Панчо Владигеров

„Винаги вдъхновен, винаги сигурен в онова,
което пише, здраво стъпил на земята,
която обича и най-възторжено възпява,
Панчо Владигеров превръща в музика всичко, което допре…”
                                                                                                              Николай Лилиев

Панчо Владигеров влиза в историята на българската композиторска школа скоро след нейното зараждане и има заслугата  на основоположника и първомайстора. Неговият гений и значимостта на делото му дават на българската музика това, с което големите музикални нации отдавна се гордеят.

Рождената дата на Панчо Владигеров е 13 март 1899 г. По случайно стечение на обстоятелствата, в биографията му като месторождение остава вписан далечният Цюрих, а не Шумен – град със стари културни традиции, където живеят родителите му и  преминава детството му и с който той остава най-тясно свързан през целия си живот. В Шумен е роден неговият баща Харалан Владигеров – по професия юрист, учил правни науки в Лозана и Брюксел. Майката на композитора Елиза Владигерова е с руско потекло – родена в град Одеса в семейството на математика Леон Пастернак (от същия род е и поетът Борис Пастернак). След смъртта на своята съпруга, Леон Пастернак напуска Одеса и се преселва в Цюрих, където му е предложено място за професор в Политехниката. Елиза завършва медицина в Париж и под влияние на свой колега българин идва на работа като лекар в България. Установява се в Шумен и се омъжва за Харалан Владигеров. Разбирайки, че очаква близнаци и страхувайки се от усложнения, тя заминава за Цюрих. Няколко месеца след раждането на близнаците Панчо и Любен, тя се завръща в Шумен.

В актовете за раждане от Цюрих, близнаците са вписани с двойни имена : Любен-Рафаил и Панко-Данило Хараланов Владигеров. Панко е кръстен на дядо си по бащина линия – Панайот Костакев, а Любен – на писателя Каравелов.

След двумесечен престой семейство Владигерови, вече четиричленно, се завръща благополучно в Шумен. Скоро след това на 18 юни 1899 г. в църквата „Свето вознесение” е извършен православният църковен ритуал по кръщаването на близнаците. Двойните им имена остават само на книга, вписани в регистъра на ражданията. В началното училище Панчо се води с името Пантимир. После гальовното обръщение на родителите му към него – Панчо, се налага като „окончателното” му и официално име в документите и в личния му живот.

Близнаците Владигерови от рано проявяват своята музикалност. Едва 6-годишни започват да свирят: Панчо на пиано, а Любен на цигулка. След началните уроци на майка им, обучението на Панчо поема шуменската пианистка Павла Жекова – възпитаничка на Виенската музикална академия. Учейки при нея, той напредва много бързо и може да импровизира на пианото свои композиции. На 8–годишна възраст заедно с брат си изнася и първия си публичен концерт.

През 1910 г. Елиза Владигерова, две години след смъртта на съпруга си, се премества в София и записва синовете си в Частното музикално училище. Панчо учи пиано при Хенрих Визнер и едновременно с това е частен ученик на най-видния за това време български композитор и теоретик Добри Христов. Той е първият му учител по музикална теория и композиция, разпалва в душата му любовта към българската народна песен. От това време датират и първите записани съчинения на Панчо Владигеров – пиеси за пиано и за цигулка, някои от които са върху фолклорни мотиви.

Талантът на младия пианист и композитор става достояние на обществеността и през 1912 г. с държавна стипендия той е изпратен заедно с брат си в Берлин. Любен е на частни уроци по цигулка при Марто, а Панчо –  на пиано при проф. Хайнрих Барт, а композиция и теория учи при Паул Юон. По съвет на Юон, през 1915 г. Панчо Владигеров се явява на изпит и е приет като извънредно дарование в майсторския клас по композиция на Академията на изкуствата.

Първият свой клавирен концерт Владигеров посвещава в знак на благодарност на живеещия в Берлин пианист Леонид Кройцер, на когото от 1917 г. е ученик. Този концерт за пиано и оркестър №1 в ла минор е най-значимата творба от този период. Тя му носи и „Менделсоновата премия” на Академията на изкуствата – първото официално признание на неговия талант.

През 1918 г. двамата братя са принудени да прекъснат образованието си в Берлин и да се завърнат в България за отбиване на военната си повинност. Панчо е зачислен в Гвардейския военен симфоничен оркестър в София с диригент маестро Атанасов.

През ноември 1921 г. двамата братя Владигерови в препълнената зала на читалище „Д. Войников”, изпълняват Първия концерт за цигулка във фа минор, опус 11 от Панчо Владигеров.

Завърнал се в Берлин, Владигеров продължава следването си и завършва майсторския клас на Академията на изкуствата. В края на 1920 г. за втори път е отличен с „Менделсонова премия” за трите оркестрови импресии и лиричните импресии, опус 5.

1922 г. се оказва определяща в съзряването на индивидуалния стил на Панчо Владигеров. Дългогодишен музикален ръководител и композитор е на „Дойчес театер”. Написва „Бурлеска” за цигулка и оркестър, базираща се изцяло върху български народни мотиви; 3 пиеси за пиано и рапсодия „Вардар“ за цигулка и пиано, която в своя по-късен оркестров вариант от 1928 г. заедно с Третия концерт за пиано завоюва най-голяма популярност на създателя си. През пролетта на 1924 г. рапсодия „Вардар” е изпълнена с голям успех в Ню Йорк от виолониста Макс Розен и предизвиква много добри отзиви в американския печат. В Шумен, рапсодия „Вардар”е изпълнена на 4 май 1926 г.

Несъмнено 20-те години бележат творчески разцвет на композитора Панчо Владигеров. Не могат да не бъдат отбелязани и представителни опуси като оркестровите Българска сюити оп. 21 и Седем симфонични български танца опус 23; Концерт за пиано и оркестър №2 оп. 22; клавирните цикли Шест екзотични прелюдии оп. 17 и „Класично и романтично” оп. 24; и на първо място знаменитата Българска рапсодия „Вардар“ за цигулка и пиано оп. 16.

На 22 април 1930 г. Панчо Владигеров се венчава в Шумен за Екатерина Жекова – дъщерята на неговата първа учителка по музика. За шуменци е паметен концертът на 19 септ. 1931 г. когато семейство Владигерови свири на 4 ръце „Италианско капричио” от Чайковски и „Българска рапсодия Вардар“.

Септември 1932 г. Панчо Владигеров заедно със съпругата си се завръща в България окончателно. Назначен е за договорен, а през 1942 г. и за редовен професор по пиано и камерна музика в Държавната музикална академия. Дългогодишен професор и преподавател в Държавната музикална академия, именитият творец създава забележителна композиторска школа. Негови ученици и последователи са: Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Лазар Николов, Георги Костов, Пенчо Стоянов, Милчо Левиев и много други. В края на 1932 г. П. Владигеров става един от учредителите на първото българско Дружество на композиторите „Съвременна музика”. В този период създава поредица от значителни произведения – операта „Цар Калоян”, Трети концерт за пиано, Концертна фантазия за виолончело, обработка на народни песни и др.

След 1944 г. се появяват балетът „Легенда за езерото”, Симфония №2, „Майска”, концерти за пиано, цигулки и оркестър и др. Делегат е на Световния конгрес на мира през 1949 г., член на жури на престижни международни конкурси.

През 1968 г. Панчо Владигеров получава престижната награда на Виенския университет „Готфрид фон Хердер” за принос в европейското културно наследство.

През последните 20 години от живота си осъществява голяма концертна дейност като диригент и пианист, както у нас, така и в чужбина. Рапсодия „Вардар” и „Българска сюита” са най-изпълняваните произведения в чужбина. Целият си живот Владигеров отдава на изкуството, музиката, която става неделима част от житието му и оставя на поколенията безценно тоново богатство, превърнало се в емблема на национален музикален стил.

Владигеров израства в духа на немската култура. В Берлин има възможността още от дете да поема от една звукова култура, съвършено различна от нашата и да познава голямата немска, художествена песен. Мисленето му, естествено, се отличава коренно от това на българските му предшественици в областта на тоновото изкуство. Затова, като се има предвид, че е отличен пианист, клавирната партия в песните му се насища с много ефекти, със звуков колорит и майсторски е вплетена в соловата вокална партия. И като резултат се получават композиции на високо ниво, с ярко изразен индивидуален характер, с различен поглед към интерпретиране на тематиката на текстовете.

Архивът на Владигеров включва над 7000 инвентарни номера – след предварителна обработка са обособени следните сбирки: ръкописи, програми, афиши, снимки, личен архив и кореспонденция, нотни издания, грамофонни плочи, периодичен печат и др. Всичко това се съхранява в къщата на композитора по негово желание.

Владигеров твори до смъртта си. Признат е за един от най-добрите български музикални дейци. Държавната музикална академия днес носи неговото име.

Награждаван е многократно с български и чужди медали, награди и премии. Удостоен и със званието „Народен артист”. Почетен гражданин на Шумен. Умира след внезапен масивен инфаркт на 8 септ. 1978 г.

10