Двама от класиците на българската скулптура – Жеко Спиридонов и Марин Василев са родени в Шумен – град с културни традиции още преди Освобождението. Сътворените от тях паметници с характерни национални елементи, съчетаващи се със стила на европейския неокласицизъм, биват признати за постижения на художественото изкуство, превърнали се в символи на градовете, където се намират.
Жеко Спиридонов
Жеко Спиридонов – скулптор, портретист със силно подчертано пластично чувство и здрава конструкция. Роден на 27 февруари 1867 г. Завършва Керамичното училище в Бехине (Чехия), след което и скулптура в Мюнхенската художествена академия при проф. Еберле. Творческият си път започва с произведенията си „Нимфа” и „Сатир”.
През 1898 г. завършва академията и участва в изложба в Мюнхен с творбата си „Нимфа”, за която получава сребърен медал от Мюнхенската академия – най-високото отличие, което тя присъжда. След завръщането си в България няколко години учителства в Държавното занаятчийско училище в Княжево и Първа мъжка гимназия. Редовен преподавател, професор по скулптура и дълги години директор в Държавното рисувателното училище (дн. Художествена академия). Сред учениците му в Академията са скулпторите Иван Лазаров, Иван Фунев, Стефан Пейчев, художниците Владимир Димитров – Майстора, Иван Ненов и мн. др.
Нимфа, 1897 г.
Известен е като ненадминат майстор на скулптурния портрет и голото тяло – един от сложните жанрове в скулптурата. Член на Дружеството на художниците в България. Участва в редица международни изложби (1896-1912).
Сатир,1896 г.
Един от най-големите приноси на Жеко Спиридонов е свързан с процеса на открояване и утвърждаване на българската национална идентичност и се отнася до издигането на паметници на исторически личности и събития. Те са основополагащи за националната художествена традиция. Поставя задача да изобрази и увековечи чрез своето изкуство образите на българските революционери, общественици, писатели от Възраждането, както и негови съвременници.
Създава множество барелефи и паметници на наши възрожденци. Негови са първите паметниците в Алеята на Възраждането в Морската градина във Варна – паметникът на Христо Ботев, открит на 27 юли 1911 г. и откритият година по-късно паметник на Васил Левски. Бюстът му е признат за едно от най-добрите произведения на Апостола. Жеко Спиридонов е автор на паметниците на граф Игнатиев в Морската градина – Варна (1906) и на Алеко Константинов в град Свищов (1911).
Негови са паметниците на Георги Бенковски и Иван Вазов в Борисовата градина в София, на Пенчо Славейков, Петко Славейков, Петко Каравелов, Любен Каравелов, Драган Цанков и на много глави и бюстове на жени и деца. Впечатляваща е галерията от бюстове на членове на семейството – майка, съпруга, синове. Автор е на най-въздействащите войнишки паметници, посветени на загиналите в Сръбско-българската война. Автор е и на монументалната композиция „Св. Георги” (1907 г.) над входа на Плевенския музей.
Бюст-паметник на Иван Вазов, 1917 г., Борисова градина – София
Жеко Спиридонов оставя трайни следи в развитието на българската скулптура. Възпитава цели поколения, които утвърждават неговото творчество и продължават по неговия път.
През 1945 г. е избран за извънреден член-кореспондент на БАН. Умира през същата година, на 21 юли във вилата си в с. Рибарица.
Писател, етнограф, политик, обществен деец. Цялата му творческа, културно-просветна и обществена дейност е пропита с възрожденския дух на родния му град Шумен. Наричан „един от последните възрожденци на ХХ век”, заради неговото усърдие в съхраняването на националната книжнина и памет и съпричастността и грижата към съдбата на сънародниците ни.
Роден на 26 октомври 1881 г. в занаятчийско семейство в Шумен. Завършва педагогическото училище в родния си град и започва работа като учител. Продължава образованието си в Софийски университет, след което специализира история на литературата в Берлин и Лайпциг. През 1911-1913 г. е народен представител от Преславски район в XV-то Обикновено народно събрание, секретар е на Прогресивнолибералната партия, която напуска след Междусъюзническата война през 1913 г. По време на войните е военен дописник към щаба на Втора българска армия. Той е един от инициаторите и учредителите на Съюза на българските писатели и негов председател в периода 1941-1944 г.
Стилиян Чилингиров е с неоспорими заслуги не само към Народната библиотека, но и с основополагащи заслуги към библиотечното дело в България. През 1904 г. постъпва на работа в Народна библиотека – София, но работи само една година. През 1911 г. отново е назначен на работа в библиотеката и повече от 11 години работи като библиотекар, главен библиотекар, заместник-директор и директор. По предложение на Пенчо Славейков, по това време директор на Народната библиотека, Ст. Чилингиров изработва новия ѝ правилник.
Сп. “Детски свят”, редактирано от Стилиян Чилингиров
Негова е идеята за създаване на Архив на българската книга, който да съхранява книжнината създадена през вековете. Започва да работи по идеята за създаване на депозитни библиотеки в страната и по негово предложение министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски подписва Закон за народните библиотеки, с който законодателно библиотеките във Велико Търново и Шумен стават факт. Така през 1922 г. Чилингиров оставя след себе си четири народни библиотеки, в хранилищата на които се събира цялата българска книжнина. Една от тях е библиотеката в Шумен, създадена като четвърта депозитна библиотека в България. По предложение на д-р Иван Сакелариев през 1997 г. и по повод 75-та ѝ годишнина, Шуменската народна библиотека избира за свой патрон Стилиян Чилингиров.
Творчеството на Стилиян Чилингиров е богато в жанрово и тематично отношение. Публикува над 100 самостоятелни издания, от които значителен обем заема художественото му творчество. Автор е на разкази, романи, очерци, пътеписи, драми, поезия за деца и възрастни, мемоари. Започва литературната си дейност, като публикува за първи път стихове в сп. „Звездица” през 1898 г.
Между многото научни и обществени трудове на писателя, особена стойност има неговото изследване озаглавено „Българските читалища преди Освобождението”.
Голям дял в художественото му творчество заемат неговите белетристични творби и пътни бележки. Това са разказите му: „Тъй ми се говори”, битово-социалният роман „Хляб наш насущний”, „Шинел без пагони”, „Първа жертва”, „Невиждан враг”, в които описва бита на стария Шумен, лица и типажи, особеностите на шуменския говор чрез езика на героите.
Написал е редица литературно-критични трудове, пътни бележки, впечатления, както и изследвания върху миналото на Добруджа и Моравско, много животописни бележки за видни художници и апостоли за свободата ни. Особен интерес представляват трудовете му за Харалан Ангелов – един малко известен поет – шуменец.
„Произведенията на Чилингиров, свързани с неговия роден град Шумен имат изключително място и значение, както в неговото творчество, така и в развитието на нашата историческа художествена литература.”
Ст. Омарчевски
„Всеки, който чете Чилингиров и познава неговия роден край, веднага вижда пред себе си високия чардак, похлупен под дългата стряха на старинна къща, под него разстлан асмалък, а под асмалъка широки бели камъни – аршин ташлар, както ги наричат в Шумен и вечно бъбривия чучур, който не липсва от никой шуменски двор.”
Ангел Николов
През 2006 г. внуците на Стилиян Чилингиров – братята Ангел и Стилиян Папаличеви даряват архива на своя дядо на Регионална библиотека „Стилиян Чилингиров”- Шумен. Той се състои от снимки, ръкописи, лични вещи и други материали на писателя съхранявани дотогава в семейството им. Част от дарението включва над 730 страници, свързани предимно с литературната дейност на писателя. Около 500 страници от дарението са машинопис, над 200 са ръкописи, а останалите – изрезки от периодичния печат, цели страници или цели вестници и списания. Ценни са личните вещи на Стилиян Чилингиров – очила (пенсне) и калъфче за тях, джобен часовник и писалка „Пеликан” с позлатено перо и калъф към нея.
Стилиян Чилингиров худ. Деян Евтимов
Политическите промени след Девети септември 1944 г. дават отражение върху житейския и творчески облик на писателя. По това време е председател на Съюза на писателите и като такъв той е отблъснат и зачеркнат от новата власт за дълъг период от време. Под влияние на политическите промени Стилиян Чилингиров е обиден и забравен от много шуменци.
В периода от 1944 г. до края на 50-те години може да се каже, че Чилингиров е насилствено забравен от своите съграждани. През тези години той поддържа кореспонденция с отделни шуменци, но в почти всички запазени и публикувани писма той пише за голямата обида, която шуменци са му нанесли. Нещо повече, обидата му е толкова голяма, че в едно писмо до Христо Герчев той подчертава: „Не искам да имам нищо общо нито с Шумен, нито с шуменци… На нас се отне правото да се смятаме за читалищни деятели, макар да сме дали десетилетия за читалищното дело, да сме му преляли от собствената си кръв, да сме възстановили миналото и да сме му трасирали пътя за бъдещето.”
Творчеството му бива обявено за „посредствено и без значими литературни достижения” и е извадено от учебните програми. Независимо от тези превратности, Стилиян Чилингиров записва името си в националната ни история – заради пословичната си възрожденска учителност и изключителната си съпричастност към историческата съдба на народа си, заради грижата и по възрожденски вдъхновените си усилия по съхраняването на националната книжнина и памет, днес паметта за него е памет за „последния възрожденец”.
Стилиян Чилингиров умира на 23 ноември 1962 г. в София. Той е сред първите носители на званието Почетен гражданин на Шумен.
Български скулптор, художник, илюстратор, критик и театрален деец, основател и дългогодишен член на Дружеството на новите художници (1931) и негов секретар в продължение на 8 години. Работил като карикатурист във вестниците „РЛФ“ (1931) и „Български запад“ (1942). Живописец от 1933 г., скулптор от 1934 г. Роден е на 4 септември 1911 г. в град Шумен. Започва да учи едновременно право в Софийски университет и междувременно пет семестъра в Художествената академия. Негов учител е проф. Марин Василев, един от основоположниците на скулптурното изкуство у нас. Още като студент името на Николай Владов се появява за първи път във вестника за литература, критика и изкуство „Работнически литературен фронт”.
Започва да твори през 30-те години на миналия век. Най-младият от поколението художници и скулптури, който навлиза в българската скулптура като художник на работническата класа, отразявайки величието на обикновените хора от народа и преди всичко на работника. „За мен едно главно условие, за да създава един творец вълнуващи произведения, е връзката му с народа, с хората, връзката, която той трябва да добие от събитията. Без всекидневно и упорито боравене с тези вълнения, той не би могъл да създаде по-сериозни образи” – казва Шмиргела в интервю за Националното радио от 1982 г.
Името Шмиргела се появява във вестник „РЛФ” през 1931 г., когато започва да публикува разкази, под които се подписва с псевдоним измислен от племенника на Георги Бакалов Ами Бакалов: „Не виждате ли, че откъдето мине, бръсне като шмиргел…” С инициалите „ШМ” бъдещият художник започва да подписва рисунките и скулптурите си. Скулптурното ателие на художника, в което работи през последните 30 години от живота си, е известно сред художествено-творческата интелигенция с особената си артистична атмосфера и дух.
Бележитият скулптор е един от създателите на Националната художествена галерия, чийто директор е от 1959 до 1964 г. Тогава се прави и първата постоянна експозиция, която проследява българското изкуство през XIX и XX век. Създател е на постоянната изложба на икони в криптата към храм-паметника „Св. Александър Невски“, София. Автор е на труда „Скулптурата по нашите земи“ (1961) и на много статии, студии и монографии в областта на изобразителното изкуство. Главен редактор е на сп. „Изкуство” през 50-те години.
През 2006 г. е открита първата изложба на Николай Владов – Шмиргела в родния му град. Представени са 20 творби, дарени от внучката му Юлия Банкова. Няколко години преди смъртта си напуска Съюза на българските художници. Умира на 28 юли 1999 г.
Още през XIV век Шумен се оформя като градски център. При завладяването му от османците, вече има около 800 къщи в долината на река Поройна. Географското му разположение в центъра на Североизточна България и богатите околности способствали той да се развие през XV и XVI век като пътен, административен, военен и пазарен център.
През XVIII век Шумен наброява към 25 000 жители и е смятан за един от големите градове в Османската империя. През тази епоха градът придобива своя ориенталски вид, който запазва до началото на ХХ век.
Площад “Кушир”
В края на XVIII век до Освобождението настъпват демографски промени. Голяма част от българите, живеещи по селата, започват да прииждат към Шумен. Застрояват се нови чисто български квартали – Стража махала, Костова махала, Чобан махала. Оформят се чаршиите Араста, Манифактурджийска, Казанджийска, Кушир. Построени са бани, складове и други обществени сгради. Откриват се много дюкяни и работилници, които в продължение на няколко века играят важна роля за стопанското развитие и общия изглед на града.
Днес повечето от тези сгради и чаршии не съществуват. За тях черпим информация както от писмените източници и снимките направени от едни от първите фотографи в града ни, така и от картините, нарисувани от шуменския художник Стефан Петров. В тях той изобразява изчезнали вече архитектурни обекти в Шумен, от които можем да научим къде са били и как са изглеждали редица възрожденски училища, занаятчийски чаршии, къщи и джамии, типичните шуменски улици, квартали и площади като Кушир, Бит пазар, Къллека.
Ради Ж. Гьокчеренли
Първата реформа за благоустрояването и хигиенизирането на Шумен се въвежда от първия кмет, избран след Освобождението – Ради Железов Гьокчеренли. По спомени на Жечо Павлев, за своето няколко месечно управление Ради Гьокчеренли се запомня с реформата по хигиенизиране. С идеята да се изчисти града от „вонята и мръсотията” носеща се от река Поройна, кмета нарежда да се премахнат бентовете, както и всички воденици, намиращи се по цялото протежение на реката.
Д-р Петър Кърджиев
До началото на ХХ век Шумен все още е занемарен, с ориенталски облик и постепенно започва да се превръща в модерен, благоустроен и хигиенизиран град. Това става по време на мандата на д-р Петър Кърджиев, който през 1902 г. е избран за кмет на Шумен. От 1894 до 1902 г., д-р Кърджиев е градски лекар, развива усилена профилактична и лечебна дейност с епидемиите, които върлуват из града, заради нехигиеничното и примитивно водоснабдяване и липса на канализация. Агитира за подобряване на сметопочистването и благоустрояването на целия град.
По време на своя мандат, той започва да реализира идеите си свързани с развитието на града – регулира река Поройна в изграждане на каменно корито, изготвя кадастрален план на града, прокарва широки и прави улици. Централната улица, от градската градина до военния клуб, се превръща в булевард на две нива. Между двете пътни платна се оформя широка пешеходна алея, която залесява с липи и декоративни дървета. Изготвен е план на площад „Кушир” да бъде построен Общински съвет на два етажа (днешната Съдебна палата).
В своите биографични бележки, Петър Кърджиев описва площада така: „На горния край на алеята (бул. „Славянски”) имаше пазар – тъй нареченият „Кушир”, на който се стичаха всеки ден със стотици коля от околните села, които докарваха своите произведения. Селяните разпрягаха колите си там, като разпростираха върху земята слама, сено, мамулянина и др., и заедно със секретите на добитъка, там се образуваше такава нечистотия и мръсотия, че нямаше място къде да се стъпи. Много мерки и по-рано, и в мое време се вземаха за хигиенизирането на тоя площад, който през течение на вековете бе служил за пазарище.”
Площад “Кушир”
Площад “Кушир” и сградата Таш мааза
През 1902-1903 г., д-р Петър Кърджиев започва залесяването на природен парк „Кьошковете” и облагородяването на голите скалисти места. Поставят се основите на мъжката гимназия, определя се място за строеж на девическа гимназия на ул. „Кирил и Методий”, построява се нов гимнастически салон (дружество „Юнак Крум”) срещу Андрейковото училище. Именуват се много от централните улици с имена като: „Славянска”, „Сан Стефано”, „Цар Освободител”, „Московска” и др.
В спомените си за 1902-1905 г. Кърджиев пише, че не е направил необходимите промени свързани с модерно водоснабдяване и канализация на града. Тези важни нововъведения, той отлага за следващия мандат, но на изборите за кмет той не е избран, тъй като голяма част от гражданите са засегнати от новия регулативен план и не подкрепят кмета за новия мандат. Така, не намерил разбиране от страна на шуменци, д-р Кърджиев завинаги напуска града ни и се премества в град Лом, където живее и работи до смъртта си, извършвайки широка обществена дейност. Остава верен на девиза си: „Човек трябва да надвива егоизма и недостатъците си и да се ръководи от съвестта и обществения си дълг!”. Почива през 1962 г. в град Лом на 94-годишна възраст.
Градска градина – Шумен
Като цяло обществената, социалната, стопанската и търговската политика в Шумен след Освобождението до войните за национално обединение е оживена, но в много отношения следва традициите от времето на Възраждането. Основа на градската търговия са дюкяните на занаятчиите, новооткритите няколко модерни магазина и пазарите. С прокарването на железопътната линия Шумен – Плевен търговията към другите центрове в страната и извън нея се увеличава. Голям социален бич през този период са заразните болести, ниската хигиенна култура, липсата на квалифицирани медицински кадри, което предопределя и високата смъртност, затова общинската управа се стреми да намали опасността от епидемии. Наличието на първостепенна болница и аптеки, залесяването, прочистването на реката, планирането на улици и обществени сгради прави Шумен към края на първото десетилетие на ХХ век привлекателен за живеене град.
Площад “Кушир” и сградатаТаш мааза
Площад “Араста”
Площад “Кушир”
Кьошковете
Абаджийската чаршия, худ. Ст. Петров
Бит пазар чаршия, худ. Ст. Петров
Шадраван при Мутафчийската чаршия на Бит пазар, худ. Ст. Петров
Родена в Шумен на 7 април 1931 г., отраснала в семейството на музиканти, закърмена с магията на музиката, Венета Томова Вичева е един от бележитите български хорови диригенти. Творческата и дейност е изцяло свързана с хоровото изкуство – дългогодишен диригент на смесен хор „Родни звуци” и основател на детския хор „Бодра песен”, създател на Международни детско-юношески хорови празници „Добри Войников”, академичен преподавател и инициатор за откриване на специалността „Музикална педагогика” в Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”.
Проф. Венета Вичева
Любовта и към музиката я среща с хоровото изкуство още в гимназията, когато започва да пее в училищния хор и е редовна хористка в градския хор „Родни звуци”. Началото на диригентската и дейност започва през 1948 г., когато диригентката на гимназиалния хор е възпрепятствана да дирижира училищния хор на концерт на шуменските училищни хорове и Венета Вичева поема дирижирането на хора.
След завършване на гимназия, през 1950 г., Венета Вичева е приета в Музикалната академия в София със специалност „Пиано”. През 1951 г. се създава първия в България хорово-диригентски клас и В. Вичева се прехвърля в специалност „Хорово дирижиране”. През 1956 г. тя е дипломиран диригент и започва своята първа професионална работа в град Дупница като диригент на смесен хор „Рилски звуци” и като директор на Музикалната школа към читалище „Зора”. Поставя няколко оперети, които се радват на голям успех.
Проф. Георги Димитров и студентката Венета Вичева пред първия хорово-диригентски клас
Венета Вичева работи в Дупница до 1961 г., когато получава покана от родния Шумен да поеме дирижирането на градския хор „Родни звуци”. Тази покана тя приема без колебание. Две години по-късно, на 5 декември 1963 г. основава детски хор „Бодра песен”.
В списъка на изнесените концерти на хор „Родни звуци” и детски хор „Бодра песен” стоят заглавията на стотици песни свързани с родния край и историята. Хор „Бодра песен” се нарежда сред първенците в детското хорово изкуство в страната с многобройни отличия от национални и международни фестивали. През 2004 г. и 2015 г., измежду 1750 състава, „Бодра песен” е удостоен от Хоровата федерация към Европейския съюз със званието „Посланик на Европейската култура”.
Хор “Родни звуци”Детски хор “Бодра песен”
По инициатива на Венета Вичева през 1971 г. се организират и провеждат Национални ученически хорови празници на името на Добри Войников, който през 1858 г. създава първия в страната ученически многогласен хор и така се поставя началото на многогласното хорово пеене в България. От 2011 г. празниците прерастват в Международни детско-юношески хорови празници „Добри Войников”.
В мемоарната си книга „Тази магия – хоровото изкуство” Христо Арищиров пише за Венета Вичева: „Рядко се среща толкова мотивиран човек и толкова загрижен да защити вече съществуващите традиции, както и да търси нови художествени стойности…Невероятното и трудолюбие, нетърпящата възражение взискателност, обаятелното и човешко присъствие и не на последно място – диригентските и качества, послужиха като буксир за всички хорове в града и региона. Шуменската хорова култура отново зае полагащото и се място.”
Проф. Венета Вичева твори и работи над 50 години като диригент в хоровото изкуство. За големия и принос в обогатяването на музикалните традиции на родния и град е обявена за „Почетен гражданин на Шумен”. Почива на 12 април 2013 г.
Юбилеен концерт „100 години хор „Родни звуци” – 1998 г. Международни детско-юношески хорови празници „Добри Войников“
Трудно е да се каже, кога точно е възникнал конният спорт в България, но някои факти от спортната ни история свидетелстват, че първите надбягвания с коне се провеждат в Шумен. Такова потвърждение за конния спорт е съобщение в „Цариградски вестник” от 1856 г., за организирано международно състезание в града.
Тогава, след Кримската война, войските, съюзници на Турция, минават през България, като някои военни части остават тук, за да прекарат зимата. В Шумен е настанен английският конен полк. На офицерите правят впечатление хубавите коне и опитните български ездачи в региона. Така на 27 февруари 1856 г. били уредени конни състезания на поляна източно от града, които продължили три дни с надбягвания и прескачане на препятствия, за което дописникът на „Цариградски вестник” пише: „Най-после турили бяха дъски и накараха конете да ги прескачат, което направиха по чудесен начин”.
През първия ден надпреварата била спечелена от кон тюркменска порода, принадлежащ на английски чиновник, а голямата награда през третия ден – спечелена от арабски кон, собственост на местен шуменски чиновник, язден от български ездач.
С основание тази проява може да се счита за първото международно състезание по конен спорт в България, отбелязано писмено.
Години по-късно, през 1864 г. в околностите на Шумен, русенският валия Мидхад паша основава конезавод за нуждите на османската империя, наречен „Кабиюк”. Конезаводът придобива световна известност, но след сключване на Санстефанския мирен договор бива закрит.
Жребец Одол, род. 1916 г. в конезавод “Кабиюк”
Жребец Орион, род. 1910 г. в конезавод “Кабиюк”
Кобила Омая, род. 1916 г.в “Кабиюк”
На 25 февруари 1883 г. княз Александър I Батенберг издава указ, с който се слага началото на нов конезавод на мястото на бившия „Кабиюк”, наречен Александровски държавен конезавод, преименуван през 1894 г. в Държавен конезавод. Внесени били жребци и кобили от Русия, Турция, Унгария и други страни с цел да се създаде местен тип кон за нуждите на армията. На територията на Националния историко-археологически резерват „Кабиюк” се намира и лятната резиденция на княз Александър Батенберг, където са били обсъждани важни решения за България. Сред тях са и укази в подкрепа на развитието на коневъдството у нас.
През февруари, същата година е организиран далечен конен пробег по маршрут Шумен-София. По това време група руски и български офицери и войници от II-ри конен полк в Шумен, след предварителни тренировки в околностите на града, при тежки зимни условия изминават разстоянието Шумен-Ловеч-София през Балкана за 6 дни.
Така се поставя началото на далечните конни преходи в България, като първи организирани прояви в този спорт. Често начален или краен пункт в тях е Шумен.
Днес „Кабиюк” е държавно предприятие с различни дейности в земеделието и животновъдството, но водещи си остават селекцията и развъждането на коне.
Нанчо Попович е най-щедрият дарител на образованието в Шумен в първите години след Освобождението. По размери на дарението е сред първите осем в страната. Роден е в Шумен през 1818 г. На 27 годишна възраст е принуден да се изсели в Румъния. Занимавал се е с търговия и чифликчийство и е натрупал значително имотно състояние. Посетил трикратно родния си град 1875, 1880 и 1882 г., когато зреела в него идеята да подпомогне девическото образование в Шумен.
Нанчо Попович
За това решение навярно му е повлиял и Евлоги Георгиев, с когото си е сътрудничил в търговията. През 1882 г., т.е. една година преди смъртта си, в пълно „умствено и телесно здраве” направил завещанието си, като задължава Варненско-Преславския митрополит Симеон да състави една епитропия от трима шуменци, частни лица, които точно да изпълнят завещанието му със съдействието на Евлоги Георгиев от Букурещ. Завещателят определя неголяма сума за свои племенници и разпорежда за изграждане на училище за девици в Пълнокладенчовата махала, което да носи неговото име, а остатъкът от капитала да се даде под лихва. Остатъкът, за който става дума, в Банкерската къща на Евлоги Георгиев се оказва 20 000 наполеона (400 000 златни лева). Със сумата от 90 000 лв. се закупува новоизградено училище с 13 класни стаи до черквата „Възнесение” и през 1937 г. фондът има 1352 000 лева.
През 1894 г., 15 години след Освобождението ни от турско владичество, когато възрожденските добродетели са владеели умовете и сърцата на будни българи, от управлението на фонда „Нанчо Попович” бил поставен пред Градския съвет въпросът за намиране на подходящо място за издигане на паметник на големия училищен благодетел.
Предлагало се постаментът да бъде от мрамор, а бюстът от бронз и да бъде поставен на „прилично видно място в града”. Председателят на читалище „Архангел Михаил”, който по-късно бил избран за кмет на града и за народен представител, предложил да се отчуждят частните имоти, които се намирали на северната страна на сегашния площад „Възраждане”, и там да се построи една прилична читалищна сграда и пред нея да се издигне паметникът на училищния благодетел Нанчо Попович. Идеята на кмета Христо Тодоров – млад, енергичен и високообразован адвокат, била възприета. Скоро след това мястото, част от което било заето от стара кланица, било отчуждено. Кметът заминал за Париж, за да поръча плановете на читалищната сграда и паметника на известния френски архитект J. M. Mercier. Три години и четири месеца по-късно строежът на новата читалищна сграда бил завършен и тържественото и откриване станало на 28 декември 1898 г. с пиесата „Иванко”. На 9 май 1899 г. бил открит и паметникът на Нанчо Попович и по този начин бил завършен целият ансамбъл, предвиден от френския архитект. Постаментът на паметника наистина бил направен от монолитен блок от бял мрамор с архитектурни мотиви, върху който е поставен бронзовият бюст на благодетеля, сътворен от френския скулптор F. Barbidienne Fondeur (Ф. Барбидиен Фондьо). Целият паметник е ситуиран централно в оста на симетрия на читалищната сграда. Понастоящем бронзовият лик е придобил патината на времето. Българският надпис от южната страна на пиадестала, според правописа в края на 19 век гласи:
НАНЧО ПЕНЕВЪПОПОВИЧЪ
роден въ гр. Шуменъ
починалъ въ с. Падина
[Ромѫния в лѣто 1883]
а на северната страна на пиедестала:
БЛАГОДѢТЕЛЬ
на
учащить се дѣвици
въ гр. Шуменъ
Паметникът представлява едно художествено бижу за Шумен!
Ангел Сладкаров – оперетен артист, режисьор, организатор и създател на професионалния оперетен театър в България. Роден в София на 18 октомври 1892 г. в семейството на чиновник, странствал много и затова всичките му деца са родени на различни места. Сестрата на Ангел Сладкаров Жана Сладкарова-Яковлева е родена в Шумен през 1899 г. – актриса, която дебютира на сцената на Народния театър в София.
Прекарвайки детството си в Шумен, Сладкаров още в детска възраст е оценен от своите съседи – семейство Владигерови. Както казва в своите спомени, г-жа Владигерова го е възнаграждавала за приятния му глас. До седемгодишна възраст той не спирал да изнася „концерти” в квартала. Музикалната си дарба продължава да развива и укрепва със свирене на цигулка в педагогическата прогимназия в Шумен. Постъпва като певец в църковния хор в града, а по-късно е повишен в солист. Участието му в хора не продължава дълго, тъй като баща му е преместен на служба в София. Като ученик в Трета мъжка гимназия, успява да постъпи и в хора на Столичната оперна дружба, където попада в средата на известни оперни певци и получава малки роли.
Не особено доволен от живота, който Ангел искал да поеме, баща му го записва във Военното училище, където неговата музикална дарба не остава незабелязана. Там е назначен като запевчик на строевите маршове. Като подпоручик в кавалерията, през 1912 г. Сладкаров е изпратен за взводен командир на Десети конен полк в Шумен. Така той отново се сближава със своите стари познати – Велико Дюгмеджиев и Иван Стефанов.
Ангел Сладкаров
За първи път, като оперен артист се изявява на 5 януари 1915 г., когато Шуменската оперетна дружба представя оперетата „Тайнственият кавалер” с диригент Велико Дюгмеджиев. Постановката има голям успех и издържа няколко представления.
Като участник във войната, Ангел Сладкаров е тежко ранен в главата и освободен за лечение. Повлиян от културните традиции и годините прекарани в Шумен, в него се заражда идеята да създаде истинска оперета. Първоначално започва с набавянето на необходимите музикални инструменти и сформирането на професионална оперетна трупа, с която на 10 февруари 1918 г. в кинотеатър „Одеон” представя първия оперетен спектакъл в страната – „Маркиз Бонели” (по „Шансонетката” от Рудолф Делингер).
Ангел Сладкаров(вторият отляво надясно) в ролята на Наполеон в оперетата „Мадам Сан-Жан” от Парашкев Хаджиев, 1958 г.
Макар и далеч от Шумен, той не прекъсва връзките си с града, в който е израснал като актьор. Велико Дюгмеджиев казва: „В София оперетата бе пренесена от Ангел Илиев Сладкаров, солист на Шуменската оперетна служба, едва през 1918 г. В София той успява да формира оперетен състав от любители певци и инструменталисти и да представи с успех оперетата „Маркиз Бонели”, която оперета се смята за първа играна в столицата”.
След атентата през 1925 г. в църквата “Св. Неделя” в София, Сладкаров емигрира в Германия по политически причини. Осъден е задочно на смърт. През това време завършва режисура при Макс Райнхард. Получава амнистия през 1931 г., завръща в България и две години по-късно основава оперетен театър „Ангел Сладкаров“.
По негова инициатива са създадени оперетните театри „Ренесанс” и Кооперативен театър.
В периода 1944 – 1962 г. се занимава с литературно-преводаческа дейност в чужбина. След завръщането си в България през 1962 г. работи като режисьор и методист в самодейни оперетни театри. Почива на 16 януари 1977 г.
Драматично-куклен театър „Васил Друмев” е наследник на театралните традиции в Шумен още от епохата на Възраждането. Първото засега документирано отразяване на театрален факт от далечното минало е свързано с Шумен. През 1813 г. арменският духовник и културен деятел Минас Пъжъшкян, преминавайки през града ни, присъства на уредено от местни хора „театро”. Той описва зрелището и като „пиеса”. Тази проява била свързана с гражданското честване на Деня на Светите братя Кирил и Методий. Така се документира първият шуменски принос към българското театрознание.
Стефан Изворски
В публикация на списание „Любословие” от 1846 г. се описва театрализирано тържество за края на учебната година, състояло се в Шуменското взаимоучително училище на 11 август 1846 г. под ръководството на учителя Стефан Изворски. Тази дата се приема за рождена на училищния театър. Негови ученици са били Васил Друмев и Добри Войников, а негов заместник – Сава Доброплодни. Войников е следвал и доразвил начина му на представяне на ученическите представления. Оттам произлиза училищният театър, в който се изнасят характерните за тази епоха драматични диалози.
Шуменското общество не се задоволява с детско-ученическите сюжети, затова с голям интерес проследява културния живот на унгарската емиграция. Сред тях има изявени драматични, оперни артисти и музиканти. Жителите на града стават свидетели на многообразни културни прояви – театрални и оперни представления, оркестрови изпълнения на европейска музика. На 13 март 1850 г. на специално украсена сцена в гарнизонната казарма е поставена пиесата „Беглецът” от Сиглигети. Това първо театрално представление предизвиква необикновено вълнение в града. Именно тогава, Михай Шафран създава постоянен оркестров колектив от емигранти, а на следващата година се основава и първият български оркестър. През септември 1850 г. полската емиграция поставя първата оперна постановка в града, която има голям успех.
Учители и ученици на Шуменската театрална сцена. На първия ред, от дясно на ляво е Царевна Миладинова, Добри Войников, свещеникът Тодор Байчев – суфльор на шуменските представления и сърежисьорът Тодор Джабаров.
По време на Кримската война (1853-1856) шуменци постепенно възприемат новите културни развлечения, които носят от Европа пребиваващите в града английски и френски войски.
Кавръковото кафене, където се е играла пиесата “Михал Мишкоед” през 1856 г., худ. Ст. Петров
С нарастване на културните нужди на шуменското общество се заражда идеята за създаване и на народно читалище. То е основано по инициатива на Сава Доброплодни през 1856 г. в Шумен и е едно от първите читалища в страната. Помещавало се е в Кавръковото кафене, а по-късно в Таш мааза – сграда построена от унгарските емигранти, собственост на Анастас хаджи Стоянов. По настояване на Добри Войников, чорбаджи Анастас отстъпва две от стаите за нуждите на читалището.
Още същата година на 15 август, Сава Доброплодни поставя на сцена побългарената комедия „Михал Мишкоед”. Това представление се приема за начало на съвременния български театър. Негов помощник в режисурата е чешкият емигрант Йозеф Майзнер, а актьори са негови ученици – Васил Друмев, Васил Стоянов и др. Успехът на първото българско представление затвърждава у артистите и шуменската общественост убеждението, че театралното изкуство не е чуждо и недостъпно за българина. Театралното дело в Шумен продължава своето развитие, като до края на XIX в. е неразривно свързано с читалище „Архангел Михаил” (дн. читалище “Добри Войников”).
Читалище „Архангел Михаил”
Първата театрална завеса от 1898 г. в читалище “Архангел Михаил”
През 60-те години на XIX в. започва своята театрална и драматургична дейност Добри Войников. След училищните сценични диалози той преминава и към театрални представления в по-голям мащаб. На 29 юни 1862 г. е представена комедията „По неволя доктор” от Молиер.
По-късно, през 70-те години, театралната дейност продължава да се развива в читалището, което става средище на културния и духовния живот в града. В него се урежда модерна за онова време театрална зала, с богат театрален гардероб и реквизит.
На читалищната сцена през това време се поставят пиесите: „Многострадална Геновева”, „Невянка”, „Изгубена Станка”, Войниковите „Криворазбраната цивилизация” – 21 ноември 1871 г., „Райна Княгиня” – февруари 1872 г., също така „Иванко, убиецът на Асеня I” от Васил Друмев през 1874 г. и много други.
Почти всички от актьорите са читалищни членове. Във Войниковите исторически пиеси вземат участие и членовете на Революционния комитет, начело с председателя Панайот Волов. От значение е участието му в „Криворазбраната цивилизация”, предизвикала събитието, наречено „Френска сватба”. Това събитие определя приноса на Шумен към възрожденския театър за издигането на националното ни самочувствие. Революционният комитет осъзнавал моралното въздействие, което театралните представления оказвали върху шуменската младеж и подтиквал своите членове към участие в театъра. Това накарало турската власт през 1875 г. да прекрати театралната дейност на читалището.
През 1876 г. Добри Войников се завръща в родния си град и редом с учителската си работа отново се приобщава към читалищната дейност. С помощта на председателя Харалан Ангелов, на театралите Тодор Ченгелиев и Тодор Джабаров, той успява да формира едно ново сдружение при читалището „Шуменска театрална сцена”, на която става режисьор и постановчик. В навечерието на Освободителната война театралните представления отново са прекратени до завземането на града от руските войски.
Васил Друмев
Добри Войников
Сава Доброплодни
В първите две десетилетия след Освобождението театралната дейност в Шумен се организира съвместно от читалище „Архангел Михаил” и учителското дружество „Основа”. Така новият театрален живот след Освобождението започва с Войниковата пиеса „Райна Княгиня” в чест на така жадуваната свобода.
През 1882 г. към читалищния театър се присъединява и обществото на руските офицери в града. Княз Гедроиц подготвя няколко руски пиеси, между които комедиите на Гогол „Женитба” и „Ревизор”. На следващата година в читалищната театрална комисия влизат Рачко М. Рачев, Георги Балкански и Енчо Атанасов, които раздвижват театралната дейност с помощта на учителско дружество „Основа” и женско дружество „Родолюбие”. Така в средата на 80-те години представянето на театрални постановки изцяло преминава в дружество „Основа”. За театрален салон често е използван широкия коридор на педагогическото училище.
През 1898 г. се откриват широки възможности за театралното дело в Шумен, когато е завършена новата читалищна сграда с модерна за онова време зала и широка сцена. Тогава дружество „Основа” поставя нова постановка на „Иванко, убиецът на Асеня I”, което е и една от последните му театрални изяви.
След 1900 г. възрожденската тематика отстъпва място на съвременната художествена драматургия, предимно на западноевропейската. Театралната дейност в града е в зависимост от инициативите на някои училища и инцидентно формирани любителски трупи. Правят се опити за създаване на постоянен професионален театър. Много от тях са несполучливи, докато през 1910 г. Сава Стоянов формира „Български свободен театър” от няколко артисти и любители. Дебютира с пиесата „Щастието в пъкъла”, която има голям успех. Поради липса на средства театърът прекратява дейността си през 1912 г.
Велико Дюкмеджиев
След Първата световна война се създава „Шуменски градски театър” от актьорите Владимир Шейтанов и Ал. Робертович. През 1920 г. към него се присъединяват артисти от „Шуменския народен театър”. Времето от 1919 до 1920 г. е един от най-бляскавите периоди за театралното дело в Шумен. „Шуменски градски театър” просъществува до 1927 г., като през осем годишното си съществуване представя на сцена 35 постановки от съвременната европейска драматургия.
През 1927 г. от професионалните артисти в Шумен се създава „Драматична студия”, която се преименува на „Шуменски общински театър”, който измества Шуменския градски театър. На следващата година двата театъра се обединяват под името „Шуменски градски общински театър”, който просъществува до 1934 г. с подкрепата на общината. На негова сцена се изнасят 16 български пиеси. След закриването му се основава първият в страната „Областен театър” с директор Велико Дюкмеджиев, просъществувал до 1937 г.
.
Стабилен, професионален общински театър се създава по решение на Шуменската община през пролетта на 1944 г. с директор Стефан Гъдуларов. Заради събитията през същата година дейността му започва след 9 септември. Пред шуменската управа се изправя проблемът с театралната сграда. Съставът на новия общински театър играе или на сцената на читалището, или в кино „Одеон”. Нито един от тези салони не са пригодени за театрални представления, условията са изключително лоши – липсват гримьорни, помещенията са нехигиенични, сцената неподходяща, което създава редица трудности за една добра постановка на пиеса. Лошите условия започват да влияят върху работата на театъра и някои от артистите преминават в други състави.
В годините след 1944, преминавайки през много несгоди, театърът изнася до десетина премиери на сезон. Създава се комитет за строеж на театрална сграда, който успява да набере известни средства, но те са крайно недостатъчни. Строеж на такава сграда започва, но още преди да бъдат завършени изкопите на основите, той се прекратява.
На 1 януари 1949 г. театърът е одържавен. Негов директор е Иван Георгиев. Първата проява на Държавния народен театър – Шумен е възстановената постановка „Тартюф” от Молиер с режисьор Димитър Стратев.
.
.
На 13 октомври 1957 г. след близо десетгодишно строителство е открита новата многофункционална театрална сграда с въртяща се сцена. Директор на театъра е Дойчин Дойчинов. Тържественото откриване на новата сграда става с пиесата „Ивайло”, подготвена от режисьора Борис Спиров.
През 1966 г. се реализира първото издание на фестивала „Друмеви театрални празници”. Основен организатор и домакин е Драматичен театър – Шумен. По това време директор на театъра е актьорът Иван Янчев.
По повод отбелязването на 1300-годишнината на българската държава в града ни се организират редица тържества и откриване на нови културни институти. По този повод и по предложение на Окръжния съвет за изкуство и култура – Шумен се поставя началото на Комплекса “Създатели на българската държава”, започващ от сградата на театъра. Проектът за основната реконструкция и модернизация на театъра е възложен на арх. Михаил Соколовски, Борис Камиларов и Цанко Хаджистойчев. Новата сграда на ДТ “Васил Друмев” е открита на 28 ноември 1981 г. Първата постановка, която се поставя на голямата театрална сцена е пиесата “Снаха”.
От 1 януари 2000 г. Драматичен театър – Шумен и Куклен театър „Патиланчо” са обединени в Драматично-куклен театър „Васил Друмев” – Шумен.
