Появата на сарачеството като занаят е свързана с използването на коня като товарно, ездитно и впрегатно животно. От направените научни изследвания става ясно, че сарачеството и седларството са най-силно развити при траките, при които коневъдството е основен поминък. Унаследените от траките традиции биват доразвити от гръцките и римските занаятчии – сарачи и седлари. Тези традиции в по-късен етап преминават у славяните и прабългарите, които също са отлични коневъди.
Османските завоеватели заварват в българските средновековни градове сарашки чаршии с майстори сарачи, приели традициите на античното и средновековното сарачество, които доразвиват и по време на османското владичество.
Сарашкият занаят е един от най-сложните и най-стари кожообработващи занаяти. За развитието на занаята в Шумен допринася настаняването в града на турски гарнизон до 1879 г., а след това на многобройна армия и откриването на конезавода „Кабиюк”. Седларосарачите изработват цялото конско снаряжение на многобройната турска конница и кожените снаряжения на войниците. Това предполага съществуването на многоброен сарашки еснаф в Шумен.
Допълнителна предпоставка за развитието на занаята е производството на табаханите (работилниците), което дава за нуждите на кожообработващите занаяти папукчийски гьон, кюселе (вид гьон от волска или телешка кожа), сахтиян (обработена козя кожа) и мешини (обработена тънка животинска кожа) от кози и овчи кожи за обущарски и сарашки цели; волски, биволски и кравешки гьон и конски кожи за производството на сарашки изделия.
Всички сарачи преди Освобождението, а някои и след това са организирани подобно на другите еснафи и еснафски сдружения. Сараческият еснаф, по спомени на Илия Димитриев, в който влизат предимно турци, произвежда разни видове седла, хамути, юзди, малки детски обувки и др. По негови думи цяла Добруджа се снабдява с обувки от Шумен, а районът на продажбата „е обхващал от р. Янтра до Черно море и от Балкана до р. Дунав, Тулча и даже част от Румъния и Бесарабия по причина на преселниците, които запазили своите връзки от 1828 г.” („Известия на Народния музей Шумен, 1967, кн. IV, с. 114) Всичко това допринася за утвърждаването на гр. Шумен като център на сарашкия занаят по българските земи.
След Освобождението в Шумен има голяма група майстори сарачи. Занаятът се упражнява предимно от турци. Едва през 1900 г. в града се установява майстор българин, който бързо предава занаята на сънародниците си, които пък надминават турските майстори по качеството на изработената стока. Главните сарашки изделия са конските снаряжения и седла, а най-много се произвеждат хамутите за впрегатни коне.
Създадените в края на 19 в. търговско-индустриални камари започват да провеждат курсове за квалификация на сарашките работници. Варненската търговско-индустриална камара още през 1905/1906 г. организира курс за фини кожени изделия и модерно сарачество в Шумен.
По-известните сарачи в Шумен са братята Александър и Стефан Тодорови, Ахмед Факиев, Али Хаджи Хюсеин и Марин Чакъров.
Идеята за откриване на сарашко училище в Шумен принадлежи на Жечо Атанасов Бакалов – министър на търговията, промишлеността и труда в правителствата на д-р Васил Радославов. В „Български търговски вестник”от 12 юли 1912 г. излиза съобщение за откриването на кожарско училище в Шумен: „Министерството на търговията, промишлеността и труда щяло да открие от идущата година в Шумен занаятчийско училище за изработване на малки кожи и с отдел по кожухарство. Сумите, нужни за издръжката на това училище, щели да бъдат предвидени в бюджета на казаното министерство.” Но поради скоро настъпилата война, идеята за създаване на училището остава нереализирана.
През 1924 г. в пресата се публикуват съобщения за предстоящото откриване на практическо кожаро-сарашко училище в Шумен. Шуменската община започва подготовка за осъществяването на замисъла. Създаването му е продиктувано от нарасналите потребности на населението и стопанството от квалифицирани работници в кожарския занаят и кожарската промишленост. На 1 септември 1925 г. в Шумен е открито първото в Европа сарашко училище за кожени изделия. За негов директор е назначен Апостол Димитров, който не е специалист в областта на сарачеството. За главен майстор е привлечен унгареца Имре Сабо, дошъл от Будапеща. Като чужденец възнаграждението му е в размер на 7 000 лв. За временен майстор по традиционно местно сарачество и седларство е привлечен шуменският майстор Александър М. Тодоров, като в същото време е обявен конкурс за постоянно място. От явилите се много кандидати, конкурсът е спечелен от софийския майстор сарач Иван Иванов Чакъров. Той е назначен като учител по местно сарачество в началото на 1925 г. За преподаватели по общообразователните предмети са назначени лектори учители от шуменските училища с право на членство в учителския съвет, което допринася за правилното и пълноценно развитие на училището. Димитър Вичев – рисуване и занаятчийско и моделно чертане, Димитър Генев – български език, В. Хлебаров – кожарско материалознание с химия. Имре Сабо обучава учениците на чантарство, куфарджийство, шиене на унгарски тип шляи и др. Училището е с четиригодишен курс на обучение. Изучават се: български език, химия, геометрия, материалознание, счетоводство, трудова хигиена, чертане на модели и рисуване, професионално законодателство. Има три приложни отдела – местно сарачество, чантарство и модерно сарачество, които са задължителни за всеки ученик. В края на третата година учениците полагат зрелостен изпит, а по време на четвъртата година са на стаж, където практикуват занаята. По-късно се добавят и още предмети като инструментално машинознание, трудова хигиена и търговско смятане.
В началото училището разполага с една стая за работа. Отправено е искане за още една стая, за да се разделят учениците на две групи. На първото си заседание още педагогическият колектив иска и промяна на името на училището – от Държавно практическо сарашко училище на Държавно практическо училище на луксозни кожени изделия. Мотивът е, че училището ще подготвя специалисти не само за груби сарашки изделия, но и специалисти за изработване на луксозни кожени изделия. Предложението не е одобрено и се запазва името Държавно практическо сарашко училище.
За да се популяризира училището и да се покаже значението и ползата от съществуването на професионални училища, училищното ръководство решава да подготви изложба в края на учебната 1925/1926 г. Изложбата е открита през месец юли 1926 г. в НУ „Б. Ганев”. Тя предизвиква голям интерес и ръководството взема решение да стане ежегодна. През месец май 1932 г. младежи от училището, водени от директора Сабо посещават Будапеща. Там те провеждат срещи с възпитаници на професионални училища. Унгарецът Имре Густав Сабо става директор на сарашкото училище, а по-късно на държавното занаятчийско училище на 1 октомври 1930 г. На този пост той остава до 9 септ. 1944 г. От учебната 1926/1927 г. за майстор учител специалист е привлечен сина на Имре Сабо – Михай. Двамата унгарци са художници в занаята си и оставят трайна следа в образователната работа на училището при фината изработка на луксозните кожени изделия.
През 1926 г. Иван Чакъров напуска училището и е назначен за директор на новооткритото сарашко училище в Берковица, просъществувало само две години поради трудността учениците да намерят условия за практическо приложение на своята специална подготовка.
Сарашкото училище в Шумен е на държавна издръжка. Канцеларията и учебните му помещения са разположени в частни и неудобни за целта сгради. Първоначално училището е настанено в закритото НУ „Б. Ганев” (днес ДГ „Пчелица”), чиято сграда се пристроява и разширява с учебна работилница. През 1930 г. сарашкото училище се премества в нова сграда – бившето помещение на Народна банка (в. „Шуменски вести”, 01.11.1930 г.)
Напливът на младежи от цялата страна да учат в училището е голям. На свое заседание педагозите от училището предлагат да се приемат само 10 ученици, от които 5 да бъдат от Шумен и Шуменско. Техният мотив за това е, че ще получат специализация много младежи от един и същи център. Важен фактор е и западането на занаятите, следствие на силната конкуренция евтини фабрични стоки и слабото търсене на пазара на сарашките изделия. Независимо от това обаче, училището приема голям брой ученици. В началото на учебната 1934/ 1935 г. вместо 15 младежи учебните занятия започват 45. Ученици има от Варна, Разград, Кюстендил, Търговищко, Плевенско, Русенско и от много други населени места. Ежегодно училището завършват младежи сарачи и чантари, които се пръскат по всички краища на страната като майстори на частна практика или като ръководители на кожарски предприятия и кооперации за изработване на кожени изделия главно в София и Габрово.
Занаятчии-членове на УС на Популярната банка в Шумен. Сред тях е и майстор-сарачът Александър Тодоров Майстори -сарачи на курс по модерно сарачество в Шумен,1905 г.
Въпреки трудностите при реализацията на зрелостниците, сарашкото училище в Шумен просъществува до 1956 г. За това спомага проникването на чужд капитал в България, голямата нужда от конски амуниции за българската армия, появата на военни търгове, нуждата от конски превоз за файтони, кабриолети и др. и не на последно място близостта на конезавода „Кабиюк”. Директор на училището до края на съществуването му е Михай Сабо, който замества баща си Имре Сабо след неговата смърт.
Майстор Марин Чакъров, награден със златен медал на изложение в Пловдив,1934 г. Офицерско седло, изработено от Марин Чакъров, 1935 г.
Запазването на сарашкия занаят и съществуването на училището спомагат Шумен да се утвърди като център на сарачеството в българските земи до средата на 20 век.
26Източници:
Ангелов, К. За тукашното сарашко училище / К. Ангелов. // Шуменски вести, N 42, 6 юни 1934, с. 2.
Ангелова, Росица. Занаятите в Шумен – традиция, изменение, състояние (1879-1944 г.) / Росица Ангелова. // Историкии : [Сборник] Научни изследвания в чест на доцент д-р Стоян Танев по случай неговата 70-годишнина / Цветана Павловска, Вера Бонева, Диана Радойнова, Стоян Витлянов, Неделчо Неделчев, Васил Параскевов. – Шумен : Университетско издателство “Епископ Константин Преславски, 2007, с. 235-254.
Ангелова, Росица. Професионални училища : Държавно практическо сарашко училище / Р. Ангелова. // Ангелова, Росица. Шуменското общество : 1919 – 1944 / Р. Ангелова. – В. Търново : Фабер, 2013, с. 253-259 : със сн.
Ангелова, Росица Ж. и др. Сараческото училище в град Шумен 1925-1944 г. / Росица Ж. Ангелова, Габриела Калайджийска. // Образование и изкуство : [Сборник доклади от Юбилейната международна научна конференция посветена на 20-годишнината от създаването на Педагогическия факултет на ШУ “Епископ Константин Преславски” и 115 години предучилищно възпитание в Шумен – Т. 1. – Шумен, 2004, с. 220-224.
Занаяти. // Извори за българската етнография : [Сборник] – Т. 4. Из българския следосвобожденски печат 1900-1912 / Състав. и ред. Маргарита Василева. – София : БАН, 1992, с. 182-184, 195.
Изглед от “Практическата работилница” в Държавното сарашко училище в Шумен… : [Снимка]. // Манов, Румен. Приказка за България : Албум / Румен Манов; Ред. Иля Прокопов; Прев. на англ. Надежда Михайлова. – София : Агенция Европрес, 2014, с. 122
Кожарско училище в Шумен. // Шуменски вести, 17 окт. 1923, с. 2.
Маринов, В. Модерното сарачество в Шумен / В. Маринов. // Шуменски вести, N 11, 11 февр.1928
Маринов, Васил. Сарашкият занаят в България / Васил Маринов. // Маринов, Васил А. Сарашкият занаят в България : Историко-етнографско изследване / Васил Маринов. – София : БАН, 1982, 230 с. : с ил.
Минков, Стефан. Занаяти и еснафи, стопанство и търговски връзки / Стефан Минков. // История на Шумен / Бисер Георгиев и др. – Шумен : Ивис, 2019, с. 137-147.
Моллов, Ив. Изложба в сарашкото училище / Ив. Моллов. // Шуменски вести, 3, N 52, 21 юли 1926, с. 1.