Author: kraeznanie2

Янаки Манасиев – едно от ярките имена на българското изкуство от втората половина на ХХ век. Роден на 7 ноември 1932 г. в село Божица, Търговищко в семейството на Станкия и Никола Манасиеви, където и израства – в средата на българското село.

През 1952 г. е приет във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ в София (днес Национална художествена академия), специалност „Живопис“ при проф. Ненко Балкански. След кратко прекъсване, поради болест, продължава обучението си в класа на проф. Илия Петров, който оказва влияние в творческото развитие на младия художник.

Завършва през 1958 г. и се установява в Шумен. Разпределен е за художник на автомобилостроителния завод „Мадара“. В периода 1961 до 1970 г. работи като художник и оформител на в. „Шуменска заря“.

Заради таланта и организаторската му дарба е избран за творчески секретар на окръжната група на художниците към СБХ, което поражда конфликт с някои от по-старата генерация художници в града. Новаторски по дух и форма, неговите картини остават неразбрани и отхвърляни както от тях, така и от по-голямата част от широката публика в Шумен, където все още властват художествените вкусове и разбирания от 50-те години.

От 1971 г. до края на дните си Янаки Манасиев е преподавател по живопис във Факултета по изобразителни изкуства на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методи“.

Специализира в Художествената академия „И. П. Репин“ в Петербург, където създава серия от акварели, които представя през следващата година на самостоятелна изложба в София.

Още в най-ранните години на творческия си път, авторът се отклонява от строгия академичен стил. Сред своите съвременници Манасиев е имал смелостта на експериментатор и новатор, вкарвайки нови сюжети и изразни средства в изкуството на 60-те и 70-те години на XX век, време, което се стреми да се отърси от догмата на соцреализма.

Създава композиции, портрети, пейзажи и графични цикли. Основното място в произведенията му е отредено на човека с цялата сложност на неговия духовен и емоционален свят. Жанровете, в които работи основно, са портрет и фигурална композиция и по-малко пейзажи. Превръща се в един от майсторите на женското тяло в българската живопис, създавайки платна на ярки женски образи, повлияни от кубизма. Наравно с живописта той твори активно и в графиката. Янаки Манасиев не е подписвал своите произведения. Твърдял, че големият художник се разпознава, а подписът загрозява рисунъка.

Стремежът му да твори не спира, макар че се чувства недооценен. Самият той се е възприемал за различен от останалите и неразбиращата среда около него дори го стимулира да продължава по поетия път. Янаки Манасиев получава нужното разбиране и подкрепа в близкото обкръжение на приятели, главно писатели и поети, като Ганчо Мошков, Борислав Геронтиев, Михаил Берберов.

След кратко боледуване Янаки Манасиев умира на 23 юни 1978 г. Оставя след себе си ярка следа в българското изкуство, повлиявайки на много български художници, както със смелата си артистична позиция, така и с преподавателската си дейност. Погребан е в родното му село Божица. След неговата кончина са реализирани множество посмъртни и ретроспективни изложби с негови творби.

За своя кратък жизнен път, Янаки Манасиев остава недостатъчно познат на публиката и особено на по-младото поколение. Създава внушително по обем, разнообразно и високостойностно творчество.

През 1992 г., по заръка на майка му Станкия, Стефан Игнатов, първи братовчед на художника, превръща родния му дом в галерия музей „Янаки Манасиев“ с постоянна експозиция, където и до днес грижливо се съхранява част от оставеното от него наследство.

През 2023 г., по повод 90-годишнината от рождението на художника, в Софийска градска художествена галерия  е открита изложбата „Самотен и встрани“, най-голямата досега върху творчеството на Янаки Манасиев. Представя както едни от най-емблематичните негови произведения, така и по-малко познати творби. Експозицията включва над 70 живописни платна, 20 графики и част от рисунките на автора, разкриващи процеса на работа при него. В изложбата са представени произведения на градските художествени галерии в страната, от къща музей „Янаки Манасиев“ в село Божица, както и от частни колекции.

Той е един от онези, оставили трайна диря в духовната ни култура и  положили основите на българската литературна проза.

Илия Р. Блъсков – син на възрожденския учител и книжовник Рашко Блъсков. Предвид живота на баща му като учител, началните му години преминават в различни градове и села. Роден е в Клисура на 9 февруари 1839 г. Негови братя са Андрей, Владимир, Стефан, Христо и Димитър Блъскови. Последният – Димитър Блъсков поставя началото на Дивдядовското „главно” класно училище, където урежда училищна библиотека и основава читалището в Дивдядово.  

Първоначалното си образование Илия Блъсков получава при баща си от 1848 до 1853 г.  в село Черковна, Провадийско, където се установяват за по-дълго време. След затварянето на училищата по време на Кримската война (1853-1856 г.) той е изпратен да работи като чирак в шивашки дюкян в село Калипетрово, Силистренско. По-късно, преминавайки в лагера на руските войски, стига до Браила, Румъния, където престоява до 1856 г. и работи като преводач. След завръщането си в България, Блъсков е назначен за учител в Айдемир.

Продължава образованието си в Шумен, където по молба на баща му посещава часове по българска граматика при Добри Войников. Именно от него получава първия подтик и насърчение в своята писателска дейност.

През есента на 1860 г. Илия Блъсков започва работа като учител в шуменското  долномахленско  училище. Липсата на нормални условия за провеждане на учебни занятия наложило построяването на нова по-голяма училищна сграда за ученици не само от Шумен, но и от околните села. Така в един период от живота си той започва да  обучава над 200 ученици. Поема подготовката на напреднали деца  от взаимното училище за постъпване в по-горна степен – четирикласното училище. Става един от основателите на читалище „Напредък” и активен участник в културния му живот.

В продължение на години, Блъсков, като пръв надзорник на училищата обикаля селата, за да следи за прилагането на Устава приет през 1873 г. на Първия учителски събор, състоял се в Шумен под председателството на митрополит Симеон.

Значителен е приносът му в образованието и възпитанието на българския народ, както и в създаването на българската книжнина за един сравнително дълъг период – от 50-те години на XIX век до началото на ХХ век. Книжовната си дейност започва още преди да се установи в Шумен с преводи на религиозни съчинения. Автор е на статии, църковни слова, разкази, повести, издател е на календари.

Първият му книжовен труд, предназначен за учебник в нашите училища, представлява тълкувание на десетте божи заповеди. Заедно с баща си и брат си издават сп. „Духовни книжки” (1864); временен дописник е на сп. „Училище” (1872-1875 г.) и редактор на сп. „Градинка”(1874,1875 г.).

Негова е една от най-четените повести през Възраждането „Изгубена Станка”. Първите две издания от 1865  и 1867 г. излизат под авторството на баща му Рашко Блъсков. През 1870 г. издава и втората си повест „Злочеста Кръстинка“.

Книгата на Илия Блъсков „Материал по историята на нашето Възраждане” (1907) носи богата документална информация за културната и просветната история на град Шумен от края на XIX век. Издава три книги със спомени. Това са: „Из дневника на един стар учител” (1885), „Спомен из ученическия, учителския и писателския ми живот” (1907) и „Спомени из народния живот” (1912).

След Освобождението на България, през 1878 г. той е назначен за училищен инспектор за Шуменски и Провадийски окръг. Същевременно с това е преподавател в Шуменската девическа гимназия и Педагогическото училище в града.

Илия Блъсков умира през 1913 г. Погребан е в двора на църквата „Св. Три Светители” в Шумен.

През 1989 г., по повод 150 години от рождението на възрожденеца в село Илия Р. Блъсково (Шуменска община) е изграден негов бюст-паметник, скулптурна изработка на Петър Дичев и арх. Д. Добрев. Паметникът е открит на 31 май 1991 г. и е единствен в страната ни.

Д-р Петър Тодоров Кърджиев е роден на 3 март 1868 г. в град Шумен в семейството на Тодор Кърджиев – търговец и шивач, притежател на собствено ателие на площад „Араста”. Будната и просветна среда, в която израства спомага за неговото професионално и личностно развитие. След завършване на първоначалното си образование в родния си град, продължава да учи в Ломската гимназия, а след това и в известната Априловска гимназия в Габрово. По настояване на по-големия му брат Велико, който по това време учи в Русия в Михайловската инжинерно-артилерийска академия, Петър Кърджиев записва да учи медицина във Военно-медицинска академия в Петербург. Там той остава да следва и живее пет години и половина.

По време на обучението си в Русия се включва като доброволец, единствен българин сред групата руски студенти-медици в отрядите за борба със заразните болести причиняващи висока смъртност сред руското население. Заболява от петнист тиф и след тежко и дълго боледуване се възстановява. Завършва академията дипломирайки се като лекар с отличие и златен медал, след което заминава за Берн (Швейцария) на специализация по детски болести. През 1893 г. той се завръща в България и легализира дипломата си пред висша медицинска комисия в София. Предлагат му работа в Александровска болница в София, но той отказва. 

Завръщайки се в родния си град Петър Кърджиев е назначен за градски лекар, през 1894 до 1902 г. Развива усилена профилактична и лечебна дейност с епидемиите, които върлуват из града, заради нехигиеничното и примитивно водоснабдяване и липса на канализация. Агитира за подобряване на сметопочистването и благоустрояването на целия град. Изявява се като краевед и един от учредителите на Шуменското археологическо дружество. Заедно с Рафаил Попов подготвят първия Устав на дружеството. През 1907 г. влиза в състава на читалищното настоятелство. За своята активна читалищна дейност е награден с орден „Кирил и Методий”.

Включва се активно в обществено-политическия живот на града. През 1902 г. при изборите за общинска управа, д-р Петър Кърджиев се кандидатира и бива избран за кмет на Шумен от листата на прогресивно-либералната партия.

До началото на ХХ век градът все още е занемарен, с ориенталски облик. По време на мандата си от 31 август 1902 г. до 17 септември 1905 г., д-р Кърджиев започва да реализира своите идеи свързани с развитието на града – регулира река Поройна в изграждане на каменно корито, изготвя кадастрален план на града, прокарва широки и прави улици. Централната улица бул. „Славянски”, от градската градина до военния клуб, се превръща в булевард на две нива. Между двете пътни платна се оформя широка пешеходна алея, която залесява с липи и декоративни дървета.

• 

• 

• 

По негова идея се изготвя план в центъра на Шумен да бъде построен Общински съвет на два етажа (днешната Съдебна палата) по подобие на Външното министерство във Виена. Строежът не започва веднага, независимо, че е направена първа копка. Проектът се възражда отново през 1925 г., когато реално започва строителството на сградата.

През 1902-1903 г. д-р Петър Кърджиев започва залесяването на природен парк „Кьошковете” и облагородяването на голите скалисти места. Поставят се основите на мъжката гимназия, определя се място за строеж на „Нанчовата” гимназия на ул. „Кирил и Методий”, за която успява да уреди да стане държавна, като по този начин да бъде облекчена общината откъм разходи.

През годините на кметуването му се открива първият старчески дом в Шумен и килимарско училище за девойки. Именуват се много от централните улици с имена като: „Славянска”, „Сан Стефано”, „Цар Освободител”, „Московска” и др. Така постепенно Шумен започва да се превръща в модерен, благоустроен и хигиенизиран град.

В спомените си Кърджиев пише, че през тригодишния си мандат не е направил необходимите промени, свързани с модерно водоснабдяване и канализация на града. Тези важни нововъведения, той отлага за следващия мандат, но на изборите за кмет не е избран отново, тъй като голяма част от гражданите са засегнати от новия регулативен план и не го подкрепят за нов мандат.

Не намерил разбиране от страна на шуменци, през 1908 г. д-р Петър Кърджиев завинаги напуска града ни и се преселва в град Лом, добре познат от ученическите му години. Там продължава да работи като градски лекар до 1929 г. По негова инициатива на 20 септември 1925 г. се основава Ломското археологическо дружество „Алмус” с музей, на който в продължение на 25 години е уредник и председател.

През 1952 г. макар и на преклонна възраст, той започва да описва живота си в книга, която завършва през 1954 г. В „Автобиография на д-р Полски” (псевдоним на д-р Кърджиев) излага своята професионална и обществена дейност в продължение на 60 години. Книгата представлява ръкопис от 646 страници, събран в девет тетрадки, всяка от които описва част от неговия живот.

В автобиографичния си труд дава характеристика на три исторически епохи, през които преминава живота му – предосвободителна, следосвободителна и съвременна – преди и след 9 септември 1944 г., с данни, животоописания и снимки на видни общественици и дейци на медицината, живели и дали своя принос за града. Излага бита, нравите и обичаите на народа в Шуменско и Ломско.

До края на живота си живее и работи в град Лом, оставайки верен на девиза си: „Човек трябва да надвива егоизма и недостатъците си и да се ръководи от съвестта и обществения си дълг!”. Д-р Петър Кърджиев умира през 1962 г. в Лом на 94-годишна възраст.

Библиотечното дело в страната ни води началото си още преди Освобождението от османско владичество. Пряк наследник е на богатите книжовни традиции в старите столици Плиска и Велики Преслав, където преди хилядолетия се полагат основите на славянската книжовност и култура. В Шумен то се заражда още в началото на XIX в. с развитието на просветното дело и появата на новобългарските училища. Първоначално, още през 50-те години на XIX в. към класните училища започват да се създават училищни библиотеки. След Освобождението и началото на ХХ в., с най-богат книжен фонд и добра организация са библиотеките на мъжката гимназия „Васил Друмев” и девическата „Нанчова гимназия”, уредени по образец на Софийската и Пловдивската народни библиотеки.

Библиотечното дело у нас е дело на много интелектуалци, дейци на просвещението, хора на словото, библиографи, библиотекари. През 1897 г. Народното събрание приема Закон за депозиране на печатни издания в народните библиотеки. Дейността по съхраняването и библиографското регистриране на издателската продукция в страната официално се възлага на Народната библиотека в София. През годините системата на депозиране се променя по отношение на броя на екземплярите и броя на библиотеките, които ги получават.

След военните години по инициатива на шуменеца Стилиян Чилингиров, по това време директор на Народна библиотека, се основава библиотеката в Шумен. Идеята му за създаване на библиотеки с функции на национален книжовен архив във вътрешността на страната е породена от опасения за съдбата и опазването на книжовния ни фонд.

През 1920 г. министърът на просвещението Стоян Омарчевски внася Закон за учредяване на достъпни народни библиотеки. По силата на този закон, със Заповед №3029 на 31 юли 1922 г. се основава Шуменската библиотека като четвърта депозитна в страната, след библиотеките в София и Пловдив и заедно с библиотеката във Велико Търново. Един месец по-късно е назначен първият уредник на библиотеката – учителят Иван Калчев. На 6 ноември 1922 г. е получена и първата пратка от 507 депозитни книги и периодични издания от Народна библиотека – София.

Дълги години след своето основаване Шуменската библиотека няма собствена сграда. През годините се помещава във Военния клуб, в сградата на читалище „Архангел Михаил”, в помещения на Общинската палата, в къщата на Димитър Кънчев на ул. „Калоян” №18.

През 1933 г. със заповед на Министъра на народното просвещение за уредник на библиотеката е назначен първият квалифициран щатен библиотекар Васил Класанов – известен читалищен деец. През 1926 г. в София той основава Български библиотекарски съюз, както и под негова редакция, същата година излиза първото специализирано издание „Библиотечна мисъл”.

През 1937 г. организира и провежда в града ни научна конференция по библиотечни въпроси, на която е решено да се възстанови дейността на Българския библиотечен съюз със седалище в Шумен. Същата година шуменският уредник издава първата история на библиотеките в България, озаглавена „Кратка история на библиотеките”. Година по-късно излиза и първи брой на сп. „Библиотекар”.

През тези години библиотеката се помещава на таванския етаж на читалище „Архангел Михаил”. Голяма част от книгите са натрупани по земята, поради липса на рафтове. Организационната и административна работа се извършва изцяло от Васил Класанов. Въпреки настояванията му пред управлението в София, персонал не се отпуска, тъй като библиотеката е депозитна. Отдаден на работата си не престава да настоява, да търси начини и средства пред институциите и обществеността библиотеката да заеме мястото си на културно учреждение, а не само на книжен склад. В писмо до министъра на народното просвещение от 16 август 1943 г. той пише: „Поверената ми библиотека не е мъртъв склад на книги, а жива библиотека, деен културен институт, извършващ първостепенна научна, културна и просветна работа. Като такава тя да има и своя научен и помощен персонал поне толкова, колкото имат Софийската, Пловдивската и Скопската народни библиотеки”.

След края на войната, през 1945 г. и идването на новата власт шуменската библиотека в продължение на няколко месеца формално не съществува. Месеци наред тя продължава да работи, но по документи е закрита и се води преместена във Варна. Персоналът работи без заплати, решен да я запази. Класанов е назначен за уредник на новооткритата библиотека в град Варна. След редица преписки и под влиянието на будни шуменци, със заповед на Министерството на народното просвещение, културният институт в града ни възвръща своите функции. Васил Класанов е преназначен за уредник.

• 

• 

Основава се сдружение „Фондация народна библиотека, читалищна библиотека и археологически музей в град Шумен” за събиране на средства и откупуване на място за строеж. По време на пребиваването си в Шумен през 1937 г. Стилиян Чилингиров дава личен пример за щедрост на своите съграждани, като се ангажира всеки месец в продължение на пет години да внася в полза на библиотеката по 100 лв. В памет на своята починала дъщеря дарява последните си издания, възлизащи на повече от 2500 лв.

Първата копка за строеж на сградата библиотека-музей е направена на 2 септември 1968 г. Дванадесет години се строи архитектурният комплекс с архитект Бояна Боздуганова.

През март 1980 г. библиотеката пренася своя фонд в новопостроеното здание и отваря врати за своите читатели на 24 май 1980 г. Официално новата библиотечна сграда е открита на 28 ноември 1981 г. по повод честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава.

С Писмо №2024 от 22 август 1952 г. на Комитета за наука, изкуство и култура Шуменската народна библиотека изпълнява функциите на окръжна.

На 15 май 1972 г., по случай 50-годишния си юбилей, получава името Окръжна библиотека „Васил Коларов”. Името Народна библиотека – Шумен е възстановено през 1990 г.

През 1997 г., по предложение на д-р Иван Сакелариев и по повод 75-та ѝ годишнина, библиотеката получава за свой патрон името на Стилиян Чилингиров. Като регионална за област Шумен тя е утвърдена с ПМС №153/28.07.2000 г.

На 11 май 1981 г. шуменската библиотека първа в страната чества Ден на библиотекаря, утвърден по-късно официално и като професионален празник на библиотечните и информационни специалисти.

• 

• 

Днес нашата библиотеката е една от малкото в страната със сграда, проектирана и съобразена с функциите ѝ на библиотека. Тя е сред първите от своя ранг по обем и богатство на библиотечните фондове – с информационния си масив от над 765 000 документа се нарежда на четвърто място в страната.

Откриването на Богословския факултет към Софийски университет става по предложение на министър Стоян Омарчевски през 1923 г. Първоначално се обучават само мъже, но на третата година от откриването му се записват и няколко жени. Една от тях е Елена Ангелова Радушева – първата дипломирана богословка в България през 1929 г. (смята се, че е първата жена в света на православието).

Родена е в Шумен през първата година на XX век в многолюдното семейство на Ангел и Стефка Радушеви. Тя е най-малкото от шестте деца – има трима братя и две сестри. Майка ѝ учителства до омъжването си, а баща ѝ е търговец, един от основателите на дружество „Шуменско пиво”. Заради търговската дейност на баща ѝ семейството се установява в Русе, където тя завършва девическата гимназия.

Елена Радушева продължава своето образование в австрийския град Грац, следвайки естествени науки и медицина. След избухване на Първата световна война, тя се завръща в България и се записва в Богословския факултет, в който по това време учат и завършват само мъже. Това нейно решение е повлияно донякъде и от родовата връзка – нейният дядо по майчина линия е бил свещеник. По време на своето следване в Богословския факултет, работи и се издържа сама.

След дипломирането си се завръща в Русе, където преподава логика и немски език в своята бивша девическа гимназия. Не след дълго тя отново заминава за София, където има вече установена среда – спомени и приятели. През 1932 г. е назначена за възпитателка в сиропиталище в столицата.

Една от сестрите ѝ – Стаматка е съпруга на писателя Стилиян Чилингиров. Така, покрай нея, Елена попада в обкръжението на писатели и художници. В тази среда среща за първи път бъдещия си съпруг – Николай Райнов (баща на писателя Богомил Райнов) – професор в Художествената академия. Много са интересите, които ги сближават. И той завършва Духовната семинария, и тя, като него знае няколко езика, пише стихове за деца, статии за религиозни издания, обичат природата и туризма… Но въпреки това бракът им не продължава дълго. След една година се разделят.

Елена Радушева не се омъжва повече. Николай Райнов също остава самотен до края. Тя живее при своите братя и сестри. В един период от живота си превежда книги от немски, френски и руски език. Не спира да учи и работи – следва немска филология в Софийски университет. За издържането си работи в Пловдив. Започва преподавателска работа с лекторски часове в Садовското земеделско училище, както и в промишленото и във вечерното занаятчийско училище. Завършва библиотечни курсове, курсове за „майстор по картонаж”, работи като продавачка и касиерка в книжарница и деловодителка в БДЖ през последните години преди пенсионирането си.

• 

• 

През 1940 г. тя е преподавател по религия в Трета софийска девическа гимназия. Била обичана от своите ученици – заради знанията и добротата, която излъчва.

В свободното си време безплатно води „християнски” курсове с възпитателна цел, обикаля със своите племенници по манастирите.

Нейни съвременници я описват като кротка и възпитана жена, ласкава с всички. Животът ѝ преминава в една непрекъсната и волева борба за собствено оцеляване и духовно усъвършенстване.

Племенникът ѝ Ангел Козарев пише в спомените си: „Притежаваше висока култура, обичаше музиката, беше възпитана и коректна, учтива и почтена. Чувстваше се щастлива, когато имаше възможност да помага. Почитаха я, отнасяха се към нея с уважение. Умееше да предразполага хората, умееше с нежност да даде съвет на доверилите ù се. Скромна, красива…”

• 

• 

Марк Маркарян – един от хроникьорите на Шумен. Роден в Шумен на 26 септември 1910 г. в семейството на фотографа Врам Маркарян, който заедно с близките си намира убежище в града по време на турския геноцид в Армения. Идвайки в Шумен, Врам Маркарян започва да се занимава с фотография и наследява единственото фотоателие по това време, притежание на виенчанин. Допринася за популяризирането на фотографията както тук, така и в съседните по-големи градове. През 1929 г. той е провъзгласен от Варненско-търговската камара за майстор във фотографския занаят. Своята работа той предава на синовете си – Арам и Марк.

По-големият Арам – специалист по художествена фотография, открива първото модерно фотоателие в нашия град. В него Марк Маркарян получава началните си познания и прави първите си стъпки по фотография.

Завършвайки образованието си в Шумен през 1930 г., Марк Маркарян постъпва в Баварското държавно фотографско училище в Мюнхен, където учи две години и половина при курсовия си ръководител Вили Цилке. От него той научава много за професията и за живота изобщо. След обучението си в Мюнхен заминава за Виена, където известно време изучава художествена пластична фотография при известния за времето си виенски фотограф Вили Полак. През 1932 г. Маркарян прави своята първа самостоятелна изложба във Виена, за която получава диплом и медал за отлично представяне.

Завръщайки се в Шумен през 1933 г. започва да работи като фотограф. Повече от 20 години работи към Историческия музей в Шумен. През 1937 г. съвместно с Ростислав Бакалов създава първата любителска филмова студия „Росмарк-филм”, от която излизат първите филми за Мадара, Плиска и Велики Преслав.

Наред с портретната фотография, Маркарян се усъвършенства в областта на фоторепортажа, на високопланинската и алпийската фотография и във всичко онова, което представя вътрешната му художествена нагласа. Тези снимки са едни от най-хубавите му творби, които включва в десетки изложби. Всяка година урежда по една или две изложби свързани тематично с родината. През 60-те години фотографът, повлиян от австрийската фотография създава някои от най-силните си пейзажи.

• 

• 

През 1951 г. той е един от шестимата основатели, първи управител и художествен ръководител на държавното предприятие „Българска фотография” – Шумен. Наред със снимачната и административна дейност, участва в подготовката на нови кадри, занимава фотолюбителите с техниката на цветно снимане, изнася лекции по високопланинска фотография в Пирин и в планинската школа „Мальовица”. Създава късометражните филми „Троянският манастир” и „Стара планина зиме”.

Активно участва в изложби по целия свят. През 1950 г. Маркарян е удостоен със званието фотограф-художник, а през 1960 г. с AFIAP („Артист на Международната организация за фотоизкуство”). Носител е на наградата на Шумен, на орден „Червено знаме на труда”, заслужил деятел на туризма.

През 1984 г. Българският културен институт „Дом Витгенщайн” във Виена организира първата ретроспективна изложба на М. Маркарян – „Перлите на България”. В нея са изложени 110 негови цветни фотографии. Скоро след откриването на изложбата, през 1985 г. той прави последния си поход до Пирин планина, където намира смъртта си на 75 годишна възраст.

• 

• 

• 

Роден е в Шумен на 5 април 1877 г. в семейството на заможния български търговец и музикант Димитър Великов Дюгмеджиев (1832-1884). Наследява музикалните си интереси от своя баща, който е един от най-добрите ученици и пръв цигулар в основания през 1850 г. от унгарския емигрант Михай Шафран – Първи български оркестър.

Дейността на Велико Дюгмеджиев е тясно свързана с развитието на оркестъра и камерната музика в Шумен през първата половина на ХХ век. Първоначалното си образование получава в родния си град. Първите си уроци по цигулка взема при Анастас Стоянов, баща на професорите по музика Андрей и Веселин Стоянови. Средното си образование завършва в Шуменското окръжно педагогическо училище през 1894 г. На следващата година заминава за Дрезден, където учи в Кралската консерватория по музика и театър – специалност цигулка.  

Завръщайки се в Шумен през 1898 г. става основател и пръв диригент на хора при музикално-певческо дружество „Родни звуци”. През учебната 1898–1899 г. е назначен за учител по музика в Българската гимназия в Солун. Учителстването му там е свързано с първите му прояви в областта на инструменталната музика, когато създава и първия български ученически оркестър. 

През 1903 г. оркестърът изпълнява под негово диригентство „Първа българска рапсодия” от Кришман. На пианото е 13-годишният Андрей Стоянов. Тогава за първи път в града ни звучат симфонии от Хайдн и Моцарт в изпълнение на ученическия оркестър.

Първите си композиционни опити Велико Дюгмеджиев прави още като студент в Дрезден. През 1898 г. започва да пише балета „Русалка” по поемата на Иван Вазов „В царството на самодивите”. Това е един от първите опити на български композитор в областта на музикално-сценичните жанрове. Голяма художествена и историческа стойност има неговата „Тържествена увертюра”, посветена на откриването на Народния театър в София.

На 20 май 1906 г. под ръководството му се слага началото на т. нар. „приказна оперета” в страната. На сцената на читалище „Архангел Михаил” се играе детската оперета „Червената шапчица” от Франц Абт, в която участват курсисти и ученички от Шуменското педагогическо училище.

Година по-късно Дюгмеджиев полага началото на камерната музика в нашия град с основаването на известния камерен „Пиано-септет”, който се явява като подготвителен период за поставяне началото на оперетата в България. Музикалната формация съществува под това название до 1909 г., но съставът продължава да съществува и през 1910–1911 г.

Едно от най-значимите събития в живота на музиканта е основаната от него през 1914 г. „Шуменска оперетна дружба”. Първият ѝ спектакъл, станал истинско културно събитие за шуменци е на 10 май 1914 г., когато е представена романтичната оперета „Кармозинела” по музика на Виктор Холендер. От тогава до 1943 г. той не престава да поставя на сцена оперети, опери и музикални пиеси. Постановките му претърпяват над 500 спектакъла. Последната постановка, която „Оперетна дружба” създава под негово дирижиране е „Момичето от Тигерин”.

Велико Дюгмеджиев е първият директор на „Шуменски областен оперетно-драматичен театър” през сезона 1934–1935 г. След пенсионирането си през 1935 г. продължава своята музикална, творческа и обществена дейност. През 1946 г. става първият диригент на основания в Шумен Общински симфоничен оркестър.

С богатата си музикална дейност спомага за развитието на музикалното изкуство в България. Същевременно с това е учител на редица музикални дейци, между които Панчо и Любен Владигерови, Пресиян Дюгмеджиев, Янко Зехирев, Димитър Тюлев и др.

Издава трудовете „Художествено-инструментална музика и опера в XIX век” и „Няколко думи за музикалното дело и устройството на симфоничния оркестър при Народния театър”.

Умира на 27 ноември 1958 г.

В новоизграждащата се българска държава в края на XIX и началото на XX век, трайно своя отпечатък оставят Марин Василев и Жеко Спиридонов – основоположници в българската скулптура. След Освобождението България има остра нужда от интелигенция, която да оглави наши училища, просветни и културни институти. Правителствата на България изпращат в чужбина даровити младежи, които да учат във висши учебни заведения. Така през 1886 г. Министерството на просветата отпуска стипендии, като изпраща двамата шуменски младежи на обучение в Чехия, а след това в Мюнхен, където изучават скулптура при проф. Сириус Еберле.

Марин Василев Сельовлов е роден на 27 август 1867 г. в Шумен в семейството на дребен търговец. След смъртта на баща си израства под силното влияние на своя вуйчо иконописец. Завършва четирикласното шуменско училище и през 1884 г. постъпва в педагогическите курсове в Разград. През 1886 г. завършва и втори педагогически курс в град Шумен.

Заминавайки за Чехия, Марин Василев постъпва в Каменоделното скулптурно училище в град Хоржице, където завършва с отличие през 1890 г. По време на четиригодишния си престой в града, той разглежда и разучава скулптурни произведения на сгради, площади и градини. Това възпитава у него любов към пластичната и архитектурна форма.

След завръщането си в България, една година преподава в Държавното занаятчийско училище в Княжево. През 1891 г. заминава за Мюнхен. Там той учи при проф. Сириус Еберле – известен скулптор, който създава ценни произведения за украса на новостроящите се дворци и обществени сгради. Под влиянието на своя учител, у младият скулптор се заражда любов към монументалната и декоративна скулптура. По време на следването си в Мюнхен Марин Василев създава проекти за паметници със сюжет из българската история. През 1892 г. създава проект за паметник на Възраждането, който изпраща на Първото българско земеделско-промишлено изложение, състояло се в Пловдив през същата година. На това изложение е бил открит художествен отдел, в който за първи път излагат свои творби български художници и художници-чужденци, създали произведения с българска тематика.

В Мюнхен Марин Василев остава до 1894 г. През същата година отново заминава за Чехия, където престоява две години (1894 – 1896). В Прага – град, известен със своята архитектура, живопис и скулптура, той постъпва в Художественото промишлено училище, където изучава фигурална скулптура в класа на световноизвестния скулптор Йозеф Вацлав Мисълбек.

Завършва образованието си като скулптор през 1896 г. и се завръща в България, където през 1899 г. започва да преподава в Държавното рисувателно училище в София (дн. Художествена академия) до 1903 г. През 1911 г. Марин Василев отново е назначен за редовен преподавател в училището, където работи до края на живота си. Като професор в Художествената академия създава едни от най-добрите представители на изобразителното пластично изкуство у нас.

Както Жеко Спиридонов, така и Марин Василев следва реалистичното направление в скулптурата, като увековечава българските национални герои от предосвободителната епоха в паметници и скулптурни фигури, релефи и бюстове.

Марин Василев създава бюстове на княгиня Мария Луиза, Христо Данов (1911), Джеймс Баучер (1923), Стоян Заимов (1929) и др., намиращи се днес в Националната галерия. Автор е на паметника на Васил Левски в Карлово, на Паметника на загиналите за свободата на България свищовци в Свищов, на бюста на Георги Измирлиев-Македончето в Горна Оряховица и много други.

Участва като скулптор-декоратор в украсата на много сгради, които се строят по време на неговото завръщане в България. Участва в декоративното оформление на Военния клуб, Министерството на външната търговия, Държавна спестовна каса – София, на Мавзолея в Плевен и др.

Взема участие в изложби на Съюза на южнославянските художници „Лада” в Белград, София, Париж, Лиеж, Венеция, Берлин и Прага.

Марин Василев умира на 14 декември 1931 г. по време на занятия в Художествената академия.

В мразовитото утро на 28 ноември 1981 г. е прерязана лентата на величествения монумент, построен на 450 м надморска височина в североизточната част на природен парк „Шуменско плато”. Мащабен проект, реализиран в чест на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Мястото не е случайно – от тук започват редица български начала, начева българското летоброене. Това е паметник на първосъздателите, символ на българския дух, на неговото раждане и величие, мост между епохите.

Авторите са разположили мемориала така, че визуалното му въздействие да се възприема в радиус от 30 км. Заради това той привлича погледа на пътуващите към София, Варна, Русе, Силистра, Бургас и се явява визуален, смислов и композиционен център на първите български столици Плиска и Велики Преслав, както и на култовия център Мадара.

Монументът е построен след конкурс, преминал в два етапа. В първия вземат участие 15 колектива. Журито, с председател проф. П. Бербенлиев, не присъжда Първа награда и допуска до втория етап пет от тях. Премираният проект е дело на колектив в състав: скулптори – Крум Дамянов и Иван Славов; архитекти – Георги Гечев и Благой Атанасов; художници – Владислав Паскалев и Стоян Венов; инж. конструктор – Преслав Хаджов.

С изграждането на композицията се реализира нова архитектурна форма – „мемориален комплекс”. Той е едно от най-значимите произведения на монументалното изкуство от 80-те години на XX в., наситено с богата символика и патос. Върху осем тела от бетон са монтирани 21 скулптурни фигури на владетели, книжовници, боляри, войни, кон и лъв с кубична и модернистична форма. Всяка от тях е изваяна от многобройни пирамидални и призматични късове гранит, които образуват цялостен обем. Аспарух е първият владетел, представен в експозицията. Сурово изсеченото лице, сочещите в две различни посоки ръце подчертават идеята на забития в земята меч: „Това ще бъде земята ни!”. В дрехата му има вмъкнати графични и художествени елементи, които доразвиват идеята за могъществото на държавника. Конят, чийто прототип е взет от Мадарските скали, е обърнат към владетеля и предава единство на композицията. Над неговата опашка гранитни плочи, наподобяващи пики, представят части от най-стария писмен български документ „Именникът на българските ханове”.

Следвайки утвърждаването на държавата на 18 м височина са представени владетелите Тервел – Дипломатът, Крум – Законодателят и Омуртаг – Строителят. Образите им са търсени и взети от миниатюрите на средновековните хроники. В тях се открива източно влияние, най-вече в жестовете. Под „Галерията на тримата хана” е изсечен известният надпис от колоната на хан Омуртаг, която днес се намира в църквата „Св. 40 мъченици” във Велико Търново.

Няколко стъпала надолу отвеждат в друга епоха. Ниша, оформена от бетонните фигури, в горния си край образува светлинен кръст – символ на новата религия, обединила племената в държавата на княз Борис І. Седнал на трона си, със силно приведена напред осанка, той отстоява преломния момент в историята на Първото българско царство, утвърждаващ признаването на българската държавност.

Следващата композиция е посветена на Златния век на България. Фигурата на цар Симеон, гордо стиснал жезъла си и застанал в царско достолепие, е заобиколена от книжовниците и болярите. Срещу тях е монтирана мозайка триптих, изработена от минерални тесери и цветна смалта. Всяко пано следва обемите на бетонното тяло, върху което е монтирано. Фигуралните елементи са изчистени и съчетани в горната си част с доминираща над тях шрифтова композиция. Тъй като вътрешното пространство е недостатъчно естествено осветено, цветовата гама на мозайките създава усещане за излъчване на светлина. Тук вместо ясно разказана история, посетителят е свободен да интерпретира сам символиката, да изживее паметника и разкрие за себе си историята в нея.

Увенчаващата монумента фигура на лъва е разположена на 52 м височина. Тежи 1000 тона и е изпълнена от 2000 елемента по-тъмен гранит. Зад опашката му има стилизирана пеперуда. В източните култури тя е символ на дълголетието.

Връзката между град Шумен и паметника се извършва по 1300 стъпала, осветени през нощта от високи спираловидни тела. На различни по дължина разстояния са оформени тринадесет площадки. Алеята, започваща от сградата на Драматично-куклен театър „Васил Друмев” с пиацета от четири грифона, е разделена на три части. Първата се състои от тринадесет водни каскади и завършва в подножието на платото. Втората част – по-тясна и по-стръмна от първата, има осем отклонения с места за отдих и зелени площи. Третата част, която е най-къса, започва от кафе „Панорама” и завършва до фигурата на Аспарух. По средата ѝ се извисява мраморна колона от старопрестолния Велики Преслав.

На 23 май 1983 г. по проект на арх. Валери Колев е открит Информационен център към паметника. Във фоайето му е поставено паното „Вечност”, изработено от Евелина Пирева. Центърът разполага със зала за радостни ритуали и постоянна експозиция „Монументалното изкуство в България през последните десетилетия на XX век”.

Паметникът „Създатели на българската държава” е един от 100-те национални туристически обекта. На посетителите се предлага екскурзоводско обслужване и информационна дейност за града и туристическите обекти в близост до Шумен на няколко езика.