Author: kraeznanie2

Второ основно училище „Д-р Петър Берон” е създадено през 1921 г., когато Висшия педагогически  курс в град Шумен се обявява като самостоятелен учителски институт за прогимназиални учители. За неговите практически нужди се създава специално прогимназиално училище под името Шуменска държавна образцова прогимназия.

Първоначално прогимназията се е помещавала в западното крило на долния етаж на Шуменската мъжка гимназия, която е първата построена сграда в Добруджанския квартала. Строежът ѝ започва през 1906 г. Наричат я „Интернат” или „Мъжка гимназия”. В нея освен гимназията, в западното крило на учебното здание се помещава Висшият педагогически курс, създаден през 1919 г., който през 1921 г. започва да се именува Учителски институт и Образцовата прогимназия към него.

До учебната 1927/1928 г. Второ основно училище „Д-р Петър Берон” носи името „Образцова прогимназия”. Когато другите две прогимназии в града – девическата и мъжката се превръщат в смесени, Образцовата прогимназия започва да се нарича “Трета народна смесена образцова прогимназия“. Тя служи като основна база на института. През 1943 г. прогимназията приема за патрон името на Учителския институт – „Д-р Петър Берон”.

През 1950 г. със заповед на Околийския народен съвет на отдел Народна просвета се слива Осмо начално училище в Добруджанския квартал с директор Даринка Хаджиева и Трета образцова прогимназия с директор Петър Добрев. Новообразуваното учебно заведение носи името Второ единно основно базово училище „Д-р Петър Берон”. Премества се в нова сграда, построена на широка поляна в Добруджанския квартал по план на арх. Иван Чалъков. Тя е издигната благодарение на многобройните настоявания на кварталците пред общината и доброволния им труд.

През 1953 г. се завършват всички класни стаи в сутерена, а в следващата година се довършва изграждането – построяват се географска площадка, физкултурно игрище, оформят се цветни градини и малък участък за опитно поле на учениците от начална степен. От 1960 г. училището има вече и голям физкултурен салон. Всичко това става с помощта на учители, ученици и родители.

През учебната 1958/1959 г., в навечерието на патронния празник, учителския съвет учредява ежегодна „Беронова награда” за ученици завършили випуска с отличие с разностранни интереси и активно участие в училищния живот.

По случай своята 50-годишнина Второ основно базово училище „Д-р Петър Берон” е наградено с високото отличие орден „Кирил и Методий” II степен.

Още от създаването си, училището винаги е било база за хоспитиране и практика на много учители от цялата страна, получили висшето си образование в Шуменски университет „Епископ Константин Преславски” (до 1995 г. Висш педагогически институт). В Шуменска област и в много селища в България, Второ основно базово училище „Д-р Петър Берон”  е известно като „Базовото училище”.

Преминавайки през вековете, българските празнични обичаи се предават от поколение на поколение. Те замират, приспособяват се, съживяват се, но винаги поддържат със своя смисъл и съдържание богатството на духовния ни живот.

Настъпващите християнски коледни празници започват с Игнажден. Това е денят, в който се почита паметта на свети Игнатий Богоносец, чества се на 20 декември. На този ден е първата коледна вечеря. Трапезата е изцяло постна. Празникът е свързан с много поверия и ритуали. В народните вярвания се смята за начало на Мръсните дни (от Игнажден до Богоявление) и прехода от старата към новата година. В различните краища на страната празникът се нарича още Млада година, Нов ден, Млад месец, Полаз или Полазовден.

Игнажден е денят, в който по традиция се спазва обичая „полазване”. На този ден е от значение кой ще влезе пръв в къщата. Хората вярвали, че ако този човек е добър и наистина им е донесъл берекет на следващата година задължително трябва да го поканят отново да дойде в дома им. Обичаите на този ден имат една обредна насоченост – да се пропъдят злите духове и да се осигури здрава и щастлива година.

В Шуменско този празник се нарича Игнажден. Според народните традиции в едно от селата в района възрастна жена разказва какви са били поверията и ритуалите в миналото на този ден:

„Игнажден винаги се празнува 5 дни преди Коледа за здраве и берекет в семейството. Готви се само постно, тъй като все още са Коледните пости. Всичко се приготвя от предната вечер – 19 декември. Вари се царевица, жито, тиква, боб. Ако има скътано грозде – голямо угощение ще падне. Задължително има орехи и ябълки. Вечерта срещу празника се вземат трески от дръвника, слагат се в една паница орехи, жито, сушени плодове (ошаф). Правят се три свещи като стъпка и се слагат в паницата, като се закрепват с орехите, житото и плодовете. Вечерта, като се подреди софрата, взема се лемежа от ралото (желязна част на рало, която се забива в земята и я разравя) и върху него се слагат живи въглени и тамян. С този лемеж се прекадява софрата три пъти. След вечерята софрата не се прибира и остава така до сутринта. Само орехите се раздават на членовете на семейството. Сутринта на Игнажден – 20 декември е много важно кой пръв ще влезе в дома. Първият гостенин е „полазник” (от полог при кокошките). Той сяда на земята, а стопанката разхвърля около него жито, плодове, орехи, ябълки и монети (желязна пара). Полазника ги събира в ситото, с което се пресява брашното и кътка: „кло, кло, кло”. Така, както кокошката си събира пиленцата, всичко разпиляно трябва да се събере. Докато събира полазника благославя: ”Колкото са здрави орехите, толкоз здрави всички в къщи, както дрънка в ситото, така да дрънка и в джобовете, както е пълно ситото, така да е пълна къщата…” Сядат на софрата и се почерпват. На тръгване стопанката дава събраното от полазника да си го носи за здраве и берекет. Ако полазникът е жена всичко от ситото се изсипва в престилката. Да е събрано, да не се пилее. Това също значи, че през годината ще се роди повече женска стока. Все за дамазлък (животно за разплод). Ако полазникът е мъж, тогава стоката ще е предимно мъжка, а на изпроводяк всичко от ситото се изсипва в кърпа, за да си го носи. Ако полазникът е добър и работлив човек, годината ще е добра. Ако е завистлив или мързелив – лоша година. Лемежа, треските и житото не се изнасят на двора след мръкване, оставят се да стоят до огнището. С лемежа се прекадява софрата на Коледа и на Йордановден. На Сурваки всеки от семейството изважда орехите от Игнажден. Счупва ги и ако са пълни и здрави ядките, значи, че и той ще е здрав през цялата година. Треските и житото от Игнажден, чак на Йордановден сутринта, се изхвърлят на двора при кокошките за здраве и берекет”.

Благотворителността, солидарността и културата на даряване са показатели за ценностите в едно общество и неоспоримо мерило за неговата зрялост. Дарителството е ярко доказателство за духовното богатство на дарителя, за отношението му към националното културно-историческо наследство. България е страна с вековни традиции в областта на дарителството. А това винаги е било проява на щедростта на българския дух и е стимулирало извисяването на българската култура и цивилизация.

Корените на дарителските традиции в България се откриват още в годините на утвърждаването на българската държава. Известно е, че българската памет, език и култура са съхранили устоите на нашия народ във времето благодарение на най-стародавните ни традиции – ктиторството и дарителството. Най-силно развитие обаче дарителството получава през епохата на Възраждането, когато има пряко отношение към църковнонационалното движение, към образователното и читалищното дело и науката.

В традицията на дарителството се вписват и много шуменски имена на благодетели родолюбци. Пръв шуменският възрожденец Илия Блъсков, отбелязвайки дарителски прояви през Възраждането, споделя: „Додето другите народи се славят и гордеят със своите завещатели – благодетели на разни общеполезни заведения, като величаят отечеството си с тях, ние напротив, подхвъргаме нашите, които спроти нашето бедно положение трябва да са за нас много по-ценни от богати държави, подхвъргаме ги думам на забвение.” От него тръгва идеята за български Ден на дарителя – за благодарност и почит към всички благодетели на българщината и духовността.

Шуменецът Нанчо Попович (1818-1883 г.), виден общественик и дарител, е човекът, благодарение на когото 6 декември се отбелязва като Ден на дарителя в България. Дълги години той живее като емигрант в Букурещ и година преди смъртта си написва в своето завещание, че оставя на родния си град Шумен 20 000 наполеона за построяването на сграда за едно от първите девически училища в страната. За останалите средства Нанчо Попович се разпорежда да се дадат на влог в банка, като лихвата да се ползва за поддръжка на училището. Стореното от благодетеля Нанчо Попович, който на Никулден има имен ден, подтиква обществеността в родния му град да постави началото на честванията на дарителството в България. За първи път това става на 6 декември 1937 г. в Шумен.

Дарителството е със значимо и неотменно място и в историята на Регионална библиотека „Стилиян Чилингиров”. Летописът на библиотеката свидетелства за стотици частни и колективни дарители – организации, институции, дружества, предприятия. Архивът й съхранява писмени документи за дарителите от основаването й през 1922 г. до днес. В периода 1923-1938 г. като дар в Народната библиотека в Шумен постъпват около 390 тома библиотечни документи на български, руски, френски и немски език. През 1925 г. в инвентарната й книга е вписан първият регистриран частен дарител – г-жа К. Велкова, дарила пет тома старопечатни книги – част от фонда „Българска възрожденска книжнина”, в който над 350 от общо 600-те тома са постъпили като дар. През 1926 г. дарение на авторски книги прави проф. Беньо Цонев. В следващите години като дарители са вписани имената на Михаил Кубадинов – юрист, кмет на Шумен (1931-1934 г.), дарил 130 книги, голяма част от които са обработени като редки и ценни издания; Лена Ченчева – драматична актриса и режисьор, дарила на библиотеката 115 тома, и др. След края на Втората световна война сред значимите дарители на Шуменската библиотека са Никола Ахмаков – църковен и обществен деец, обогатил библиотечната сбирка с 375 книги; Райна Илиева, дарила 100 тома; Янка Андреева, дарила 286 тома книги, периодика, редки и ценни издания; Анастас Кандиларов, дарил над 200 тома правна литература. Шестстотин библиотечни документа постъпват и от Шуменската девическа гимназия „Нанчо Попович”. Сред забележителните дарения са и книгите, подарени от известните шуменски издатели братята Димитър и Борис Търговски, оставили в наследство на библиотеката около 700 тома. В инвентарните книги личат и имената на Добра поп Савова, Деян Герчев, Веселин Хлебаров – химик, учител и общественик, на Георги Джумалиев – военен юрист и краевед и на още десетки граждани на Шумен и организации като Българския библиографски институт, Шуменското женско дружество „Родолюбие”, Шуменското учителско дружество и др. Получените дарения оформят облика на възрожденската сбирка в библиотеката, събира се впечатляваща колекция от редки и ценни издания.

Сред благодетелите на Шуменската библиотеката е и инициаторът за нейното създаване, а от 1997 г. и неин патрон – Стилиян Чилингиров, който има неоспорими заслуги за развитието на библиотечното дело в България. Още през годините на Първата световна война у него се заражда идеята за създаване на депозитни библиотеки във вътрешността на страната с цел опазване на библиотечните богатства. При подготовката на Закона за библиотеките Чилингиров прави сполучлив опит да спомогне за създаването на библиотеки с богати книжни фондове и на високо професионално равнище. По негово предложение тогавашният министър на Народното просвещение Стоян Омарчевски подписва Закона за народните библиотеки и законодателно библиотеките във Велико Търново и Шумен стават факт. Така през 1922 г. Чилингиров оставя след себе си вече четири народни библиотеки, в хранилищата на които се събира цялата българска книжовна продукция.

До края на живота си Стилиян Чилингиров създава повече от сто книги, но остава известен и с щедрите си дарителски жестове. През 1937 г. той дава запомнящ се пример за щедрост, като се ангажира в продължение на пет години всеки месец да внася в полза на библиотеката в Шумен по 100 лв. В памет на своята починала дъщеря Ангелинка той дарява на библиотеката и последните си книги, възлизащи на повече от 2 500 лв. Освен това в памет на родителите си хаджи Добри и Стефания Чилингирови Стилиян Чилингиров основава фонд към училище „Свети Кирил” с вноска от 12 500 лв. А още през 1926 г. той завещава продажбата на наследствено дворно място и лозя в полза на фонда и с цел подпомагане на бедни ученици.

Дарителството и взаимопомощта съпътстват живота не само на Стилиян Чилингиров, но и на неговите наследници. Сред значимите дарители на шуменската библиотека се открояват имената на братята Ангел и Стилиян Папаличеви – внуците на Стилиян Чилингиров, които през 2006 г. дариха част от архива на своя дядо. Ангел Папаличев подари и гипсов бюст на патрона на библиотеката, изработен от основоположника на архитектурната скулптура в България – украинския скулптор Михайло Парашчук. Внуците на писателя бяха и специални гости на организираните от Шуменската библиотека тържества по повод 125-годишнината от рождението на Стилиян Чилингиров. Водени от добри чувства към родния град на дядо си, към хората, работещи в библиотеката, носеща неговото име, наследниците на Стилиян Чилингиров направиха дарение от снимки, ръкописи, лични вещи и други материали на Чилингиров, съхранявани дотогава в семейството им. Част от ценното дарение са над 730 страници, свързани предимно с литературната дейност на писателя, а също и документи, свързани със сина му Добромир Чилингиров. Около 500 страници от дарението са машинопис, над 200 са ръкописи, а останалите – изрезки от периодичния печат, цели страници или цели вестници и списания. При преглеждането на дарените архивни документи се установява, че благодарение на разнопосочната си професионална и творческа дейност, както и на вроденото си чувство за прецизност Ст. Чилингиров е имал склонността да събира и съхранява различни документи, да си води бележки и да внася уточнения към тях, да си записва интересни мисли и цели пасажи, да прави по няколко редакции на работите си, включително и на тези, които вече са били отпечатани. Макар и малка на фона на огромния архив на писателя, обособената в Шуменската библиотека специална колекция „Стилиян Чилингиров” е показателна за усърдието, трудолюбието и професионалната отдаденост на именития ни съгражданин.

Характерно за документите, включени в колекцията „Стилиян Чилингиров” е, че в голямата си част те са написани върху чистата страна на различни по форма и формат вече употребявани листи – листи от ученически тетрадки, части от листи, нарязани плакати, стенни календари и др. Архивът се отличава и с богатия си в жанрово отношение обхват. Преобладават разказите и приказките, които понякога трудно се разграничават, защото са своеобразна компилация между разказ, приказка и притча. Позовавайки се на респекта и уважението си към автора им, ние сме длъжни да уточним, че Ст. Чилингиров сам определя 38 от тях като приказки, при това на няколко места ги детайлизира като турски приказки. При изследването им прави впечатление, че те действително са обединени от сюжети, близки до източните народи, като често действието се развива в Цариград или Багдат. Всички приказки са печатани на машина, а листите са изпъстрени с множество поправки, уточнения и допълнения, направени собственоръчно от писателя. Наличието на подобни бележки е характерно за всичките му творби. По-голяма част от документите са датирани, а под много от тях стои и подписът му. Върху няколко е посочено и мястото на написването им – „Шумен”, „Владая”, „София”, „Реселец”.

Други тридесет и два документа (разкази и приказки) в колекцията „Стилиян Чилингиров” са обособени в отделна група по съдържателен признак. Тяхна отличителна особеност е, че са свързани с проблемите на българската действителност в различните етапи от обществения живот по времето, когато живее и твори Стилиян Чилингиров. Някои от документите имат публицистичен характер. В тях Чилингиров критикува недъзите на обществото, порицава управляващите, осмива техните пороци или съчувства на обикновените хора и изтъква техните добродетели. Част от тези тридесет и два документа са и три ръкописа: разказите „Белята в торбата” (30.12.1947), „От Митхад паша” (19.10.1948) и „Послушник” (23.12.1947).

За някои от съдържащите се в архива разкази писателят отбелязва, че не са публикувани. Така например върху ръкописа на „Необходимо предупреждение” (12.06.1923) Чилингиров е отбелязал „отказано от вестник „Ден” и „Народ”, а върху текста на „За клетвата” (13.09.1946) има отметка „непечатано”. Важно е да се отбележи, че посочените заглавия не са единствените непубликувани работи на Чилингиров, дарени на библиотеката, а що се отнася до публикуваните – петнадесет разказа са отпечатани във в. „Знаме”, един от тях е представен във в. „Зора”. Писателят прилежно е изрязвал и събирал публикациите, при това в полето е отбелязвал заглавието, броя и годината на изданието, като някои изрезки са подлепени и укрепени с листи хартия.

Част от архивната колекция „Стилиян Чилингиров” са и две поеми – „Две пропасти” (13.03.1950), която е в обем от 54 машинописни страници, и „Летец”, определена от  автора като лирическа поема. Не липсват и драматургични произведения: две пиеси и едно първо действие от трета неозаглавена пиеса, която е в ръкопис. Стихотворенията, включени в архива, са десет на брой. Потвърждение на жанровото разнообразие на архива е това, че сред документите в него намират място и една басня –„Магарешки нрав”, една епиграма в ръкопис, един малък тълковник на турски, арабски и диалектни думи, който е в машинописен вид, и две народни песни – също машинопис.

Сред изследваните документи има и такива, които се отнасят до личния живот и семейството на Стилиян Чилингиров. Дарение на библиотеката са четири пощенски картички, четиридесет снимки и над тридесет писма, пълномощни свидетелства, позиви на Ученическия независим въздържателен съюз (УНВС) и др., принадлежали на сина му Добромир Чилингиров. Една част от предоставените снимки са семейни, други отразяват интериора в старата къща на семейството, а трета част са свързани с погребението на писателя.

Особено ценни са личните вещи на Стилиян Чилингиров – очила (пенсне) с липсващи стъкла и калъфче за тях, джобен часовник с монограм „СЧ”, с липсваща стрелка на секундарника и писалка „Пеликан” с позлатено перо и калъф към нея.

Дареното на библиотеката включва 179 архивни единици и на практика това са 179 предизвикателства и нови възможности за научноизследователска работа.

Днес всички книги на Чилингиров, които са част от фонда на библиотеката, са дигитализирани. Сканирани са и голяма част от материалите за него. В цифров формат са 392 файла, включващи 179-те подарени документа от личния архив на автора, 152 книги и 61 файла с автографи на Чилингиров. Така колекцията „Стилиян Чилингиров” е общодостъпна за широк кръг читатели.

Днес с гордост показваме и разказваме за ценния архив, за който дължим огромна благодарност на наследниците на патрона на библиотеката – Ангел и Стилиян Папаличеви, които безвъзмездно предадоха ценни за семейството им документи и предоставиха на библиотеката авторските права за издаването на  книжката „Смейте се, смейте очички!”, включваща чудесните стихове за деца, написани от техния дядо.

Писателят и общественикът Стилиян Чилингиров и неговите наследници са неоспоримото доказателство, че дарителството за културата e неугасваща традиция и че в основата му стоят християнските добродетели, човешкото съпричастие, неподправеният патриотизъм, обичта към родното място и желанието за приемственост с идните поколения.

Автор: Росица Добрева / Регионална библиотека „Стилиян Чилингиров”

През 1891 г. Общинското трикласно педагогическо училище и трикласното девическо училище се сливат в една девическа гимназия с шест класа, която приема името на своя благодетел Нанчо Попович и става Общинска девическа Нанчова гимназия, защото започва да използва фонда на благодетеля си, специално създаден за издръжка на училище„за възпитанието на девиците като бъдещи гражданки, майки и учителки-възпитателки”. Гимназията се нарича Общинска, защото освен приходите от Нанчовия фонд получава издръжка и от Шуменска община.

От завещания фонд на класното девическо училище, който е 20 000 златни австрийски наполеона, през 1889 г. е закупена сграда за училище между горната църква и болницата, в която гимназията се помещава до 1938 г. Останалите средства били внесени в БНБ – София за издръжката му. Като надзирател към изпълнение на завещанието Нанчо Попович определя своя приятел и благодетел Евлоги Георгиев (дарител на Софийския университет).

През октомври 1903 г. се провежда извънредно заседание на Шуменския градски общински съвет и училищното настоятелство. На него се взема решение наличният фонд на гимназията да бъде предаден на държавата. Министерският съвет и Народното събрание одобряват това становище и от 1 февруари 1904 г. гимназията става държавна, но запазва своето име „Нанчова”. Тази промяна става поради нарасналите разходи на гимназията и невъзможността тя да се издържа само от фонда.

През периода 1900-1912 г. девическата гимназия е със средно 15 – 18 паралелки, в които се обучават от 600 до 800 ученички, заедно с педагогическите курсове. След 1900 г. съгласно предписание на Министерството на народното просвещение се открива шести, а през 1901-1902 г. и седми педагогически курс, а гимназията става педагогическа. Като такава тя съществува до 1912 г. На 12 февруари 1904 г. е издаден нов закон за девическото образование у нас, който засяга и девическата гимназия. Съгласно новия Закон и окръжно №7852 – 24 юни 1905 г. на Министерството на народното просвещение от 1905-1906 учебна година девическата педагогическа гимназия в Шумен следва постепенно да се превърне в пълна общообразователна от типа на мъжките гимназии. Последните курсисти постъпват през 1908-1909 г. До края на учебната 1911-1912 година са ликвидирани напълно педагогическите курсове и училището става гимназия.

Докато е три и четирикласно (1891-1892 г.), то се помещава в учебната сграда закупена от Нанчовия фонд и е настанено в нея през 1890 г., където престоява до 1938 г. С нарастване на паралелките се увеличава и нуждата от по-голямо учебно здание. На 16 януари 1927 г. се провежда общоградско събрание, на което се избира комисия по изграждането на ново училище. Едва през 1931 г. започва строителството на настоящата сграда, по която през учебната 1936-1937 г. е завършена централната част. След това биват построени източното и западното крило.

Откриването на новата сграда се отпразнува на 23 април 1939 г., когато пред събралото се мнозинство от хора се извършва освещаването и на новото знаме на гимназията, подарено от родителския комитет. По това време започва благоустрояване на района.

По време на войните – Балканската и Първата световна война, учебният процес, както в страната, така и в града бива разстроен. Училищните сгради се заемат за военни нужди и биват мобилизирани голям брой учители.

Учителският персонал в девическата гимназия е основно от жени и затова тя запазва своята структура и учебен процес. Училището и тогава не намалява броя на възпитаничките си. През следвоенната 1919-1920 г. тя има 16 паралелки със записани всичко 657 ученички.

Общодържавните нужди налагат след войната някои средни училища да бъдат преустроени в педагогически. От учебната 1922-23 г. до 1932 г. девическата гимназия отново се преустройва в педагогическа. За две години от 1932 до 1934 г. се ликвидират двата педагогически горни класа и гимназията отново става общообразователна.

На 15 декември 1950 г. по инициатива на комсомолската организация и с решение на Педагогическия съвет e избран нов патрон на гимназията. Преименува се на името на известната ремсистка, борец против фашизма Лиляна Димитрова.

През 1954 г. училището става смесено, в него се обучават заедно момичета и момчета от 1 до 11 клас. Така бившата девическа гимназия „Нанчо Попович” вече е Първа политехническа гимназия „Лиляна Димитрова”. За този период напомня паметникът на Лиляна Димитрова, който стои пред входа на гимназията.

От 1970 г. Първа политехническа гимназия „Лиляна Димитрова” става Математическа, а от 1982 г. гимназията е Природоматематическа, като се осъществява прием и на музикални паралелки.

Нов период в историята на гимназията започва с демократичните промени след 1989 г. През 1990-1991 учебна година, във връзка със 100-годишнината от наименованието ѝ (1891 г.), по предложение на Педагогическия съвет и с решение на Общинския съвет гимназията връща името на патрона си – Нанчо Попович и възстановява честването на патронния си празник на 6 декември – Ден на дарителя.

Днешната Природоматематическа гимназия “Нанчо Попович“, водеща началото си от Първото девическо килийно училище е наследник на богатото минало на старите девически училища в Шумен. През годините тя се е утвърдила като едно от най-добрите учебни заведения на територията на града ни.

След Кримската война броят на новооткритите девически училища бързо се увеличава. След продължително отсъствие от града, през 1856 г. Сава Доброплодни се завръща като главен управител на шуменските училища. Той, заедно със Сава Филаретов основават както мъжкото, така и девическото класно училище в Шумен. Така през 1856 г. се открива първото българско класно девическо училище.

За ръководител на училището бива назначена сръбкинята Александра Майзнер от Нови Сад, по препоръка на Г. С. Раковски. Тя водела часовете по ръкоделие до края на учебната 1859-1860 г., когато била заместена от Мария Бацарова. По другите предмети преподават учителите Сава Доброплодни, Никола Бацаров, Йосиф Майзнер, по псалтикия черковният певец Ради Железов Гьокчеренлиев. Те били учители от мъжкото класно училище, които преподавали и в девическото, защото в продължение на няколко години девическото класно училище е само с един клас и няма свой отделен учителски колектив. Откриването на втори и трети клас става през 60-те години на XIX век.

Поради нарасналия брой на ученичките, през 1870 г. училището се премества в новопостроена за целта сграда, дарена от богатия търговец Андрей Ранков, известна като Андрейковото училище (днес Дом на учителя). В него момичетата учат до 1890 г.

В началото на учебната 1871-1872 г. за главна учителка на класното девическо училище е назначена Анастасия Паскалева-Константинова, съпруга на Димитраки Константинов, учител в мъжкото класно училище. По нейна инициатива и под нейно ръководство през 1871 г. е основано женско дружество „Родолюбие”. През 1874 г. Анастасия Паскалева става жертва на нещастен случай.

За главна  учителка през учебната 1874-1875 г. е назначена Царевна Миладинова, дъщеря на Димитър Миладинов. В своите спомени за учителството си в Шумен тя пише: „При това в Шумен намерих буден народ и ученолюбиви девици, които преди да са ме опознали, ме обикнаха, ме посрещнаха с отворени обятия.”

Под нейно ръководство училището бързо напредва в своето развитие. През времето, когато тя е учителка се открива четвърти клас и до Освобождението то е четирикласно. В спомените си тя пише: „Към края на учителстването ми в Шумен от Русия дойде споменатата моя младша приятелка Кръстина Бацарова, сега г-жа Златоустова. Тогава открихме в девическото класно училище и четвърти клас.” През тези години броят на ученичките бързо нараства и през 1877-1878 г. стига до 115. Напливът бил толкова голям, че класните стаи се оказали недостатъчни и затова се открива вечерно училище за девици. С увеличаване броя на ученичките се увеличил и броят на учителския персонал.

В мемоарите си Миладинова посочва, че от 1874 г. до Освобождението училището има следния учителски състав: Царевна Миладинова, Стойна Илиева, Иванка Стаменова, Жечка Джебарова, Василка Константинова и Кръстина Бацарова. През 1875 г. е назначен за учител в девическото класно училище Добри Войников, който учителства до 1877 г., когато в навечерието на Освободителната война е трябвало да замине със семейството си за Болград. Някои учители от мъжкото класно училище преподават и в девическото.

Руско-турската война и Освобождението заварват Царевна Миладинова като главна учителка на четирикласното девическо училище. „Не е мястото тука да започна с разказа за дните и месеците, които преживяхме с шуменци ние, учителки и ученички, през Руско-турската война до влизането на руските войски през лятото на 1878 година. Мъките и страданията на населението, нашите мъки бяха толкова по-тежки, че Шумен падна, след като нещо година и по-рано цяла Мизия и Тракия вече бяха свободни.” През 1880 г. Царевна Миладинова напуска Шумен.

Класно девическо училище след Освобождението

През първата учебна година след Освобождението (1878-1879), класното девическо училище е трикласно и официално се нарича Общинско четирикласно девическо училище, но четвърти клас се открива едва през следващата година.

Необходимостта от учители със специална квалификация довежда до откриването на едногодишен държавен педагогически курс през 1881-1882 г., в който постъпват ученички, завършили трикласното училище и желаещи да станат начални учителки. Този едногодишен педагогически курс с женски и мъжки отдел съществува до учебната 1884-1885 г. На следващата учебна година се открива Общинско девическо педагогическо училище с три курса. То съществува шест години до 1891 г.

Учителският персонал през тези години и в двете училища – девическото педагогическо и девическото класно, е бил малоброен, защото повечето от учителите са били преподаватели и в двете училища.

След Царевна Миладинова от 1880 до 1885 учебна година, директор на девическото класно училище става Стойна Илиева, дъщеря на Елена Златарева. След нея в продължение на три учебни години от 1885 до 1888 г. директор е Рачко М. Рачев, един от най-изтъкнатите педагози в града. Негова заслуга е разпространението на новата звучна метода на обучение в Шумен и околията.

В началото на учебната 1891-1892 г. трикласното девическо училище се превръща в пълна девическа гимназия. Новата девическа гимназия продължава традициите на девическото образование в Шумен и се нарича Общинска девическа Нанчова гимназия.

Наречена е Нанчова на името на големия си благодетел – Нанчо Попович, който завещава 20 000 златни австрийски наполеона за издръжка на училището.

Материалната издръжка на българските училища през Възраждането се осигурява от няколко източника – от българските общини, от църковните и еснафски каси и от благодетели – дарители. Такива са: Хаджи Друми, Стефан и Василка Златеви, които завещали една воденица и една тепавица.

Андрей Ранков – завещава новата си двуетажна къща с лозе и градинка за издръжка на класното девическо училище. В тази къща то се е помещавало от 1870 до 1890 г., известно като Андрейковото  училище.

През първата половина на XIX век Шумен се издига като голям икономически и културен център с добре развити занаяти и търговия. С тях се разкрива необходимостта от ново светско образование.

По инициатива на общината се създава светско взаимно девическо училище, с което се задължават всички организации на еснафа да отделят част от своите приходи за неговата издръжка. Към него биват привлечени известни и добре подготвени учители като Стефан Изворски, Сава Доброплодни и Сава Филаретов. В девическото училище взаимоучителната метода била въведена през 1846 г. Броят на ученичките нараснал над 100. До 1850 г. училището се помещава в една от стаите на черковната килия, пристройка към църквата „Св. Възнесение”.

В началото на 1850 г., след основен ремонт и пригодена за училище, девическото взаимно училище бива преместено в къща подарена на черковното настоятелство от Атанас хаджи Великов. В този период обучението е поверено на учителя Христаки Букурещлиев.

По време на Кримската война (1853-1856), Шумен е стратегическа военна база. Училищните сгради се използват за военни нужди, а учебните занятия се преустановяват. Само девическото взаимно училище не прекратява учебния процес. До края на войната е преместено в една от стаите на къщата на училищния настоятел хаджи Анастас Стоянов. Там учат и завършват 15 девойки под ръководството на първата жена учителка в Шумен Елена Златарева-Илиева, ученичка на Сава Доброплодни.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

През първите векове на османското владичество единствените места, където са се запазили и поддържали традициите на българската писменост, били килийните училища. Първоначално се създават към църквите и манастирите, в които се подготвят свещенослужители и църковни певци. По-късно в градовете се появяват и светските килийни училища, чрез които писмеността започва да прониква между търговци и занаятчии и да служи за нуждите на гражданите.

През XVII и XVIII век действащи в Шумен са килийните училища. Те, както навсякъде в страната, се посещават само от момчета. В началото на XIX век, както в цялата  страна, така и в нашия град си пробива път идеята за равноправието на жената. Тогава по инициатива на будни граждани и общественици, през 1828 г. се открива първото девическо килийно училище в града.

Открито през епохата на Възраждането, то поставя началото на развитието на българското девическо образование и просвета в Шумен. В него, както и навсякъде, обучението се води на черковнославянски език.

Девическото килийно училище било изградено към църквата „Свето Възнесение” във Варош махала, която става средище на българския духовен живот. В една от статиите си за учебното дело в град Шумен, Георги Джумалиев пише: „По предание на стари граждани се знае, че за черковна килия дълго време служила една стая в старата продълговата сграда на около 10 м южно от църквата. Тя се състояла от 3 – 4 стаи, които се използвали за свещоливница, кръщение и изповедване. Една стая била приспособена и за килия. Малко по-късно била построена и друга по-широка килия, източно от църквата, на мястото на която през 1844 г. било съградено взаимното училище.” В девическото килийно училище са се обучавали около 40 момичета, дъщери на заможни семейства. Едни от първите учители са Колю Цветков, Димо Шереоглу, даскал Нони, поп Константин.

През това време съществуват и частни килийни училища в домовете на учителите. Те прекратяват своята дейност, когато в началото на XIX в. църковната килия се превръща в общоградско килийно училище със светски учители, което просъществува до 1848 г.

В книгата си „Материал по историята на нашето Възраждане” от 1907 г., Илия Блъсков описва килиите в Шумен така: „Последната килия в Шумен бе едно старо здание, което съществува до година 1848. Това здание бе общинско, църковно. Килията бе двуетажна, с ниски тавани, с много малки прозорци. В долния етаж имаше огнище, тук учеха учениците зиме край огъня, а лете излизаха на горния етаж. Никаква училищна обстановка или пособия не съществуваха в килиите: нито столове, нито маси, нито чинове, нито нищо такова. За столове служеха малките постилчици, които всеки ученик бе длъжен да си ги достави от дома и да ги подлага отдолу си. На тях седяха плоском. За маса служеше дясното коляно на ученика…На учителя мястото бе в къта. Той седеше също така плоском на меча или вълча кожа. Отличните пособия, от които всеки ученик трепереше бяха: сноп пръчки до учителя и фалангата закачена зад вратата. Учащите ги наричаха даскалчета, а учителят даскал.”

Първото девическо килийно училище дава началото на днешната Природоматематическа гимназия „Нанчо Попович” в Шумен. Тя е наследник на богатото минало на старите девически училища в града и на Първа политехническа гимназия „Лиляна Димитрова”.

• 

• 

• 

През XVIII и XIX в. Шумен се очертава като икономически издигнат център с голям турски гарнизон. По време на управлението на султан Махмуд II, известен като един от най-големите реформатори в историята на Османската империя от 1808 – 1839 г., била засегната и турската военна организация. Започнало създаването на военномедицински служби.

При едно от посещенията си в Шумен през 1836 г., той заповядал да се издигне голяма военна болница. Сградата, известна през годините като Турската, по-късно като Руската болница, а сега наричана Старата дивизионна болница, е открита през 1837 г. Тя е първата, която се строи в българските земи по европейски образец и по всички валидни за времето си изисквания.

Според твърдението на стари шуменци, за избора на мястото и за строежа участвали инженери французи и англичани. Избраният терен за болница се намирал на 3 км северозападно от тогавашния център на града, в подножието на местността Кечи баир. За времето си тази местност била най-хигиеничната и най-слънчевата част на града. Отзад болницата била заобиколена с лозя, а отпред с голям парк.

Още при откриване на здравното заведение през 1837 г., над централния вход е поставена голяма мраморна плоча с надпис, който съдържа седем двойни реда написани на старотурски език. В него се посочва не само инициатора на строежа, но и се дават указания за предназначението на болницата – да обслужва модернизираната турска армия и да бъде в услуга на населението.

По форма сградата представлява пълен затворен четириъгълник с външни размери 114,4/68,51 м. Тази форма на застрояване била прилагана в миналото от турските завоеватели освен за строежи на казарми, затвори и др., също и за военни болници. Изградена е от камък и впечатлява със своите величествени размери и строга архитектура. Поради наклона на терена източната част на болницата е двуетажна, а останалите – едноетажни.

Към затворения вътрешен двор има четири прохода, разположени в средата на всяка една от страните. Източният вход е централен, обърнат към града, оформен с голямо, монументално, симетрично, двураменно стълбище.

В източната част на горния етаж се намирали стаите на администрацията и лекарите, а долният се заемал от болничните складове. В останалите крила на болницата били разпределени болничните стаи. Сградата била водоснабдена с резервоари за вода и имала собствена канализация, чрез която замърсената вода се отвеждала до Енчова река с дълъг, около един километър канал.

В миналото, при поглед към града, болницата е изпъквала от околните височини. За нея Феликс Каниц пише: „По-нататък в дъното, обърната навън, се издига уединена върху височина красива военна болница, заобиколена от разкошен естествен парк”.

Въпреки колосалните си размери, многото вложени средства и труд, болницата имала редица недостатъци, а именно: малки прозорци с железни решетки, полутъмни коридори и др. Новоназначеният през 1897 г. лекар Стефан Смядовски – току що завърнал се от Франция, пише: „Зданието може да служи за всичко, но не и за болнично помещение”.

Първоначално болницата била завеждана от лечители с медицинско образование. По-късно на турска военна служба в Шумен били назначени лекари, завършили медицина в Цариград. По народност те били турци, гърци, българи и др. Някои от тях отказвали медицинска помощ на българското население.

След края на Руско-турската война през 1878 г. лечебното заведение се превръща в Руска военна болница. Руските войски поставят над главния вход на болницата надпис: „Шуменский военний госпиталь”. От Русия били донесени много болнични вещи, хирургически инструменти и образуван голям болничен склад. Според сведения в нея е лекувал д-р Николай Пирогов.

До месец юни 1879 г. болницата е била ръководена от руски военни лекари. По-късно тя става държавна и от 1879 г. главен лекар в нея е шуменецът д-р Андрей Парушев.

Шуменската държавна болница е била официално открита на 24 юли 1879 г., като е разполагала само с източното крило и част от северното, което е служило за склад и сушилня. Останалата част от голямата сграда е била използвана от дивизионната болница на IV Преславска дивизия.

Държавната болница остава в сградата на старата турска болница до 1911 г., когато се премества в новопостроената болнична сграда, където се намира и до сега.

До края на Първата световна война военномедицинските служби са използвали останалата част от сградата за дивизионна болница, складове и санитарна школа. След приключване на войната, в част от болничните помещения били настанени офицери, бежанци и войници – белогвардейци на ген. Врангел. Оттогава остава популярното ѝ название „Руска болница”. По-късно се преобразува на руско общежитие, а няколко години след това на руска гимназия с пансион.

След 1935 г. в сградата остава да съществува само руско общежитие за инвалиди, предимно в южното крило, а останалите помещения отново били използвани за складове на военномедицинската служба.

В сведение за държавните сгради в шуменския технически район от ноември 1935 г. е отразено, че сградата има 72 помещения с различна големина, от които 30 се използвали от руските инвалиди, а останалите служели за складове на военните части от гарнизона.

През 1949 г. последните руски войници напуснали сградата и тя след основен ремонт била предадена изцяло на военномедицинските органи за ползване.

Построена преди почти два века, тя е първата специална болнична сграда в нашата страна, направена по европейски маниер в рамките на Османската империя. Ценен исторически паметник, който свидетелства за важното стратегическо значение на стария Шумен.

През 2010 г. Министерство на отбраната предоставя собствеността на сградата и прилежащия ѝ терен на Община Шумен. Днес Старата дивизионна болница, превърнала се  в руини, се намира в кв. „Боян Българанов”.

• 

След Освобождението в България няма модерни за времето си съобщения, но за кратко време съобщителното дело получава добро развитие. Съобщенията са фактори в просветното, политическото и икономическото развитие на един народ.

Шумен има съобщителни средства още през възрожденската епоха. Известното досега най-старо писмо, пренесено по българските земи е от Шумен за Цариград и датира от 1845 г. Датата 1 януари 1855 г., е рождена за телеграфната съобщителна техника. Точно тогава всъщност е открита линията Цариград – Одрин – Шумен. Два месеца и половина по-късно, на 15 март е открита линията Шумен – Варна, а след нея Шумен – Русе. Къде е била първата телеграфна агенция в Шумен? От спомените на Т. Ив. Джабаров четем следното: „Телеграфната станция се помещаваше в едно здание, почти на края на града, към изток. Зданието беше катлие…от 5-6 стаи.”

След полагане основите на българската държавност, руската администрация на 1 май 1879 г. предава на българското управление 39 пощенски и 26 телеграфни станции с инвентара и съоръженията им.

Пренасянето на пощата в първите години става чрез пощонаематели и се извършва с кола и коне, а също и чрез железницата Варна – Русе.

Двете управления – пощенско и телеграфно – се сливат на 1 юли 1880 г. През 1882 г. се открива службата за пощенски записи и на 1 април 1896 г. – пощенската спестовна каса. През юли 1898 г. се въвежда наложеният платеж. Телефонни линии за гражданите през 1895 г. все още няма. Телефоните се използват само за нуждите на войсковите части в града. Появата на градски телефонни съобщения в Шумен се отнася към 1898 г. с монтирането на първия телефонен оператор и първия телефонен абонат. През 1908 г. в Шуменската тп станция се въвеждат телефонните съобщения и тя се именува пощенска, телеграфна и телефонна станция. Шуменският окръжен съвет взема решение и отправя искане до Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията за свързване на общините в окръг с телефонна мрежа. Но искането е отхвърлено. През 1910 г. градският номератор става вече 50-линеен. На 8 юли 1911 г. Шуменската телефонна станция е включена в обща междуградска телефонна мрежа.

Силен подтик за развитие на пощенските, телеграфните и телефонните съобщения носят войните. Към 1915 г. Шумен е център на главните комуникации за северния фронт и това се отразява върху развитието на съобщенията.