Първият учителски събор в Шумен – 1873 г.

Въпреки положителното отношение на православната църква към народното просвещение и пряката зависимост на българския църковен живот от ръководството на Вселенската патриаршия, новобългарското образование възниква и се развива отделно и независимо от официалната църковна власт. Това се дължи на обособеното място на българския народ в християнската общност на Османската империя, където той е лишен от национална идентичност. Обособяването на българската църква по това време се осъществява в съгласие с общественото мнение, че тя трябва да направлява учебното дело в епархиите и да взема мерки за културния напредък на българите. Това разбиране се основава на духовната същност на църквата, както и на обстоятелството, че Екзархията е първият и единствен общонационален орган, който е в състояние да формулира и координира изпълнението на основните задачи в областта на българската просвета.

Най-значителното дело на българската църковна власт в сферата на образованието остават учителските събори, които тя организира през 1873-1875 г. В това отношение тя има примера и поуката от предходните събори, свикани от централните общини и читалища в отделните селища. Най-внушителен е приносът на Варненско-Преславската митрополия и митрополит Симеон. Митрополит Симеон с мирско име Одисей Попниколов, завършва седемгодишен курс на висшето богословско училище на остров Халки, владее отлично старогръцки и латински, основно владее и богословската наука. Притежава полемични дарби, целенасочен характер и готовност да служи всеотдайно на призванието, на народа и църквата. На 4 декември 1872 г. той пристига в гр. Шумен и обхожда цялата си епархия, а на 27 февруари 1873 г. свиква епархиален духовен събор. На него се поставят за обсъждане три основни въпроса, единият от които е за българската просвета, „за подобрението на училищата и епархията изобщо и особено по селата”. За тази цел митрополитът се съвещава с някои от шуменските учители и им възлага да подготвят програма и устав на селските училища. Тъй като тяхното обсъждане и приемане изисква компетентност и повече време, се решава това да бъде направено на един учителски събор, който да стане на 12 април 1873 г. С характерната му решителност, митрополит Симеон се залавя да подготви материалите и да свика възможно най-бързо и в най-близко време учителите, с които да обсъди и реши накъде и как да се развива просветното дело.

Учителският събор в Шумен е открит на 12 април 1873 г. в Митрополитския дом с участието на Антон Кесяков, Димитър Константинов, Стефан Деребеев, Тодор Байчев, Илия Блъсков – учители в града. От епархията присъстват М. Радославов и Димитър Недев. Присъстват и учители от близките населени общини. Към тези учители, които представляват всички райони на епархията, се присъединява и Васил Друмев. Той е избран за секретар-протоколист и с неговия почерк са изписани дневниците и други по-важни документи на събора.

Съборът утвърждава единни програми за всички взаимни училища в епархията. Установен е и общ ред за тяхното ръководство и издръжка. Решено е тази степен да се състои от четири отделения, като в града четвъртото отделение е наречено приготвителен клас. Броят на учащите се постоянно нараства и достига през 1875-1876 г. 1215, от които 322 девойки. В различно време през 70-те год. на 19 в. в града са били учители още и Т. Кулев, Т. Жекова, Д. Маркова, Д. Ганчева, В. Бъчваров и др. Напредъкът на училищата след 1870 г. не засяга тяхната основа – взаимоучителният метод. А той вече показва своята непригодност за новите условия и изисквания. Заменянето му с новата, по-прогресивна и резултатна „звучна метода” в Шумен е свързано с педагогическата дейност на Рачко М. Рачев. През 1876-1877 г. той е главен учител на началните училища в града и тогава въвежда звучната метода. Но като всяко ново нещо и този метод трудно си пробива път. Блъсков пише:

” …Трябваше да изминат години, трябваше новата метода да премине през няколко фази, през няколко митарства, да претърпи разни пречки и мъчнотии до нейното възтържествуване .”

Първата силна подкрепа нагледно, гласната метода получава след поредицата от събори, проведени между 1868 и 1871 г. в Стара Загора, Пловдив, Тулча, Габрово и Прилеп.

Шуменският епархийски събор от 1873 г. изиграва историческа роля и затова, че надхвърля рамките на регионалното си значение. От резултатите от събора трябва най-вече да се подчертае въвеждането на училищни настоятелства – един нов орган в ръководството на учебното дело. До този момент те се срещат, но като изключения и училищата се намират изцяло в ръцете на селските чорбаджии и старци. След събора, училищните проблеми се решават от избраните училищни настоятелства в състав от двама или трима членове.

С приетите на събора: „Устав за селските училища у Варненско-Преславската епархия”, „Програма на селските училища” и „Програма на градските главни училища” по същество се узаконява звучната метода, установява се единство в образователния и възпитателния процес, уеднаквяват се програмите на селските и градските основни училища, въвежда се задължително начално образование във Варненската и Преславска епархия. Такива документи с комплексен характер не са приемани никъде преди това и в определен смисъл се превръщат в образец за последвалите събори. Още през 1874 г. учителски събори се провеждат в Пловдив, Русе, Самоков, Ловеч и Видин.

Епархиалният учителски събор (Спомен на Илия Р. Блъсков)

„В година 1873 г. се отвори пръв учителски събор в гр. Шумен под председателството на първия български митрополит Негово Високопреосвещенство г-на Симеона. Един от членовете на тоя събор бях и аз. В няколко заседания се изработи устав по длъжностите на селските училищни настоятелства, учители и родители в едно от последните заседания се отвори въпрос: когато селяните не знаят още що ще каже училищни настоятели, като какви трябва да бъдат те, когато на много места и учители няма, а тия, дето ги има са слаби, то как ще може да бъде положен този устав? Ако се изпрати уставът само тъй написан, без да има кой да го обясни, той ще си остане мъртва буква. Реши се: да се изпрати от страна на митрополията пратеник под име „ревизор”, комуто да се възложи длъжността по прилагане на устава… Най-напред се предложи на мене като по-добре запознат със селския дух, а още повече като в някои села учителите бяха мои ученици…”

9