Image

А Л Е К С А Н Д Ъ Р    Б У Й Н О В

Роден на 26 септември 1879 г. в град Шумен като първо дете в шестчленното семейство на занаятчията, сърмаджия и гайтанджия Иван Ненов. Расте сред градската беднотия и се възпитава в дух на родолюбие и обич към България. Александър е неоспорим войвода в махалата и всепризнат рецитатор в училищните забави и утра. Той е сред първите по успех ученици и безспорен техен водач. Чете поезия, участва в училищните драматични представления и като даровит певец играе в читалищните оперети. Всичко върши с истинско увлечение и страст, заради което другарите му го наричат „Буйнов”.

Майстор Иван Ненов, измъчван от залеза на своя занаят, внезапно умира. Осиротялото семейство се установява в София. Александър изявява желание да се занимава с театър и иска да се обучава в чужбина. Но поради липса на финансови възможности, той се отказва и записва право в Софийския университет през 1896 г. Обаче още при първото съобщение за конкурс в столичната трупа „Сълза и смях”, веднага подава молба за участие, подписана с псевдонима Буйнов. Великолепният глас, стройната фигура, темперамент и обаяние му осигуряват пълен успех на конкурса и той приключва с обучението по право.

В София Александър Буйнов се среща със своя съгражданин Петър Стойчев. Започва отново да се среща и с емигранти – арменци, да участва в техните забави, вечеринки. Стремежът да бъде в помощ го отвежда в средите на прокудените българи от Македония. През 1898 г. трупата „Сълза и смях” урежда турне в пределите на Турция. На 24 септември в Солун трябва да се представи пиесата „Двете сирачета” от Д`Енери и П. Кормон, в която на Буйнов е възложена ролята на Кавалер Роже де Верде. Турската цензура налага известни съкращения в текста. Без да се съобразява с последствията, на представлението Буйнов произнася монолога си без съкращенията. Сред съкратените думи са: „…Имате ли очи да видите и уши да чуете? Поослушайте се малко в глухия вой, който се чува. Погледнете народа, който се събужда, повзрете се в тия чела, които цели часове са се навеждали, но които вече се изправят смели и горделиви. Този страшен шум, тия тълпи, които са се разшавали постепенно растат и вървят напред, неудържимо фатални. Страшна вълна ще се надигне един ден и ще отнесе владенията и имотите…”.

Тези думи – пише по-късно народният артист Иван Попов – паднаха като балсам на измъчените и изтерзани души на македонските българи и затова на всяка фраза те силно реагираха… Когато Буйнов завърши монолога… цялата зала се тресеше от възторжените ръкопляскания и нестихващи викове на опиянената от възторг публика!”

Красивата фигура на Буйнов, добре поддържаният му външен вид, плътният му глас с богати възможности и страстта му да чете, привличат ръководителя на трупата Радул Канеги – високо образован театрал. Буйнов участва и в двете негови постановки от задграничното турне на трупата – освен Кавалер Роже де Верде от „Двете сирачета”, той играе Цезар Шлетинг в пиесата „Младенческа фантазия” от К. Лафус. А трупата е съставена от изявени артисти, оставили диря в българския театър. Сред тях са Васил Кирков, Матей Икономов, Иван Попов, Шенка Попова, Екатерина Златарева, Мария Канели, Борис Пожаров, Коста Стоянов и П. К. Стойчев. По-късно в трупата идва и друг шуменец – Сава Стоянов.

Радул Канеги

Последната проява на неговата театрална дейност е опитът му да създаде в Шумен професионален театър през 1903 г. Той събира около себе си будни свои приятели и съграждани. Началото е с „Хернани” на В. Юго, където Буйнов изпълнява главната роля. Но обществената реакция не е положителна и опитът за създаване на театър остава безуспешен.

Илинденското въстание разтърсва из основи душата на Ал. Буйнов. За втори път в живота си той извършва решителната крачка. Напуска театралното поприще, за което има сили и призвание и поема по пътя на революцията. На третия редовен конгрес на Серския революционен комитет, проведен в с. Либяхово през август 1907 г., Буйнов участва като докладчик за Драмска околия, вместо нейния редовен войвода Даев. Малко по-късно той вече кръстосва Креснеско и Разложко, за да вдъхва вяра в душите на поробените. След младотурската революция и смъкването на Абдул Хамид през 1908 г., Буйнов изгражда Народно-федеративна партия в Серския окръг и ратува за Балканска федерация. През 1912 г. е избран от българското население в Серски окръг за депутат в турския парламент. Тук той развива голяма дейност в защита на поробеното население в империята.

А. Буйнов участва в Балканската война, където е тежко ранен. Въпреки че е инвалид, участва и в Първата световна война като началник на разузнавателната служба в Седма Рилска дивизия. Здравословното му състояние продължава да бъде нестабилно, затова след войната остава в Банско при семейството си, за да се лекува. Там негов пръв другар е Яне Сандански. Буйнов често го посещава в Роженския манастир край Мелник, където е главното му седалище. Затова и тежко понася вестта за убийството на революционера през 1915 г.

През 1922 г. по предложение на Земеделското правителство става окръжен управител на Петрич. Настоява за наказание на виновниците за националната катастрофа. През 1923 г. е избран за народен представител от Пиринския край. Депутатството му в турския парламент се прекъсва от Балканската война, а в българското Народно събрание – от Деветоюнския преврат. Септемврийското въстание от 1923 г. изправя населението от Пиринския край пред нови изпитания. През 1924 г. е убит Тодор Александров. Властта обвинява за убийството левите сили в македонското движение и започва изтребление на своите политически противници. На 24 септември 1924 г. заедно с други дейци от Банско е задържан и Буйнов, който по това време работи като представител на френска тютюнева фирма. Официалната причина за задържането му е убийството на Т. Александров. Макар да е очевидно, че Буйнов няма отношение към случая, на 27 септември през нощта е обесен с още няколко души в местността Лошин край Добринище.

За последните му часове разказва неговата дъщеря Лиляна Буйнова: „Много рано сутринта на 27 септ. 1924 г. мама ме изпрати да видя какво става около къщата в Банско, където бяха задържаните. Аз хвърчах с надежда, че ще се върна с радостни известия. Изненадах се когато видях, че къщата все още се охраняваше. Позавъртях се и тръгнах да си вървя. От един прозорец се показа дядо Глигата. Той ми каза, че през нощта нашите са изкарани. Дядо Глигата умишлено премълча за локвата кръв, останала в стаята където са били арестуваните. Дълго мислехме, заблуждавахме се и се надявахме, че са живи, защото убийците нарочно разпространяваха такива слухове. Но те не се завърнаха никога вече.”

15

Източници:

Виденов, Ангел. Александър Буйнов (1879-1924). // Виденов, Ангел. Приносът на Шумен към културната история на България : Литература, изкуства / Александър Виденов. – Ч. 1. – Шумен, 1981, с. 235-239 : със сн.

Кьостебеков, Емил. Александър Буйнов : Артистът – революционер. // Кьостебеков, Емил. Театърът в Шумен 1813-1956. – Шумен, 2010, с. 151-159.

***

Александър Буйнов. // Пиринско дело (Благоевград), N 19, 8 май 1949

Димов, Димо. Най-величественият паметник / Димо Димов. // Народна армия, N 9377, 27 септ. 1979

Любенов, Костадин. Поборник за народна свобода : Сто години от рождението на Александър Буйнов / Костадин Любенов. // Работническо дело, N 267, 24 септ. 1979

Тенев, Владимир. С чисто сърце… / Владимир Тенев. // Театър, 1956, N 11, с. 36-37.

 

Прочетете още