Шумен – град с пъстър етнически състав, както днес, така и в миналото. Етноси, заселили се като завоеватели или емигранти по различни причини. След Освобождението, една културна спогодба довежда в България много чехи, за да помогнат за възраждането на държавата. У нас пристигат инженери, архитекти, занаятчии, пивовари, видни интелектуалци – историци, художници, музиканти, нареждайки се сред строителите на съвременна България. Това са хора на духа, идеалисти, високообразовани, предприемчиви специалисти. По това време пристига историкът Константин Иречек, братята археолози Карел и Херман Шкорпил, художниците Иван Мърквичка и Ярослав Вешин, архитектите Тома Върхота, Йероним Богутински, основателят на Пивовара в Шумен – Франц Милде и др. Много от тях остават до края на живота си в България.
Инж. Йероним Богутински
Трайни следи от пребиваването си в Шумен оставя инженер Йероним Богутински – главен архитект на града ни в края на XIX и началото на ХХ век. Роден през 1853 г. в Хинава,в семейство на чешки благородници, той получава солидно за времето си образование, завършвайки висше техническо училище в Прага през 1876 г. Става строителен инженер с голямо бъдеще, но едва двайсет и шест годишен, напуска родината си през юли 1879 г. Пристига в София и до края на 1880 г., работи в Софийско общинско управление за благоустройството на столицата.
Запазен документ от 1884 г. свидетелства, че инженер Богутински е назначен за градски архитект на град Шумен, с което се задължавал да изготви план на града и да ръководи всички строежи. През 1885 г. Франц Милде и Йероним Богутински изготвят план за застрояването и залесяването на района на Пивовара. От 1 януари 1893 г. е приет за окръжен главен инженер в Шуменската постоянна комисия. В периода от 1908 до 1912 г. е градски инженер в Разградската община, а около 1918/19 г. отново е градски инженер в Шумен. Проектира много обществени и жилищни сгради в града, които се отличават със строгите си класически форми. Създава семейство с образована българка от знатен търговищки род. Умира в Шумен през 1919 г.
Сградата на Български червен кръст
Част от проектираните и изградени сгради на инженер Богутински са:
Сградата на Български червен кръст на ул. „Цар Освободител”, построена през 1896 г. Дарена е през 1928 г. на Червен кръст – Шумен от известния шуменски дарител Димитър Кънчев.
Сградата на Държавен архив – Шумен. Построена през 1908 г., тя е била къща на Димитър Кънчев, известен шуменски дарител. По-късно във времето е одържавена и предоставена за ползване на Шуменската библиотека от 1955 до 1984 г., след което е предадена на Шуменския държавен архив.
Сградата на Държавен архив – Шумен
Домът на генерал Марин Куцаров, изграден отново по проект на Йероним Богутински (срещу сградата на Държавен архив – Шумен на ул. „Цар Освободител”).
Къщата на шапкарката Райна Дюлгерова на ул. „Цар Освободител”(срещу къща „Елеонора”). Райна Дюлгерова е първата жена отворила галантериен магазин в града ни, носел името „Елегантност”. В него се предлагали изработените от собственичката дамски и детски шапки.
В близост до нея се намира къщата на Димитър Иванов – строителен предприемач. За нея се смята, че е изградена по проект на инж. Богутински. Първоначално е била едноетажна, след което през 1928 г. собственикът Димитър Иванов я надгражда.
Къщата на проф. д-р Стоян Данев на ул. „Цар Освободител” – сграда впечатляваща със своята осанка. Стоян Данев е министър-председател на България в няколко правителства в началото на ХХ в. и председател на Народното събрание.
Къщата на проф. д-р Стоян Данев
До голяма степен на чехите в Шумен дължим началото на производството на бира и колбаси, както и полагането на основите на бъдещия институт за захарно цвекло. С тях е свързано откритието на археологическите старини в Плиска и Мадара. В края на XIX в. и началото на ХХ в. чешкото присъствие в Шумен оставя трайни следи в обществения и културния живот на шуменци, така както унгарските емигранти правят това петдесет години по-рано.
Връщайки се назад във времето, към извървяното, ние виждаме какъв е бил животът в Стария Шумен. Най-интересните събития в града ни, оставили диря в историята на България са свързани с улица „Араста” (днес ул. „Цар Освободител”). На тази улица са живели едни от най-заможните семейства и поколения видни личности. Тук, на тази улица, се е родил и живял големият шуменски художник Стефан Стоянов Петров. Домът му е строен през 1882 г. от баба му Златка Петрова, отбелязано на мраморна плоча над балконската врата на масивната възрожденска къща. Малка табелка с надпис „Стефан Петров – художник” говори, че името на твореца е познато и известно на мнозина почитатели и познавачи на изкуството от няколко поколения.
Стефан Петров – художник
Стефан Петров работи като учител в Първа Нанчова прогимназия, Занаятчийското и Техническото училище. Учителската професия не го влече и става художник на свободна практика. Роден е на 22 октомври 1891 г. в Шумен. Средното си образование завършва в Русенската гимназия, а през 1918 г. завършва Художествено-индустриалното училище в София (сега Художествената академия). Там негови преподаватели са Жеко Спиридонов, Иван Мърквичка, Стефан Иванов и др. Той е един от основателите на Дружеството на севернобългарските художници в началото на 30-те години на 20 век.
В едно от своите интервюта, малко преди да навърши своята 100-годишнина, шуменският художник си спомня с носталгия: „Какъв беше някога, какъв стана моят Шумен… Ей, този блок, отсреща, дето се вижда през прозореца, е чужд за мене. Няма я топлината в еркерите, гостоприемството на стрехите, пиринчените брави на портите, канещи сякаш вместо стопаните да им отидеш на гости. Тези сиви бетонни грамади ми приличат на гълъбарници. Никога не съм посягал да ги рисувам. Няма ги и шуменските дворчета, с бухлати чимшири, до които и винце се опитваше, и политика се бистреше, пък и доста покривки се извезваха. Ами каменните чешми и кладенци във всеки един от тях?
Много шум се вдигна около сегашната реконструкция на централния площад. Ами че той бе омаскарен и по-преди с хотел „Мадара”, който закри красивата гледка, с която бяхме свикнали, откакто се помним. Да вървим ли нататък? На какво заприличаха Кьошковете? Къде не насякоха гората с асфалтови пътеки, че и ресторант-бункер в сърцето на планината издигнаха. Като влезеш в него – нищо от природата не виждаш. Сякаш си дошъл не да ѝ се любуваш, а да бягаш от нея и се тъпчеш с кебапчета. На времето ние провеждахме неделните си излети по моравите. Колко весело бе… Сега не правя разлика, кога е неделя и кога делник. Не, не че все у дома си стоя. За друго ми е приказката. Някога в почивния ден като излезеш на улицата сутрин от един прозорец долавяш акордите на пиано, от друг на мандолина, от трети на китара. Хората се събираха да общуват помежду си. Сами си правеха празника. Хич не разчитаха на телевизия…
Кавръковото кафене – худ. Ст.Петров
Спомням си, когато в града ни дойдоха италианци да украсяват читалище „Архангел Михаил” – сега „Добри Войников”. Не го оградиха с въже, нито пък се заключиха с десет катинара. Всеки, който искаше ходеше при тях, гледаше що правят, цъкаше с език и пак по обратния път. Ние децата не можехме да се нарадваме на подарените ни бракувани гипсови главички на амурчета от корнизите. Пред очите ни, без да разберем, гледахме как се ражда истинското изкуство. А какво стана преди няколко години? Хората влязоха в реконструирания театър едва на откриването му. Харесва ли им този проект, ще им е приятно ли в този интериор? Никой не се интересува от това.
Ама вие да не си помислите, че като ви говоря така за миналото, всичко тогава беше ажур. Спомням си за читалищната сцена донесоха чудно красива завеса от странство. Но още на втория месец нашите актьори я направиха на решето. Да, да в истинския смисъл на думата. Всеки си проби дупчица, та да гледал преди началото на представлението дали се пълни с публика залата…”
Бит пазар чаршия – худ. Ст. Петров
Стефан Петров отдава живота си изцяло на рисуването. Неговите картини са изображения на една отминала действителност на старата архитектура и ориенталския строй, на най-важните обществени сгради от Стария Шумен от началото на ХХ век, които вече не съществуват.
Заедно с художественото изобразяване на типичните шуменски улици, квартали и площади – Кушир, Бит пазар, Къллека, Възраждане, изобразява в картините си изчезнали вече архитектурни обекти в Шумен. От тях можем да научим къде са били и как са изглеждали. Такива са Таш мааза, Старата занаятчийска чаршия, редица възрожденски училища, къщи, джамии. Изобразява стари обичаи като „Седянка”, „Раждане в миналото”, „Бабинден”, „Ивановден”, „Гроздобер”.
Килийното училище в Долната махала, худ. Ст. Петров
Долномахленското взаимно училище, худ. Ст. Петров
Къщата на Анастас Стоянов – училище по време на Кримската война 1853-56 г, худ. Ст.Петров
Член е на Съюза на българските художници и почетен гражданин на Шумен. Излага своите творби в редица самостоятелни изложби през 1942, 1966, 1968, 1974, 1986 г.
През ноември 1991 г., по повод 100-годишнината на шуменския художник е организирано тържество-изложба в читалище „Добри Войников” в Шумен. Съхранил младежкия си дух и памет, той се обръща с благодарност към своите съграждани и почитатели, почели го с присъствието си: „…През целия си живот съм работил с четката и боите над статива. В кръчма и кафене не влизам. Та те са загуби време и открадни пари. С политика също никогаж не съм се занимавал. Тя е за онези, които искат да извлекат от нея личен интерес… Ако не бях станал художник, сигурно щях да се посветя на музиката. Тя ни прави по-човечни и по-добри… На какво да се радвам сега на моите години? На това, че ги доживях и чувствам сили и дух в себе си да изживея почти наполовината им още…”
През декември 1991 г., на 100-годишна възраст, той умира в дома си при нещастен случай. Къщата на художника, която е паметник на културата, днес тъне в разруха.
Панайот Волов е роден през 1850 г. в град Шумен. Детството и юношеството му преминават в многолюдното занаятчийско семейство на Вичо и Василка Волови. Живеят в Долната (Чобан) махала, в края на града. Учи в Долномахлянското училище при видния възрожденец Илия Р. Блъсков, след това във Взаимното и Мъжкото класно училище. Негови преподаватели са Тодор Икономов и Добри Войников.
През 1869 г., по поръчение на своя вуйчо Маринчо Бенли, шуменският младеж заминава да учи в Александровската гимназия на град Николаев (Русия). Под влияние на произведенията и идеите на великите руски революционери-демократи Н. Чернишевски, Ал. Херцен, Добролюбов и др. оформя своята идеология. Източници за живота и формиращите се идеи у Волов в Русия са писмата, които той пише до видни български революционери.
След гибелта на Апостола на свободата – Васил Левски, извикан от свои другари, Панайот Волов прекъсва образованието си и се завръща в родината, за да се включи в дейността на революционните комитети.
Панайот Волов
Учебната 1873-1874 г. той започва като главен учител (директор) на Шуменското мъжко класно училище. Активно участва в дейността на първото читалище в града – „Архангел Михаил” (днес читалище „Добри Войников”), на което е избран за подпредседател. Протоколи на читалището свидетелстват за неуморната работа на Волов като подпредседател и като деен артист и ръководител в театрални представления, които истински революционализират града.
Голяма част от времето си Панайот Волов отдава на революционното дело. По негова инициатива на 22 юли 1873 г. е проведено събрание за възобновяване на Шуменския революционен комитет, на което е избран за председател. През 1874 г. българските революционери го избират за апостол и заместник на Васил Левски. Активно е участието му в комитетските събрания в Букурещ през месец август и декември 1874 г., на които е избран за член на БРЦК.
По повод на „Френската сватба” през месец януари 1875 г. той попада в шуменския, а след това и в русенския затвор, където престоява до началото на месец юни.
Панайот Волов е председател на Великото народно събрание на Оборище. Съдбоносният 20 април 1876 г. го заварва в Панагюрище. Пръв прочита изпратеното от Тодор Каблешков „Кърваво писмо” и с изстрели провъзгласява Априлското въстание. Организира отбраната, предводителства чети и ръководи въоръжените действия срещу поробителите в Стрелча, Клисура, Копривщица и карловските села.
След разгрома на въстанието, Панайот Волов се отправя към Румъния заедно с Георги Икономов и Стоян Ангелов. Край град Бяла, преследван от турска потеря, нагазва в пълноводната река Янтра, за да търси спасение на другия бряг. Буйният речен поток го повлича. В мътните води на реката намира своята гибел на 26 май 1876 г.
През втората половина на ХІХ в. в България започват да се извършват промени свързани с медицината и аптечното дело. Постепенно се формира аптекарско съсловие. Първите аптекари, или както ги наричали в миналото – спицерини, се появяват още в началото на века. Дейността им окончателно се отделя от тази на лекарите през 60-те и 70-те години на ХІХ в. Дотогава лекарства се продават от търговците, заедно с други стоки.
Превръщането на аптечното дело от занятие и вид търговска дейност в професия, води до формирането на аптекарско съсловие. Първоначално то се състои от местни специалисти – аптекари от различни националности (предимно гърци и арменци, но също и българи), обучени в имперското висше медицинско училище „Галатасарай“ или „Топхане“ в Цариград. До Освобождението в българските земи на Османската империя съществуват 32 аптеки на дипломирани лекари и аптекари от различни националности, както и болнични аптеки към турските военни болници.
В Шумен официалната медицина се утвърждава по-рано, отколкото в останалите български градове. Затова способствали няколко местни условия: откриването на военната болница през 1837 г., големият брой лекари на военна служба след 1860 г. и откриването на първата в града аптека.
Пръв шуменец, за когото има сведения, че се е занимавал с аптечна дейност е Маринчо Бенли (1809-1874 г.) – виден благодетел на шуменски училища и обществен деец. През 30-те години на ХІХ в. той получава основни познания в приготвянето на лекарства от един сливенски лекар и работи в аптеката му.
Пръв дипломиран аптекар, за когото има сведения, че е работил в турската военна болница в Шумен, е полякът Станислав Дрекслер. След трагичния край на унгарската революция (1848-1849 г.), той, заедно с останалите революционери от армията на Лайош Кошут, емигрира в Турция. В края на 1849 г. унгарци и поляци се установяват в Шумен. Фармацевтът Станислав Дрекслер постъпва в Шуменската военна болница като аптекар.
През 1865 г. във военната болница като аптекар започва да работи Лодовико Миланези – италиански гражданин, потомък на българи от Чипровци, емигрирал след въстанието в Милано. Скоро след това, той напуска Шумен и на негово място е назначен Георг Силаги, роден в град Байя, Унгария. Силаги работи като магистър-фармацевт в болницата през периода 1866-1867 г. и по-късно отваря своя собствена аптека в Шумен на улица „Араста”.
В резултат на бързо развиващата се медицинска помощ в града ни, се открива и първата частна аптека от Леонида Антипа. В своите спомени от 1927 г. Хиню Недев, аптекар, пише: „През месец септември 1864 г. е основана първата аптека в Шумен на акционерни начала, от Жечко Ж. Попов, Начко Дюкмеджиев и аптекаря Леонида Антипа. Аптеката се помещавала на ул. „Араста” (сега „Цар Освободител”). За управител бил натоварен Леонида Антипа, който управлявал аптеката като чиновник в продължение на 5 години – до 1869 г. След изтичане на този 5-годишен срок, Антипа напуща сдружението и заминава за Цариград”.
Куцаровата къща
В края на 60-те години в Шумен се открива втора аптека от унгарския емигрант Георг Силаги. Роден в град Байя, Унгария около 1831 г. Завършва фармация в Будапеща. Емигрира в Америка, оттам в Италия, откъдето се прехвърля в Цариград. През 1865 г. Силаги постъпва като аптекар на служба в турската армия и служи две години в Русе, в новооткритата болнична аптека. През 1867 г. бил преместен в шуменския гарнизон на длъжността аптекар в турската военна болница. Скоро след това той напуска и отваря собствена частна аптека на ул. „Араста” в сградата на братя Куцарови, запазена и досега. В нея като лаборант работел шуменецът Велико Кърджиев.
Като заместник на Антипа, за управител на аптеката бил назначен Костаки Иванов, по народност българин от Калофер. Завършил в Цариград като помощник-аптекар. Работи в аптеката като чиновник до Освобождението, след което я откупува от съдружниците. Под фирмата аптека „България” Костаки Иванов я притежава до 1904 г. На няколко пъти той мести аптеката в различни сгради по улица „Араста” (днес „Цар Освободител”), докато не построява собствена двуетажна сграда, в партерния етаж на която била аптеката. Извън аптечната си дейност Костаки Иванов практикувал и зъболекарство. На 5 ноември 1904 г. той продава аптеката на Хиню Недев, който я стопанисва до смъртта си през 1940 г.
Хиню Недев
Хиню Недев е роден през 1875 г. в Шумен. От 1894 до 1896 г. стажува и работи като помощник в аптеката на Итало Миланези във Видин. Следва фармация в Женевския университет, дипломира се 1901 г. През 1908 г. двамата братя Янко и Хиню Недеви построяват масивна сграда, съобразена с тогавашните изисквания за устройството на една съвременна аптека. На следващата година аптеката на Хиню Недев е преместена в новата къща.
В книгата си „На кафе със спомените”, Недко Попов описва аптеката от своето детство, собственост на чичо му – Хиню Недев, така: „Преди Втората световна война в Шумен имаше четири аптеки. Според тогавашния закон една аптека обслужва до осем хиляди души и трябваше да бъде на разстояние най-малко двеста метра от друга аптека. Тогава четирите аптеки в града ни бяха на Бержерано – на площад „Кристал”, на Кърджиеви – на централния площад, на Миланов – на площад „Оборище” и на Хиню Недев – на ъгъла на ул. „Цар Освободител” и ул. „Илия Р. Блъсков”.От четирите аптеки на чичо Хиню беше най-голямата и най-добре обзаведената. Архитектът ѝ е предвидил всички необходими изисквания на закона още при строежа на двуетажната сграда. Тя имаше голяма зала, работно помещение с лаборатория и стая за нощно дежурство. С двамата братовчеди играехме в махалата. Влизахме често в аптеката. Чичо Хиню ни даваше парички за бонбони и закуски. Приемната зала на Чичохинювата аптека беше подредена и украсена изящно. От двете ѝ страни, на високи стъклени витрини, се мъдреха разноцветни стъклени шишета с големи запушалки и красиви етикети. В тях имаше различни лекарства. ”
В началото на 70-те години в Шумен била открита и трета аптека от Атанасаки Пименидис (1836-1902). Първоначално аптеката му била на „Араста”, по-късно е преместена по Казанджийската улица, а след това в къщата му на пл. „Оборище”. И тази аптека, както останалите, била обзаведена образцово, по европейски. Инвентарът, стъкларията и бурканите били доставяни от Париж. След смъртта на Пименидис, тя е наследена от неговите близки, които я давали под наем или наемали фармацевти за управители. През 1938 г., неговият внук – фармацевтът Георги Миланов, поддържа аптеката до одържавяването ѝ.
След Освобождението в Шумен се открива четвърта аптека от Антон Вайсман. Първоначално тя се намира на „Арастата”, по-късно е преместена на Куюмджийската чаршия, а след това на пл. „Кушир” (днес пл. „Освобождение”). Тази аптека просъществува почти 40 години и през 1923 г. е откупена от В. Кършев.
През 1898 г. е открита общинска аптека, която отпуска безплатно лекарства на бедни граждани. Това била и първата стъпка към осъществяване на безплатна медицинска помощ в града ни. През 1913 г. шуменските аптекари първи в страната въвеждат нощните и празничните дежурства на аптеките.
Сериозна трудност представлявало снабдяването на аптеките с лекарства по това време. След Освобождението аптекарите-собственици били принудени да търсят различни пътища за набавяне на необходимите медикаменти, но най-често те били доставяни от големите фармацевтични лаборатории в Германия, Австрия, Швейцария.
Първата дрогерия в Шумен се открива от фармацевта Димо Димов, завършил фармация в Грац. Намирала се е на ъгъла ул. „Лайош Кошут” и бул. „Славянски”.
На 9 март 1914 г. се учредява Първото българско аптекарско акционерно дружество със седалище в град Варна. Създадено е по инициатива на трима шуменски аптекари – Хиню Недев, Борис Спасов и Несим Бержерано, съвместно с петима варненски аптекари. След националната катастрофа, настъпила след Първата световна война, през 1922 г. се стига до ликвидация на Акционерното дружество.
По възрожденската улица „Араста” (дн. ул. „Цар Освободител”), намираща се югоизточно от църквата „Свето Възнесение” са живели едни от най-заможните семейства и поколения видни личности. Това е улица на предприемачи, търговци, дарители, на първите театрали, на бележити педагози, на изтъкнати музиканти и композитори, на кметове, министри, революционери. Тук са и техните домове, изградени още през епохата на Възраждането и оставили своя отпечатък върху облика на Шумен. Днес повечето от тях са обявени за паметници на културата, като част от българското архитектурно наследство, други от тях са съборени.
На чаршията Араста бакалите и търговците на колониални стоки имали дюкяни. С тази цел е строена и една от двете къщи на братята Янко и Костаки Куцарови. Тя е от типа чаршийска, строена последните години преди Освобождението, вероятно около 1872 г. Тя е двуетажна симетрична сграда, застроена на уличната линия. Приземната част се състои от три еднакви дюкяна, използвани с търговска цел, на чиито врати и прозорци са поставени железни капаци. Приземието е с масивни каменни стени. Отзад е разположена изба, която обслужва жилищния етаж и има външен вход.
Поради голямата денивилация дворното ниво е с 3,50 м над уличното. Достъпът в жилищния етаж е откъм двора, където къщата е повдигната на висок цокъл. Дворът е ограден отвсякъде с високи зидове и постлан с плочи, като само в югоизточния ъгъл е оформена малка градина.
Фасадата е разделена на две с корниз. Вторият етаж се състои от голям салон, който води към четири големи помещения – три стаи и една кухня. Те имат опростено вътрешно оформление. Конструктивно къщата е изградена в два пояса. Приземието е с масивни каменни стени, а етажът е изцяло паянтов. Етажната фасада изпъква преди всичко с издадения кобиличен еркер. Смята се, че е възможно сградата да е строена от чужденец, тъй като част от елементите са чужди на нашите майстори.
В края на 60-те години на XIX в. в Куцаровата къща се помещава втората аптека открита в Шумен по това време от унгарския емигрант Георг Силаги. През своя 15-годишен престой Силаги се приобщава към живота на шуменци. Близък другар е на председателя на шуменския революционен комитет – Панайот Волов. Тяхната дружба се поражда от сходните им интереси – в областта на фармацията, но най-вече в революционните възгледи и дела. Георг Силаги става член на читалище „Арх. Михаил” и активно участва в театралното дело в Шумен през 70-те години на XIX век.
Като цяло външния изглед на Куцаровата къща е изграден и съобразен с общото силуетно изграждане на някогашната улица „Араста”.
През XVIII и XIX век в източните покрайнини на град Шумен започва постепенното създаване на нови махали. Така се образува Костова махала (Коста махалеси). Тя постепенно се разраства и в продължение на повече от столетие се заселва с преселци от Преслав, Драгоево, Риш и други села от околността. Жителите на Костова махала били все българи – занаятчии, отчасти търговци и влиятелни еснафи. Костова махала и нейното продължение на изток, т. нар. Овчарска махала, били назовани с общото име Долна махала, а жителите ѝ – долномахленци. Така постепенно старата и единствена в града черква „Свето Възнесение Господне” се оказва малка за нарасналата енория и при това доста отдалечена.
Църквата “Свети Три Светители” преди опожаряването и през 1944 г.
Църквата „Свети Три Светители”, разположена на високия десен бряг на реката, е построена през 1857 г. и още преди да бъде довършена, в нея започва богослужение. Според сведения, идеята за построяването ѝ била на гръцкия митрополит Вениамин, чиято цел била събраните пари да се изразходват за строеж на голяма църковна сграда и така да не останат пари за построяване на българско училище. Новата църква била издигната върху част от терен, отделен за християнско гробище на новите махали, намиращ се в източния край на Костова махала.
Няколко години продължават довършителните работи по храма. Шуменските българи се обръщат за финансова помощ и към одеската българска колония. В град Одеса е изпратен Рашко Блъсков. За срещата със сънародниците си, той пише: „Честит бях да се запозная с видните членове на Българското настоятелство в Одеса, Г-дата Тошкови, Миронови, Палаузови и Рашеви. Надариха ме богато за в полза на Шуменската нова черква: освен 300 рубли в брой, по цели колекции богати свещени одежди, цели тела черковни книги, свещени съдове и разни поликандили.”
Възпоменателен надпис от църквата “Свети Три Светители”
Храмът е изграден изцяло със средства на шуменските еснафи, за което свидетелства каменният надпис над входа на храма: „Изволением Отца. Поспешением Сина. И совершением Светаго Духа. Созда ся храм сей три Светители. Во время самодержавнаго Царя Солтам Абдул Меджита. И архиепископа Вениамина лето Господне. 1857. Месец авгост пристоятели И помоществователи що са намерват в Шумен Иснафи. Дикиджии, Терзии, Бакали, кожофари, Казанджии, Куюнджии, Ковачи, Древоделци овчери, землиделци, Керемидари, Миханджии, Фучиджии.”
Храмът е свързан и с борбата на шуменското гражданство за църковна независимост. Освещаването на църквата се забавя поради възникнал спор с тогавашния гръцки владика Вениамин, който не давал съгласие тя да се нарече „Св. Св. Кирил и Методий”, каквото било желанието на местните българи. Пренебрегвайки тяхното желание, владиката успява да се наложи и подкрепян от някои градски първенци, посвещава църквата на „Св. Три Светители”.
Схема с основните махали на града през Възраждането. Съставена от Г. Джумалиев
Интересни са фактите при освещаването на църквата. Повечето от жителите на града биват против това тя да бъде открита от владиката грък, който се славел с непристойно поведение и лошо отношение към българите. Те предлагат да се отложи освещаването, докато се реши черковният въпрос, но предложението им не се приема. Въпреки това, в стремежа си да не бъде осветена на гръцки език, местен ученик скрива богослужебната гръцка книга на владиката, за да не може да я освети на гръцки език. Така по повод на случилите се събития шуменското общество е разделено. През 1860 г. се стига до изгонването на митрополит Вениамин. За решимостта на шуменци, за пълно скъсване с Патриаршията, изиграло важна роля и произнасянето на смелите речи в голямата черковна зала на възрожденските дейци Добри Войников и Никола Бацаров. Така през 60-те и 70-те години на XIX в. тази църква се превръща в главно средище на духовния живот на българското население от новите махали на Шумен.
Църквата е съзидана изцяло от камък. Представлява голяма трикорабна базилика. Дърворезбите и олтарния иконостас са изработени от български дърворезбари от Македония, а иконите от шуменските иконописци Васил Беделев и Никола Василев. На снимка датирана от 1910 г. се вижда как е изглеждала църковната сграда по това време. По външен вид тя наподобява висока двуетажна сграда с големи етажни височини. След Освобождението западно от църквата били изградени отделна камбанария и централно разположено леко кубе в наоса. През 1932 г. тя е основно ремонтирана по проект на софийския архитект Цветков. Пристроена била открита нартика с куполен портик и стоманобетонна камбанария над притвора, строена от известния майстор на паметника на Шипка – бай Пеньо Бомбето от с. Дралфа.
По време на Втората световна война през 1944 г. църковната сграда е опожарена. Отново е възстановена през 1948 г. от архитект Кирил Рачов и осветена от митрополит Йосиф. От изгорялата стара черква са запазени трите абсиди, олтарната врата и надпис, който гласи: „1862 година първо позлатяване, 1907 година 2-ро позлатяване. Никола Зографски – 76 годишен.” От пожара са спасени само две икони – на Св. Никола, нарисувана през 1860 г. и тази на Св. Трифон от 1872 г., и двете датирани и подписани от Никола Василев.
На 30 януари шуменският православен храм „Свети Три Светители” празнува своя храмов празник и почита паметта на своите покровители Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. Тримата са влиятелни епископи на ранната църква и играят важна роля за оформянето на християнското богословие.
Тримата светители са изобразени над входната врата. В църквата е уредена експозиция от старинни икони и църковна утвар. През 2016 г. е подновен куполът на храма. Новият е с титаново покритие в златен цвят, както и двата нови кръста, които красят шуменския храм. Ръчно изработеният купол е дарение от Украинската православна църква и миряни, които помагат сградата да бъде обновена. И в миналото, и сега православната обител се реставрира основно със средства от дарители. Днес храм „Свети Три Светители” е втори по големина в Епархията след Варненската катедрала.
Църквата “Свети Три Светители” преди опожаряването и през 1944 г
Андрей Анастасов Стоянов – пианист, педагог, композитор, музикален писател и публицист, академик, професор. Роден е в Шумен на 10 март 1890 г. в семейството на големия музикален педагог, музикален издател и обществен деец Анастас Андреев Стоянов (1854 – 1930) от голямата възрожденска фамилия на Анастас хаджи Стоянов (чорбаджи Анастас). Правуйчо на Андрей Стоянов е основоположника на българския театър Добри Войников.
От ранна възраст проявява музикалната си дарба. Баща му Анастас Стоянов е първият му учител, при когото първоначално учи пиано.
През 1904 г., когато е едва на 14 години, постъпва в Роберт колеж в Цариград. След завършване на колежа през 1910 г. заминава като държавен стипендиант в музикалната академия във Виена и я завършва през 1914 г. Същата година се установява в София и изнася първия си самостоятелен концерт с творби от Бетовен, Лист, Шопен, Дебюси и с това поставя началото на богата концертна дейност, която продължава до 1947 г.
Акад. Андрей Стоянов
От 1914 г. Андрей Стоянов е преподавател в Държавното музикално училище, а от 1922 г. е професор в Държавната музикална академия, където работи до 1958 г.
За първи път у нас той изпълнява цели концертни програми от Бетовен, Лист, Шопен. През 20-те години съвместно с Ханс Кох и Иван Цибулка Андрей Стоянов образува клавирно трио.
Той има голям дял в изграждането на българската клавирна педагогика. Полага основите на солидна пианистична школа, през която преминават видни български пианисти – Димитър Ненов, Тамара Янкова, Юри Буков и много други концертиращи изпълнители, педагози, корепетитори.
Въвежда в програмата на Музикалната академия предмета „Методика на обучението по пиано”, а по-късно въвежда и педагогическа практика за студентите пианисти от последния курс на академията.
Композиционното творчество на Стоянов обхваща предимно произведения за пиано – сонати, рапсодии, вариации, прелюдии и др., а също и песни със съпровод на пиано. Значително място в клавирното творчество на Стоянов заемат пиесите за деца и юноши.
Андрей Стоянов написва около 300 есета, статии, отзиви и няколко книги: „Творчески идеализъм”, „Магията на музиката”, „Методика на обучението по пиано” и др.
Проф. Веселин Стоянов
Андрей Стоянов е членувал в дружеството на българските композитори „Съвременна музика”. Участвал е многократно като член на жури в международни конкурси за пиано.
По неговите стъпки тръгва и по-малкия му брат проф. Веселин Стоянов, композитор. С него те се насочват към музиката, която става тяхна съдба.
Често гостува в родния Шумен, на който е посветил много от своите композиции. Загива на 29 септември 1969 г. при нещастен случай в родния си град.
В края на XIX и началото на ХХ век държавата, освен че започва да разширява шосейната мрежа, насочва своето внимание и към железопътния транспорт, който има най-голямо значение за стопанското ѝ развитие по това време. Като незаменимо средство за водене на успешни военни действия, в края на Първата световна война железницата се утвърждава като най-модерния транспорт в България.
Една от първите железопътни гари в България е Шуменската, разположена на жп линията София – Варна.
Жп гара Шумен, 1907 г.
Железопътната линия е построена за много кратко време, основно на два етапа. Първата отсечка от гара Каспичан до Варна е въведена в експлоатация през 1866 г. и е част от първата железопътна линия в днешните български земи Русе – Варна, а втората е строена на няколко подетапа (от 1894 до 1899 г.). Гара Каспичан е създадена като жп станция Шумлъ на първата жп линия Русе – Варна.
През 1894 г. се построява участъкът Шумен – Каспичан с дължина 23,9 км. Открит е за експлоатация на 20 юни 1895 г.
Жп гара Шумен
Тогава е завършен и вторият етап от жп линията София – Горна Оряховица – Варна, с дължина 541 км. Първият началник на гара Шумен е О. Саваджиян, който поддържал гарата с 18 души персонал. Основната ѝ дейност била превоз на пътници и товари.
Най-дългата отсечка Плевен – Шумен влиза в експлоатация на 8 октомври 1899 г. Тази линия скоро преобразява стопанския живот на цяла Северна България.
Пивовара и линийката “Катеринка”
През 1912 г. Пивоварно дружество Шумен решава да построи жп линия за своите нужди, която да свързва бирената фабрика с Жп гара Шумен. Първата копка на линийката е направена на 1 август 1912 г. Приемането ѝ става от специална комисия през 1914 г. Линийката, наречена Катеринка, минавала по северния склон на Илчов баир извън града.
През 1928 г. от София и Варна през гара Шумен преминават 2 пътнически, 2 бързи и един смесен влак.
На мястото на старата шуменска гара, построена през 1895 г., през 1942 г. е поставено началото на строителството на нова, модерна, съвременна сграда. Разположена на площ от 1800 кв.м и дължина 100 м, сградата е с две крила, разделени с голяма чакалня. В лявото крило се намират железопътните служби, а в дясното – ресторант и чакални. На втория етаж се разполагат съобщителните средства. Перонът е покрит с железобетонен навес, дълъг 200 м.
По време на Втората световна война транспортът е поставен при утежнени условия на работа поради голямото нарастване на обема на превозваните стоки – багажи и колетни пратки, във връзка с военните нужди. Независимо от трудностите ролята на Жп гара Шумен нараства.
Железопътният транспорт в района до 9 септември 1944 г. е с остаряла материално-техническа база, с износен подвижен състав, а железопътният път е на ниско технико-експлоатационно равнище. Въпреки това той спомага за комуникациите на града с останалите райони на страната и света.
Учебната сграда, строена за Мъжка гимназия е една от емблематичните сгради за Шумен. През своето надвековно съществуване, тя е сменяла своето предназначение, ставайки свидетел на редица промени и различни съдби свързани с историческите превратности. По време на войните е реквизионен склад, болница, била е щаб и комендантство. Днес в нея се помещава Хуманитарната гимназия.
Идеята за създаване на мъжката гимназия в Шумен се заражда в края на 80-те години на XIX в., когато се сливат Шуменското трикласно мъжко училище и Шуменското педагогическо училище в едно – Шуменско мъжко педагогическо и трикласно училище. Педагогическото училище служило за подготовка само на основни учители. Възпитаниците му нямали право да учат във висше учебно заведение. По-влиятелните шуменци настоявали в града да бъде открита гимназия, след завършването на която децата им да имат възможност да продължат образованието си и в друга професионална сфера, различна от учителската.
През 1890 г., в отговор на техните искания, Шуменският окръжен съвет преобразува Шуменското мъжко педагогическо и трикласно училище в Окръжна реална мъжкагимназия, която бива закрита още на следващата година. През 1891/1892 г. Мъжкото педагогическо училище се възобновява отново с тригодишен курс на обучение, а през 1896 г. от общинско то става държавно.
На 21 май 1905 г. в Мъжкото педагогическо училище избухва стачка срещу политиката на Стамболовия режим и най-вече срещу недопускането на завършилите педагогически училища да следват в университет.
Съгласно Закона за народната просвета, през 1909 г. се предвижда във всеки окръг да има по една мъжка и една девическа гимназия. Така Мъжкото педагогическо училище постепенно започва да се преустройва в реална гимназия, като до 1912 г. в него съществуват едновременно долни реални и горни педагогически класове. От септември 1912 г., Шуменското мъжко педагогическо училище е превърнато в Шуменска мъжка гимназия.
Първоначално педагогическото училище се е помещавало в сграда, построена през 80-те години на XIX в. от камък, кирпич и гредоред. Намирала се е зад читалище „Архангел Михаил” (дн. НЧ „Добри Войников”). Учебните условия не отговаряли на потребностите за подготовка на бъдещите педагози – стаите били нехигиенични, тъмни и влажни, липсвали кабинети за провеждане на нормален учебен процес. Министерството на народното просвещение взема решение да се построи ново „грамадно здание – интернат”.
Изготвянето на проекта за нова, съвременна сграда на Шуменската мъжка гимназия е възложен на един от водещите строители на България в началото на ХХ в. – първият шуменец архитект и първи архитект-инженер в страната Янаки Шамарджиев. Строежът на новото здание започва от 1904 и продължава до 1912 г. Учебните занятия са преместени в него, макар и то да е незавършено.
Арх. инж. Янаки Шамарджиев
В брой 17 от 7 април 1912 г. в местния вестник „Общественъ гласъ” за дългоочакваното събитие е поместена статия със заглавие: „Новото помещение на мъжкото педагогическо училище”. В нея се казва: „На 2-ри того, сутринта, учениците от шуменското мъжко педагогическо училище се отправяха, всички, за към края на града, с книги под мишця…Учениците се преместваха в новото здание, наречено интернат, стърчаще с своите неизмазани стени и обковани с дъски в горния етаж прозорци, там на полето, срещу гарата, в местността „Панаиръова”. Възпитаниците на шуменското мъжко педагогическо училище отиваха тоя ден само за водосвет, да присъствуват на освещаването на новото училищно помещение, в което те на другия ден трябваше да почнат продължението на своите училищни занятия след дългата великденска ваканция.
На 2-ри април валеше ситен дъжд, повечето лапавица, навред кал и локви – мъчно е да вървиш свободно дори из равните тротоари край дюкяните от „Кушир” до края на града, до „Илчов хан”. А от там до полето, па и в самия двор на новото училище кал до колене – едва се изгазва. Новото училищно помещение на шуменското мъжко педагогическо училище притежава в много отношения големи неудобства за едно добро и хигиенично модерно училище. Построено отвън града, всред полето, то отстои на 5 и повече км разстояние от горните краища на града. Още на втория ден някои от учителите, на место да бъдат радостни, че са влезли в едно тъй хубаво на глед здание, искаха да се оттущат като се оплакат и нам, че са били изненадани, измамени в своите надежди…”
Из града, любопитни граждани чували недоволно мърморене, понякога преминаващо в псувни на отправилите се ученици и учители към стърчащата и недоизмазана нова училищна сграда. В двора на училището калта била до колене. Въпреки всеобщото недоволство, учениците от I, II и III гимназиален клас на Шуменското мъжко педагогическо училище започват обучението си в новопостроеното здание. Така дълго чаканата сграда и според директора д-р Константин Свраков, се оказва негодна за училище, както хигиенично, така и технически. Вторият етаж не бил завършен – без таван, мазилка и прозорци. Отвън цялото здание не е измазано. Приспособени били десет класни стаи, някои от които влажни и студени. Най-голямото неудобство било липсата на вода, добри пътища и отъпкан двор.
Учебната 1912/1913 г. на Шуменската мъжка гимназия започва на 1 септември с водосвет. Учениците са разпределени в 13 реални паралелки.
Усилията на училищното ръководство, да бъде завършена училищната сграда не дават резултат. Затова само 10 паралелки започват редовни занятия, останалите 3 са разпуснати за неопределено време поради липса на помещения. Това предизвиква недоволство сред гражданите и в първата половина на септември се организира търг за направата на още три стаи. Търгът се провежда през първата половина на септември и на 17 септември 1912 г. документацията се изпраща в министерството за утвърждаване. Точно тогава, в същия ден Цар Фердинанд I обявява военно положение и в страната е обявена мобилизация за Балканска война. При това положение училището затваря врати и се предава на Шуменската околийска реквизиционна комисия за хранилище.
Занятията в сградата на гимназията биват възстановени на 16 февруари 1913 г. Това става благодарение на началника на дивизионната област – полк. Бакърджиев. Помещенията се освобождават, но стаите са оставени нехигиенични, а някои почти разрушени.
На 2 септември 1914 г. започват само III, IV и V клас, тъй като няма още готови помещения. През пролетта на 1915 г. заедно с учебния процес, започва и подготовка по военно обучение. Обявена е пълна мобилизация за Първата световна война. Учебното здание се заема за нуждите на Шуменската околийска реквизиционна комисия. Занятията се прекратяват, а по-късно се преместват в девическата гимназия.
На 1 септември 1916 г. с водосвет се открива новата учебна година. По това време се обявява войната с Румъния. Гимназията отново бива затворена, а сградата се заема от Втора местна военна болница до 1918 г.
През юли 1922 г. учителският съвет взема решение училището да носи името на писателя Васил Друмев. От учебната 1927/1928 г. се откриват девически реални паралелки, но това води до понижаване на успеха и дисциплината. Поради това са предприети мерки по прехвърлянето им към девическата гимназия. Същата учебна година, на 12 ноември сградата на гимназията се електрифицира. На фона на започналия военен конфликт, в училището започва инсталиране на парно отопление, както и изкопна работа за изграждане на съблекалня.
Поради усложнената военна обстановка учители доста често били командировани или мобилизирани, което и налагало промяна в програмата на гимназията. Независимо от това, настъпват реформи и в мъжката гимназия. Поради увеличаване броя на учениците, министърът на народното просвещение се разпорежда Шуменската народна мъжка гимназия „Васил Друмев” от 15 септември 1943 г. да се раздели на Първа мъжка гимназия „Васил Друмев” и Втора мъжка гимназия „Панайот Волов”, които отново се обединяват през 1949 г. с името „Васил Друмев”.
Освен мъжката гимназия в западното крило на учебното здание се помещава и Висшият педагогически курс, създаден през 1919 г., който през 1921 г.започва да се именува Учителски институт.
С нахлуването на Съветската армия в България, през 1944-1945 г. в гимназията се настаняват щабът и комендантството на съветските части в Шумен.
Паметна плоча
От учебната 1949/1950 г. до 1970 г. сградата на мъжката гимназия е отстъпена на новооткритата Механотехническата гимназия (бивш Техникум по механотехника „Христо Ботев”, от 2003 г. до днес Професионална гимназия по механотехника, електроника, телекомуникации и транспорт „Христо Ботев“). Първа мъжка гимназия се преименува във Второ единно мъжко училище „Васил Друмев” (днес ГПЧЕ „Никола Й. Вапцаров”) и бива преместена временно в сградата на девическата гимназия „Нанчо Попович”.
През годините в учебното здание на мъжката гимназия се помещава Средно общообразователно училище „Васил Друмев” със спортен профил. През 2000 г. то се слива с новосъздаденото хуманитарно училище. Така се поставя началото на новото учебно обединение – Хуманитарна гимназия „Йоан Екзарх Български”, която и до днес се помещава в това емблематично за шуменци здание.
