Христо Казанджиев

Художникът Христо Казанджиев принадлежи към плеядата талантливи шуменски художници като Никола Михайлов и Елена Карамихайлова.

Близки по възраст и тримата учат по едно и също време и на едно и също място – Мюнхен. Съдбата на Казанджиев е по-различна от тази на неговите съграждани. Дали поради своята привързаност към страната и още повече към родния си град, Христо Казанджиев не остава да живее в Германия, завръща се с намерение да стане учител по рисуване в Шумен.

Скромен, тих, милеещ за родното и своя роден град – от тези думи на племенника му Радослав Харизанов, можем да съдим за неговия характер, определил творческата му и житейска съдба.

Христо Пенев Казанджиев е роден на 9 февруари 1874 г. и умира в София през 1952 г. От малък обича да рисува като най-често рисува къщи, пейзажи и хора. Ученическите му периоди преминават в Шумен и Казанлък. След приключване на гимназиалното си образование през 1896 г., заминава заедно с Никола Михайлов, Елена Карамихайлова и брат си за Германия да учи рисуване, а брат му – музика. Постъпва в класа по живопис на проф. Карл Рауп (1837-1918) в Мюнхенската художествена академия. В България се завръща през 1898 г. и учителства във Варна (1898-1905), в София (1905-1908) и в Шумен (1908-1932). В родния си град е учител първо в Мъжката, а след това и в Девическата гимназия и преди пенсионирането си преподава в Учителския институт. За да легализира учителска правоспособност, през 1905-1906 г. се записва в Държавното рисувално училище в София.

В Шумен Христо Казанджиев се жени за Василка Абаджиева и имат две деца.

Независимо от своята заетост като преподавател, Христо Казанджиев оставя голямо и интересно наследство, което е ненапълно изследвано и до днес.

Участва в две изложби на Съюза на южнославянските художници „Лада” – 1906 (София) и 1908 (Загреб). Член-основател е на Дружеството на севернобългарските художници. Последното му регистрирано участие е през 1921 г. в Юбилейната изложба на Художествената академия (1896-1921) с три творби – „Жътва”, „Женски портрет” и „Моята дъщеря”.

Една от най-известните и популярни творби на Казанджиев е нарисуваната през 1911 г. картина „Завладяването на парахода „Радецки”, на която той поставя като мото стиховете на Вазов „Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан”. За да бъде достоверна картината, той дълго време събира материали, пътува до Русе, пише писма до австрийското параходно дружество във Виена, за да иска сведения за парахода „Радецки”.

След завършването ѝ, картината е отпечатана в Прага в графичното издателство на В. Нойрайт, цветна литография в размери 68/85 см. В хиляди екземпляри и на достъпна цена, тя бива широко разпространена у нас. Същевременно са отпечатани и пощенски картички. Картината е препоръчана от Министерството на войната, Министерството на народното просвещение и Министерството на Вътрешните работи и Народното здраве като подходящо учебно помагало и средство за патриотично възпитание на учащата се младеж. Тя се разпространява из цялата страна и напомня за един епизод от епичната борба на нашия народ за освобождението на поробената ни родина.

За правдиво пресъздаване на образа на Ботев е позирал дългогодишния учител по гимнастика и физкултурен деятел в Шумен Спас Зелков, а за образите на някои от четниците, художникът е използвал лицата на училищните прислужници.

Оригиналът на картината дълго време се съхранява от неговата дъщеря Райна Казанджиева, която живее в София. На 2 юни 1972 г. Кънчо Пеевски лично предава оригинала на картината в къща музей „Христо Ботев” в Калофер, където се намира и сега.

В национален мащаб името на художника се свързва с творбата „Христо Ботев завладява парахода „Радецки”. Но за шуменци Христо Казанджиев е известен и с портрета на възрожденеца Илия Блъсков.

• 

• 

• 

Христо Казанджиев е част от едно цяло поколение художници, които са епоха в българското изкуство. Взели опит и знания от европейската съкровищница на изкуството, тези художници остават винаги дълбоко свързани с високото майсторство и чувството за своята национална принадлежност.

13