Един стар занаят с много наименования – дикиджилък, емениджилък, памукчийство, чехларство – и с едно производство – работене на леки, шити, трайни „ден до пладне” обуща. Този втори „златен занаят”, наред с другите 47 занаята на времето, принесен от Египет, давал препитание на стотици семейства в Шумен. В града занаятът е известен само като дикиджилък.
Развитието, цъфтежа и западането на дикиджилъка е вървяло наред с табаклъка. Те са били двата занаята, зависими един от друг. Табаклък в града са работели отпреди двеста години. Табаците били предимно турци. Те обработвали малко местни кожи. Такива се доставяли от Египет, Китай и Мадагаскар. Занаятът е бил ценен в града, защото и изработените кожи са били с добро качество.
Дикиджийският занаят в Шумен по важност и разпространение бил равен на абаджийския, а в определени моменти е заемал по-предно място. През средата на 19 век дикиджийският еснаф е най-многоброен и най-богат в града. Първите обущари са емениджиите и чехларите, които използват местни груби кожи – сахтяни, мешини и кордовани, за направата на чехли (папуци), плитки шити обуща и т.нар. „галата емении”. От края на 18 в. започват да се внасят и европейски кожи за направата на еднодневни ботуши.
В „Материали по историята на нашето Възраждане”, Илия Блъсков пише: „Тогавашните обуща, наречени по турски еминии, а по български постали, калеври, са били еднакви, т.е. едно и също изделие и за сиромаси, и за богати. И турчинът, наречен кадия или мюфтия, е носел местюви, вид мешинени лапчини, обути на бос крак и после обути в червени еминии, също такива е носил и българинът чорбаджия, и циганинът чери-башия. Така също и жените без разлика на народност са носили също такива обуща: жълти чехли, дълбоки подковани катъри и пантофи на чело с копринени пискюлчета. А понеже всички тия обуща са бивали изработвани от сурови кожи, наричани гьон, сафтян, мешин, с вътрешна материя гнили парцали, излепени с чериш и хума, то и трайността им е била ден до пладне.”
Готовата си стока дикиджиите продавали най-вече по панаирите. Дикиджиите с малък капитал сами разнасяли стоката си из селата на местните неделни пазари.
Майсторите дикиджии били подчинени на устабашията (първомайстора), който управлявал еснафа им. Той бил почтен, по-възрастен майстор, избиран публично от еснафа за няколко години. Неговите помощници били трима-четирима души азалар и чаушин (разсилен), също избирани публично. Чаушинът бил изпълнител на нарежданията на първомайстора. Първомайсторът имал големи права, най-вече за общите доставки на стока и да следи за честта на еснафа – дали всички майстори дават доброкачествена стока. Тези, които давали лоша стока, той наказвал с обръщане –покриване на тезгяха и с глоба в полза на еснафа, църквата и др. Лично първомайсторът покривал тезгяха на прегрешилия майстор с кожената му престилка – това е неговата майсторска чест, документът, даващ му право да упражнява този занаят. Обърнатият тезгях стоял толкова време, колкото първомайсторът отсъдел. През това време осъденият майстор нямал право да работи. Можел да бъде опростен, ако се покае и обещае, че ще работи доброкачествена стока и че не ще срами еснафа вече. Връщали му престилката и го предупреждавали, че ако продължава да работи лошо, да срами еснафа, ще го лишат завинаги от правото да работи.
Производството на дикиджиите, предназначено да чака панаирите, за по-сигурно съхранение било съсредоточено в дикиджийските ханове: Неджиббеюва, Пюскюллиева, Гьонджилер, Шеркет хан, Калпакчийския и хана на Арабоглу. Първият бил на „Кушир”, запазен като такъв докъм 1900 г.; Пюскюллиевият хан бил над къщата на Маркарян, по посока Битпазар; Гьонджилер – отново на Битпазар; Шеркет хан, преустрояван, запазен до днес; Калпакчиският бил пак на Битпазар до Пазарската джамия. Там през времето работели калпакчии, откъдето му идва и името. Той имал над сто стаи. Ханът на Арабоглу бил зад Безистена. На „Кушир” се образувала голяма обущарска чаршия, започваща от Янанджамия. В средата на 19 в. в Шумен има 10 дикиджийски хана – в Кушир и Битпазар, във всеки от който има по 30-40 отделни работилници с от 5 до 15 работници. През 70-80-те години на 19 в. в Шумен има около 220 кондуржии и 50-60 чехлари, голяма част от които са турци.
В хановете един майстор можел да държи по няколко стаи работилници в зависимост от броя на работниците и материалната си възможност. Всички ханове били на по два етажа, с двор по средата и се затваряли с големи масивни порти, най-често със синджири по тях и големи катинари, затова ги наричали „синджирли ханове”. На долния етаж работел майсторът и неговият помощник баш калфата. Там се осъществявала и продажбата. На горния етаж работели чираците и калфите и там се складирала също готовата стока.
Дикиджиите изработвали:
- „емении” два вида – червени с отрязан нос, работени на калъпи, еднакви и за двата крака и с обли носове, без ток, за жени;
- „мести”, „местуви” лапчини от сахтян, също два вида: до коленете и до над глезените, шити от две половини, работени от калъпи и еднакви за двата крака;
- „тозлуци – калцуни от сахтян до коленете с телени копчета от вътрешната страна, обувани в емении;
- „катъри” – вид емении;
- „толумби” – по-затворени емении;
- „посталки” или „буйки” – детски еменийки с копче;
- чехли два вида – с открит шев и с подложки.
Памучната прежда за шев се доставяла от Македония – Серско, където отглеждали памук, а към 1856 г. доставяли и фабрични конци от Австрия, чието производство след Кримската война получило широк достъп в Турската империя.
С навлизането на Сингеровите машини започнало и западането на занаята. Зародилата се българска буржоазия, влязла в допир с живота в Европа, имала вече други вкусове, нужди и разбирания, нови битови условия, не носела вече емении и цървули.
Започнали кепенците на дикиджийските ханове да се спускат, да запустяват. Все по-малко се чували ударите на мущите, подвикванията на калфи и чираци. Напуснати, хановете започнали да се рушат, регулацията на града ги помела, за да се гадае днес къде са били.
Така вторият „златен” занаят замрял.
Източници:
Занаяти. // Българските градове през Възраждането: Историческо, социологическо и политологическо изследване : Ч. 1 / Състав. Иванка Янкова и др.; Науч. ред. Минчо Семов. – С., 2004, с. 989-998.
Петров, Васил. Старият дикиджилък в гр. Шумен / Васил Петров. // Известия на Народния музей – Коларовград, 4, 1967, с. 113-125.