Author: kraeznanie2

На улица „Арастъ“, в къща – шедьовър на Тома Върхота, някога собственост на братя Дюкмеджиеви, се намирала шапкарницата на Дюлгерова. В нея работел един от най-добрите майстори-шапкари, Панайот Сакаров. След национализацията и създаването на ТПК „Единство”, традицията в направата на шапки продължила до 90-те години на ХХ в.

Историята на тази услуга в Шумен през 30-те години на ХХ в. преминава в работилниците на Катранджиев, Димо Димов и Бранкованов – доайени в направата на мъжки шапки.

Панайот Сакаров – ученик на Димо Димов, при  когото чиракува 4 години, открива шапкарско ателие „Везувий”.

През 1932 г. Сакаров добива право да се яви пред изпитна комисия от София. На самия изпит той ушива каскет и шапка тип „Томи“. Комисията остава възхитена от  работата му и от всички участници в изпита само той получава майсторско свидетелство.

Така попада в най-престижното за времето си ателие в България – Придворната шапкарница в София. Работейки там, той се докосва до най-новите модни тенденции и трупа опит и знания. Заплатата на придворен шапкар позволявала да се живее добре. Костюмът бил задължително облекло за работниците в Придворната шивалня и се осигурявал от Канцеларията на монарха. В нея работи до получаването на повиквателна за отбиване на военната си служба.

След отбиване на службата в Шумен, първоначално Сакаров открива собствена работилница в Смядово. За да успее да закупи първата шивачна машина, родителите му продават една от нивите си. Местните купували основно каскети, тъй като селището е малко.

Желанието на Сакаров било да открие ателие в Шумен, да работи с италиански платове, да изработва красиви и модерни мъжки шапки.

Тогава той се среща с големите майстори в града, където се оказва, че няма свободно помещение за магазин. Те не отказват да му помогнат, но го насочват към Попово и Нови пазар, където Сакаров разбира, че няма място за модно ателие.

Така след една среща с Марин Христов, собственик на чувенената фабрика в Шумен, получава половината от неговия магазин, неголям кредит и наема двама помощници. Зарежда с платове високо качество, италиански дамски шапки и започва производство на конфекция. 

За да измисли име на ателието си, Сакаров поставя пощенска кутия и надпис: „Предложете име подходящо за шапките, които продаваме!“. Тогава сред идеите изпъква името „Везувий”, провокирано от формата на част от предлаганите дамски шапки. Така шуменци купували бомбета, каскети и модни дамски шапки от „Везувий”.

Отпечатва листовки, които разпространява из града. От „избухналия вулкан” изригват дамски и мъжки шапки. Работата се разраства. Налага се да търси нов магазин и такъв е открит на Главната улица, в еврейските магазини. Печели поръчка за изработване на военни фуражки и барети за Девическата и Мъжката гимназия.

Шапкарницата се разраснала и Сакаров обмислял да построи фабрика в близост до железопътната гара. Закупува 10 дка земя.

През 1946 г., когато излиза Закон за незаконното забогатяване, машините му са конфискувани, земята одържавена. Сакаров приема предложението да влезе в кооперацията  и продължава трудовия си път в нея до идването на демокрацията.

Панайот Хараланов Сакаров е роден през 1914 г. в Смядово. Има двама братя – земеделец и учител. През 1928 г. на панаира в селището майка му се обръща с молба към Димо Димов да го вземе за чирак. През 1945 г. се жени. Има две деца – дъщеря и син. Работи до 92 годишна възраст и напуска този свят на 95 през 2009 г. До последно през зимата шие шапки, които през лятото заедно с произведените в с. Дибич зеленчуци продава на пазара.

По разказа на Фани Сакарова-Станчева

Записа Светлана Джанкова

Интересни, разнообразни, но и противоречиви са описанията, които се отнасят до панорамата на града, махалите, къщите, обществените сгради и т.н. Противоречията в описанията се дължат преди всичко на различните гледни точки. Но в описанията, дадени в различни източници, навсякъде е видно, че Шумен е правел много добро впечатление с общия си изглед, с живописното разположение на къщите по махали, с обществените си постройки и др. В една полска енциклопедия от 1867 г. намираме следното: “Много от минаретата и централната джамия са построени във византийски стил и украсяват града, а няколко великолепни сгради, построени на възвишенията, заобиколени с градини, правят необикновено впечатление.”

Шандор Вереш – унгарски емигрант, описва гледката към града сдържано: “Под нас се разстилаше Шумла с шарените керемидени покриви на къщите си, сред които тук-там се издигаха снежнобелите стройни кули на турските джамии с лъскави конуси.”

От Дьо Бокаж научаваме, че през 1828 г. в града са обособени 27 махали, като съобщава имената им с кратки обяснения за техния произход. Вижда се, че те са свързани с някаква забележителност на съответната територия или с нещо друго характерно, например: Ермен махлеси /Арменска махала/, Чомлекчи махалеси /Грънчарски квартал/, Клисе махлеси /Църковен квартал/ и много други.

Мюсюлмани и християни живеят отделно, в свои махали. В регистър от 1676 г. са описани 10 махали в Шумен. В началото на 19 век махалите вече са 27. Удвоен е броят им през Освободителната война.

Българите заемат няколко махали – Равна, Варош, Черковна, Долупунар, Стража, Костова махала, Дюлгерска и Чифлик.

Равна махала заема северозападната част на Шумен. Тя е кореняшка, основана от местни българи в доосманско време. Преданието разказва, че през турско време българите от махалата се изселват в Провадийско и там основават ново поселище, което наричат село Равна. Това се потвърждава и от друго предание, излязло от самото село.

Варош – С маджарския термин „варош”, турците наричат онази част на града, която е заселена с българи. По брой на жителите, тази махала е най-малка. През 1665 г. в нея са посочени 43 ханета (къщи). Граничи с махалите Чукур и Зир. Проучванията сочат, че през 18 век западният край на Вароша е на около 150 – 200 м западно от днешния паметник на Панайот Волов на пл. „Оборище”. Г. Джумалиев записва: „Още през 18 век бакърджийските дюкяни били установени в долния край на Варош махала, където постепенно се образувала отделна казанджийска чаршия; От втората половина на 18 век нататък „се оформила и т.нар. манифактурджийска чаршия с 10-12 дюкяна в южния край на Варош махала.” Махала Варош се развива по двата бряга на реката. Към нея принадлежи църквата „Свето Възнесение”. Върху картата на Шумен от 1810 г. не е отбелязана махалата Варош. Нейната територия е включена в състава на Клисе махалеси, т.е. Черковна махала. Сведенията за шуменския Варош са оскъдни и това име е почти забравено. Какво означава терминът варош? Отнесен към средновековния балкански град Варош означава предградие. В следващите векове обаче еднозначен отговор не се намира. До началото на 19 век съществуват следните варианти: 1. За означаване на целокупна общност на православните жители. В официалните османски документи терминът се налага през 17 век. За отделни християни, за група от тях или за всички се означава, че са от Вароша на града или от определена махала на същия Варош; 2. За отделни селища с преобладаващо мюсюлманско население, Варошът често е име на християнската махала или на квартал, в който обособено живеят християните; 3. Без да престава да се свързва с християнското население, терминът Варош се употребява за означаване на старата част на града, независимо от религията на населяващите я жители. Кога възниква махалата Варош? Пак Джумалиев категорично заявява: „Този квартал е един от най-старите в града, заселен преди турското завоевание.” Местоположението на Вароша в Шумен показва, че възникването на поселението не може да бъде обвързано с крепостта на платото, т.е. Варошът в Шумен не е подградие на Шуменската крепост. Заселванията на Вароша стоят във връзка със селището, което се намира в чертите на съвременния град. Варошите били кореняци. Живеели под Клисе баир, в източните покрайнини на турския град, около един параклис.

Известно е, че в началния период на нашествието османските турци се нуждаят главно от сигурността на укрепените градски ядра и от жилищни сгради и квартали. Там се разполагат първите турски махали, които използват заварените структури на Второто българско царство.

Черковна махала – най-голямата българска махала в миналото. Името си носи от горната църква. Турците я наричат Кениса или Клисе махалеси. Тази махала е като разширение на Варош в източна посока. Застроена от двете страни на Боклуджа дере, обхваща чаршията Араста и стига до Костова махала на изток. Носила и името Горна махала, а църквата „Възнесение” – „Горномахлянска”. Тукашните жители „горномахлянци” били обособени, също като долномахлянците, в своя енория. В Черковна махала в миналото живеели едрите търговци и заможни еснафи. От тази махала произхождали най-известните шуменски фамилии, начело на българската община, уреждали се религиозните дела, училищата и гражданското управление на шуменци през турско време.

Жителите на Черковна махала поддържали най-утвърдените училища през епохата на Възраждането. Църквата им е богата и уредена – притежава много имоти, поддържа училищата. Подновявана е няколко пъти с дарения на еснафите. В този си вид тя стои запазена от 1829 г. В гробището около нея погребват ктитори и свещеници, заслужили граждани и първенци.

Долупунар махалеси – турско название, значещо Пълнокладенчова. Махалата е застроена около чешма на пълноводен извор /тур. Бунар/. Източниците и изследванията сочат махалата като българска. Разположена е под Клисе баир, до Вароша. Първите българи започват да се заселват тук около 18 век. Закупуват турски къщи или строят нови. Най-хубавата къща в тази махала била Дюкмеджиевата. Жителите на тази махала са занаятчийски работници и занаятчии и отчасти търговци. Не са имали църква и училище.

Стража махала – често се среща и турската форма „Истража махалеси”. Махалата е преселническа. Основана е около началото на 19 век от българи пришълци из околните села и главно бежанци от с. Стража. Стража махала е една от малкото чисто български махали, която се обособява в етнически пъстрия по това време Шумен. Създаването на махалата е тясно свързано със съдбата на несъществуващото днес село Стража, което се намирало на около 4 км северно от гр. Шумен. Село Стража е било войнуганско селище, населението на което имало задължението да пази северната страна на Шуменската крепост. В турско време върху намиращия се до селото баир е имало постоянна стража, която наблюдавала влизащите и излизащи от града. Оттук остава името Стража за баира, за селото, за протичащата река – Стражка река. Събития, свързани със заселването на черкези в селото, принуждават селяните от с. Стража да потърсят закрила в намиращия се близо град Шумен. Започват да се заселват в свободната северна покрайнина на града като съвсем естествено компактната маса бежанци от с. Стража дава името на новата махала – Стража махала.

След Освобождението с прииждането на заселници и от другите околни села, Страженската махала се разраства. В периода около Кримската война Стража махала е обособена като административна единица със свой печат и кмет. През 70-те години на 19 век в махалата има около 120 къщи с около 1000 души население, което е почти изцяло българско. В махалата няма църква. В това отношение тя влизала в енорията на горномахлянската църква „Св. Възнесение”.

Махленско училище е „Петър Димовото” училище, наричано така по името на търговеца Петър Димов, с чиито средства е построено.

Страженци се препитават главно от земеделие и овчарство, което определя селския облик на махалата дълго време след създаването ѝ. Като крайна махала на града, в Стража махала се развиват тухларството и градинарството. По-младото население започва постепенно да се занимава със занаятчийство. След 30-те години на 20 век, страженци по-осезаемо се отварят към градския модел на живот и постепенно се претопяват в него.

Днес Стража махала вече не съществува, а името ѝ се помни само от малцина шуменци-кореняци.

Костова махала – среща се и като Коста махалеси. Махалата е преселническа. Основана е от българи през втората половина на 18 век в източните покрайнини на града. Разрастването на махалата става бързо и непрекъснато в продължение на повече от столетие с населяването ѝ на пришълци от околните села. От регистър за 1866-1867 г. става ясно, че жителите на Костова махала били все българи – занаятчии, отчасти търговци и влиятелни еснафи.

Българите от Костова махала имат църква, строена през 1857 г. на мястото на параклис и гробище от незапомнени времена. Църквата е построена изцяло със средства от дарения на еснафи. В махалата има и взаимно училище и читалище. Има информация и за старо килийно училище на ул. „Килийна”, наричана преди ул. „Сборяна”, тъй като на нея се провеждали сборовете.

Костова махала и нейното продължение на изток /Овчарска махала/ били назовани с общото име Долна махала, а жителите ѝ – долномахленци.

Дюлгерска махала – преселническа махала, образувана около 30-те години на 19 век. Началото ѝ е поставено от няколко къщи покрай стария път за Силистра, бившата „Дюлгерска” улица или „Дюлгер сокак”. Основателите на махалата са българи преселници. Между тях е имало няколко къщи на италианци – каменоделци, оттам и името на махалата. Тук е и родната къща на В. Друмев.

Чифлик махалеси – преселническа махала, основана е в началото на 19 век от предимно българи балканджии. Знае се за съществуването на две махали – Долен и Горен чифлик и за една улица, наречена „Чифлик сокагъ” /дн. ул. „Пиротска”/.

Жителите на тази махала били повече земеделци и по-малко занаятчии. Причислявали се към енорията на Костовата махала.

Преди Освобождението повечето от махалите са турски, разположени в западната, високата част на града. Твърди се, че градът се дели на горен и долен. Турците заемали първия, а раите – немюсюлмани – втория.

Ески махлеси, наричана също и Староджамийска. Смята се за първата мохамеданска колония на града. Застроена е под Еврейската махала, около старата джамия, оттам и името на махалата. До джамията е най-уреденото духовно училище – медресе. А в гробището около нея били погребвани най-заслужилите мохамедани.

Теке махалеси – Старинна махала, основана от турци – колонисти в западните покрайнини на града, под планината. Застроена при текето Гелбери султан, което е дало името на махалата: Гелбери султан махалеси. Около самото теке е било и махленското гробище.

Орта махале – съставена от няколко къщи между Бит пазар и Староджамийската – Ески махале, почти в средата на стария град. Оттам и името ѝ – Средищна, Централна махала. На централно място се издига и градската часовникова кула, с надпис от 1740 г. В основата ѝ е зазидана чешма, богато украсена с релефни орнаменти. До самата кула има джамия, наречена Орта джами.

Чомлекчи махалеси – махалата е много стара. Основана от турци-грънчари – оттам и името ѝ Грънчарска махала. Заема боаза Фатмеджик, под самата гора на Илчов баир, къща до къща сред дървета. Запазени са няколко старинни къщи, които преданието приписва на Руфат паша.

Дундар махалеси – чисто турска махала, заема южната част на града, над Бит пазар. Наречена е така по името на едноименна джамия – Дундар джамии – строена от някой си Дундар паша. Махалата е малка, добре уредена, със спретнати къщи, калдъръмени улици и пълноводни чешми. Училището е построено до джамията.

Кадъ махалеси – позиционирана от двете страни на Боклуджа дере, между чаршията Бин пазар и Долупунар махалеси. Името ѝ вероятно е свързано с малка дървена джамия под Сарай баир.

Солак Синан махалеси – заема частта на града, която е построена на склона под Арменската махала, до Боклуджа дере при Бит пазар. Жителите ѝ са турци. Спомената е за първи път в източник от 1671 г. и носи името на джамия, строена от някой си Синан Солак. В тази махала се намира Томбул джамия, строена с дарение на Халил Шериф паша през1744 г.

Сунтур хамам махалеси – състои се от няколко къщи около банята Сунтур хамам, строена през втората половина на 17 век. До банята се намира безистен, като покрит пазар, строен вероятно към края на 16 век. В него по-едрите търговци държат стоката си. Превърнат в хан под името „Деве хан”, а след това там се настаняват няколко занаятчийски дюкяна на българи и арменци. По-късно, вероятно около 1820 г. се използва за оръжеен склад на турците.

Сарай махалеси – най-хубавата турска махала в миналото. Построена е на Сарай баир. В нея се намирала резиденцията на пашата – Паша капусу, по-късно – конакът на каймакамина. В Сарай махалеси се издигат къщите на богатите мюсюлмани – високи, с чардаци отпред. Най-оживената улица „Йени сарай джадеси” е чаршийска, с добре уредени търговски и занаятчийски дюкяни, държани от българи, арменци и турци.

Ючпунар махалеси – разположена е в западната част на града, под височината между Арменската махала и махалата Хаджи пири. Има една чешма, наречена „Юч пунар”, т.е. Трикладенчова, а до нея малка дървена джамия със същото име откъдето и названието на махалата.

Къллек махалеси – известна и като „Кълнек” или „Кала махалеси”. Предполага се, че произлиза от арабската дума ”кале”, която в превод означава ”крепост”, ”цитадела”. Тази махала заема високата западна част на града, разположена на широка местност, голяма, със старинни, почти еднакви и не много спретнати турски къщи и криви, тесни улички. Населението в махалата е предимно мюсюлманско – турци и татари.

Мангалак махалеси – в миналото е представлявала бедна турска махала, съставена от няколко къщи в покрайнините на Къллек махалеси, с малка джамия и една „голяма и хубава улица – Мангалак йолу”.

Чафте хамам махалеси – стара турска махала, намираща се на Къллек откъм запад. Има джамия и чешма срещу нея. Жителите на махалата били все турци – земеделци.

Шабан бей махлеси – в източника от 1676 г. за разхвърлянето на извънредните налози се вижда тази махала записана с още една Махале – и Шабан Кълъка. Името на тази махала се среща и в турски документи от 19 век. Предполага се, че махалата е била мюсюлманска и побира няколко къщи около джамията Шабан бей. При нея е имало и малко духовно училище. В същия източник е упомената и друга джамия – Кара Шабан джами-и.

Козлук махлеси – една от най-гъсто населените турски махали през 18 век. Заема горната част на града, под Илчов баир, на сенчесто и усойно място. Три джамии, една баня и няколко чешми е имало в махалата. По-забележителни от чешмите са Дирекли чешме и Куршун чешмеси. Последната има надпис от 1774 г. Мюсюлманите от махалата поддържат едно обширно гробище – Козлук мезарлъгъ.

Хаджи Пири махалеси – предполага се, че махалата е турска. Местоположението ѝ е източно от Козлук махалеси, под Илчов баир. Има сведения, че вероятно е съставена от две части – горна и долна. Приела е името вероятно на някой бележит мюсюлманин – хаджи Пири.

Арабчова махала – съставена от няколко къщи от махалата Хаджи Пири или от Козлук махалеси. Знае се, че названието ѝ е свързано с някой си джерах Араб, навярно лекар хирург от турски гарнизон. По-възрастното население в по-ново време продължава да нарича ул. „Д. Войников” с името „Арабчова улица”, а училището – „Арабчово”.

Пилич махалеси – стара турска махала. Намира се на Къллек, откъм запад, под Рамазан баир. Има махалянска джамия със същото име – Пилич джами-и, свързна с името на някой си хаджи Пилич. Предполага се, че е строена със средства на същия. Жителите на махалата са предимно турци земеделци.

Хаджи Абдулах махалеси – данните за нея са оскъдни. Заема няколко къщи на Кошу йолу, в долната част на града. Предполага се, че името на махалата е свързано с името на бележит турчин – хаджи Абдуллах.

Шейх Синан махалеси – сведения за тази махала почти няма. Източниците сочат, че тя е била разположена североизточно, в покрайнините на града, срещу градската порта Казларова капсу.

Караач махалеси – малка махала, която се намира източно от Равна махала. Жителите са отново турци земеделци, живеещи в бедни къщи, пръснати сред големи дворове. В махалата се поддържат каменна джамия и първоначално училище. Местността по бърдото, източно от Караач махалеси, е заета от лозя и градини.

Папачу махалеси – това име е забравено отдавна. Навярно е другото име на Чехларската махала, построена на Клисе баир, над махалата Долупунар, в съседство с Караач махалеси.

Съществуват и други турски махали или част от махали от по няколко къщи, които често носят по две и повече имена: Али кундур махалеси, Вели ефенди махалеси, Ширсик махалеси и др. Данните за тях са оскъдни, противоречиви и несигурни.

Поотделно, в свои махали живеят арменците, евреите, татарите и циганите.

АРМЕНСКА МАХАЛА

Заема най-високата, западната част на града, под Чифутлук баир, близо до който се намира и първото арменско гробище. Основана е около 17 век от арменци колонисти. В началото на 19 век арменците се групират около сегашната арменска църква, местност, която по настоящем се нарича арменска махала. Църквата е построена през 1834 г. на мястото на друга, опожарена през Руско-турската война от 1828-1829 г. При Освобождението, махалата е наброявала вече 120-150 семейства. По това време, паралелно с българското население, и арменците се замогват икономически. При първото преброяване през 1881 г. арменците са 927 души. През втората половина на 19 в. арменската общност започва да води пълноценен културен живот. Наред с училищата, създават се самодейни хорови и театрални колективи, библиотеки. Издават се вестници. През 1880 г. в Шумен се създава първото дружество на любителите на театъра от младежите, завършили арменското народно училище. Тази група бива последвана от дружество „Арарад” на театралите, чиято дейност и живот продължава по-дълго.

През 1900 г. се основава благотворителното дружество на арменските жени, начело с г-жа Дирухи Язъджян, която с други просветени жени, работят за просвещаването на девойките.

ЕВРЕЙСКА МАХАЛА

В миналото турците я наричат Чифут махалеси, което в буквален превод означава „Кварталът на долните хора”. Заема западната част на града, под местността „Кьошковете”. Изследователят Минко Пенков пише за Еврейската махала: „Основана е от евреи неизвестно кога, но не по-рано от средата на 17 век.” Едно предание, което докъм края на 19 век и началото на 20 век трябва да е било все още живо сред по-възрастната част от шуменското еврейство, говори за първите еврейски заселници в града. Според него заселването на евреите в Шумен става към 1870 г. Дотогава не може да се говори за еврейско население в Шумен. Към тази дата един паша от Одрин бил назначен за военен управител на Шумен. Пристигнал в града с военното си подразделение, като води и лекар, който е евреин от Одрин. Лекарят се казвал Хаим Арон Ешкенази. Той помолил пашата да му разреши да доведе в Шумен няколко еврейски семейства от Одрин. Получил желаното разрешение, а с това и правото да основе еврейска община. По-късно и други евреи от Провадия, Разград и Видин се присъединяват към първите преселници. С разрешението на пашата еврейските семейства заживяват в няколко къщи, които се издигат сред голям двор с обща порта. Всяка вечер вратата се затваряла от съжителите. Така възниква еврейската махала в Шумен. Тя наподобява западноевропейското понятие за еврейски квартал, каквото е гетото, но в случая без да може да се влага онзи краен дискриминационен смисъл.

ТАТАРСКА МАХАЛА

Татарите се появяват по българските земи твърде рано. От 18 век отношенията между българите и татарите са променливи. По-късно, по време на турското робство, татарите периодично участват като съюзници във военните походи на турските султани, а през втората половина на 18 век, голям брой татари емигрират в Османската империя като се настаняват около Шумен – Върбица и Сливен – Ямбол, но за трайни масови заселвания все още не може да се говори. Това се случва след Кримската война.

Татарската махала в Шумен е разположена в северозападната част на града при Топхане, в местността „Чашка”, от двете страни на Енчова река. Основателите ѝ са татари колонисти.

Първата татарска колония е настанена тук през 1856 г., на левия бряг на реката и образува махалата „Меджидие”, наречена така в чест на султан Абдул Меджид. Нови бежанци, заселени през 1864 г., по време на султан Абдул Азиз, образуват махалата Азизие, на десния бряг на Енчовата река.

Шуменските татари имат своя джамия, строена през 1869 г. с дарение на Рифаат паша, оттам е и името ѝ, а до нея духовно училище – едно от най-уредените за времето си. Татарите полагат грижи и за няколко хубави чешми. От тях по-забележителна е джамийската и една наричана „Антолук”, която е и запазена. Гробището им е известно като Татар мезарлъгъ. Днес то не съществува.

ЦИГАНСКА МАХАЛА

„Ченгене махалеси” е турското название на циганската част „Витоша”, която заема най-високата западна покрайнина на града, над Арменската махала. Жителите ѝ са цигани мохамедани. Известни са като сръчни кошничари и талантливи музиканти и певци. Пред махалата отпред е имало каменна джамия, с надпис за строежа ѝ, извършен през 1773 г. от Абду Ризак, а до нея чешма с надпис от 1792 г.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Киното е най-младото от всички изкуства. За него започва да се говори едва в края на 19 век. Формата и съдържанието на това изкуство правят големи скокове в неговото развитие. От техническо изобретение, киното успява да събере в себе си художествения опит на драматургията и литературата и да се утвърди като голямо изкуство с неограничени възможности да обхване различните лица на живота.

Къде и кога са началните страници на проява на киното?

28 декември 1895 г. – рождената дата на киното, а мястото е Париж. Французите Луи и Огюст Люмиер правят първата успешна публична прожекция с изобретения от тях кинематографичен апарат. Зрителите са поразени и възхитени. Посетителите на прожекциите се увеличават всекидневно – нещо, което братя Люмиер никак не очакват. Увеличават се зрителите, растат и приходите – това подтиква братята да обърнат поглед и към далечни страни, към актуални световни събития. Обучават много кинооператори, които се пръскат по всички краища на света, снимат филми за природата.

У нас първата кинопрожекция се състои през 1897 г. в Русе. А в Шумен – през лятото на 1906 г. На тогавашния площад „Кушир” е първата кинопрожекция в града със собствения прожекционен апарат на Владимир Петков от Варна. Събират се доста любопитни зрители. Учудването от подвижните снимки е голямо. Но кой е Владимир Петков? Той е първият българин, разпространил кинематографа в родината ни. През 1900 г. Петков работи във виенски цирк. С припечеленото купува прожекционен апарат и няколко филмчета. Със странното за времето си название „Гранд Биоскоп”, Вл. Петков именува кинематографа си. Завръща се в родината си през следващата година и заедно със съпругата си урежда кинопредставления в различни градове в страната. При едно от тези турнета, той посещава за пръв път Шумен. От всички предположения най-вероятното е, че първата филмова прожекция в Шумен е осъществена именно от този пътуващ кинотеатър през 1906 г. На голям успех се радва това първо представление. Програмата съдържа кратки природни изгледи и към нея има голям интерес. Заради ограничения филмов репертоар, престоят на първия пътуващ кинотеатър на Владимир Петков в Шумен продължава по-малко от седмица.

След „Биоскопа” на Владимир Петков, в Шумен гастролират и други подвижни кинематографи. От 1906 г. до 1910 г. градът ни е посещаван от множество чужди и български кинематографи.

Първото стационарно кино

През 1910 г. в Шумен пристига инженер Йончев – скромен и интелигентен човек. От Германия, където е учил, той донася портативна кино машина и няколко филмчета. Запознава се с техника Димитър Димитров, който държи работилница за ремонт на велосипеди, грамофони и други апарати.

Йончев и Димитров решават да организират кинопредставление. Ангажират салона на Начо Кицов на ул. „Арастата”. Радват се на задоволителен успех, но краткотраен. Предполага се, че инж. Йончев е имал някаква политическа обвързаност, тъй като попада под прицела на полицията, която го преследва. Внезапно напуска града, като оставя на приятеля си Димитър Димитров киноапарата си. В края на същата година Димитър Димитров се сдружава с евреина Яко Суруджон и двамата наемат салона на Кицов с договор. Така е открито първото в нашия град постоянно кино „Сан Стефано”.

Прожекциите вече се осъществяват с апарат, поставен от Д. Димитров на дървени крака. Първоначално е работел с карбидни лампи, а по-късно е приспособен на електрически ток. Лентата се движи от киномеханика с помощта на леко въртяща се ръчка. След всяка ролка, прожекцията се прекъсва и това време се използва от зрителите като почивка. Димитров се справя отлично, въпреки лошите и нехигиенични условия за работа. Съдружникът му Суруджон през отвор на кабината разяснява с висок глас действието на филма.

В програмата на киното се включват късометражни изгледи и късометражни комедии. През 1912 г. късометражните филми са заменени от серийните криминални френски филми и мелодраматичните италиански и датски филми. Работата на Суруджон се улеснява – обясненията на филмите са вече в текстове, написани на стъкло, които киномеханикът прожектира със специално приспособление към киноапарата. По това време започва и музикалният съпровод на филмите. На пиано в киното свири учителят Гатев.

Новите филми в репертоара на кино „Сан Стефано” засилват интереса на гражданите към него. Всичко това носи добри приходи на собствениците на киносалона и привлича вниманието на известни индустриалци в града. Те усещат какви печалби може да донесе киното в Шумен, сдружават си капиталите и основават през 1912 г. акционерно дружество за експлоатация на филми „Одеон”. Наемат гимнастическия салон „Юнак Крум” и на 23 декември 1912 г. откриват ново кино – „Модерен театър Одеон”.

Кино „Сан Стефано”, притиснато от силния си конкурент, скоро преустановява дейността си. Киномеханикът Димитър Димитров е привлечен на работа в новото кино. Последните прожекции в салона на Начо Кицов са през декември 1912 г. От 1922 г. той е превърнат в тютюнев склад. На 4 март 1924 г. при пожар изгаря до основи.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Потомка на стар, просветен и родолюбив род, Елисавета Карамихайлова се ражда и израства в семейство, чийто корени са от Шумен – град с богата духовна и материална култура. Карамихайлови са били голям и известен род в града, произхождащ от Яни Карагьозлу – търговец. На улица „Цар Освободител” се е намирал ханът с гостилницата и бакалницата на сина му Кара Михаил Янев, виден търговец-бакалин, починал на 8 април 1892 г. Жени се за будната и енергична Жеча Иванова хаджи Ласкова, родена през 1846 г. и починала на 9 октомври 1910 г. в Шумен, според регистрите на църквата „Св. Възнесение”. Тя е петото от седемте деца на Иван хаджи Ласков от болградски произход, по професия кожухар.

Кара Михаил и Жеча Карамихайлови имат четири деца – Иван, Васил, Елена и Магдалена. След като получават основното си образование в известното тогава Нанчово училище, доброто материално състояние на баща им позволява те да продължат образованието си. Двамата му синове Иван и Васил учат в Роберт колеж в Цариград.

Иван (баща на Елисавета Карамихайлова), става лекар-хирург, а Васил е един от известните адвокати по онова време. Дъщеря му Елена Карамихайлова (чието име днес носи Художествената галерия в Шумен) също отива да учи в Цариград. Там тя завършва Американски колеж за момичета. Продължава образованието си във Виена и в частно училище по рисуване. След завръщането си в Шумен продължава да рисува. Нейни картини има в Националната и Софийската градска художествена галерия. Най-малката дъщеря – Магдалена, учи пиано в Мюнхен.

Елисавета Карамихайлова се ражда на 3 декември 1897 г. във Виена, където баща ѝ – Иван Карамихайлов следва медицина. Майка ѝ, музиколожката Мери Слейд, произхожда от богат и известен английски род. След женитбата си с Иван Карамихайлов се отдава на семейството си в отглеждане на трите си деца: Елисавета, Иван и Райна. По-късно в годините Мери Карамихайлова умира след тежка пневмония.

Въпреки предоставените му възможности за кариера във Виена, през 1907 г. д-р Иван Карамихайлов се завръща в България със семейството си. През 1909 г. е избран за управител на новосъздадената болница „Червен кръст”, чийто приемник е днешният институт „Пирогов”. По време на войните, Балканската и Първата световна война (1912-1921), той е на военна служба като хирург на фронта. Служи доброволно – без каквото и да било възнаграждение. Със средства на съпругата му са оборудвани полеви болници и заедно с дъщерите им Райна и Елисавета Карамихайлови, съпругата му Мери дежури като санитарка при ранените в болницата на БЧК.

След преместването си в София, със семейството на д-р Карамихайлов живее и неомъжената му сестра – художничката Елена Карамихайлова. Елисавета, заедно с брат си и сестра си научава български език, благодарение на уроците на своята леля и на баща си д-р Карамихайлов. Полага изпит за завършено първоначално образование и завършва Трета прогимназия, а през 1912 г. постъпва в Първа софийска девическа гимназия.

Високоинтелигентната и хуманна среда на семейство Карамихайлови оставя дълбок отпечатък върху формирането на личността и възгледите на Елисавета Карамихайлова.

През есента на 1917 г. тя заминава за Виена. Записва се във философския факултет на Виенския университет, един от най-големите и стари университети в Европа, основан през 1365 г., дал 9 нобелови лауреати на науката.

Първоначално Карамихайлова се интересува главно от математика, но след първите практически занятия по физика решава това да бъде основният предмет на нейното обучение. Завършва през 1920 г., а след това започва да работи по докторска теза, която защитава през 1922 г. и получава научна степен доктор по философия.

През есента на 1923 г. Карамихайлова се завръща в София и започва работа във физическия институт, но тъй като по това време няма място за асистент тя отново заминава за Виена. Присъединена е към изследователски екип на Радиевия институт.

През всичките тези години Елисавета Карамихайлова не престава да мисли за родината. Прави няколко неуспешни опита да работи в България. През 1939 г. тя е назначена за редовен доцент в Софийския университет. Тогава тя представя своя труд „Върху твърдите гама-лъчи на актиниевата серия”. Това е първата научна публикация по ядрена физика, написана от български автор на български език. Най-после се осъществява мечтата ѝ да се завърне в родината си и да бъде полезна на българската наука – така, както баща ѝ – хирургът Иван Карамихайлов.

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. на нея ѝ е забранено да участва в международни научни конференции и срещи. Принудена да напусне университета, през 1955 г. постъпва на работа като старши научен сътрудник във Физическия институт към Българска академия на науките (БАН).

Назначена е за ръководител на новосъздадената секция „Радиоактивност и ядрена спектроскопия”, която ръководи до смъртта си на 22 април 1968 г. Още през 1962 г. Елисавета Карамихайлова е избрана за професор към същия институт.

Отдадена на науката и направила значителна кариера, Елисавета Карамихайлова остава неомъжена. Завещава цялото си имущество с бащината си къща на БАН, а също и тялото си, за да бъдат изследвани ефектите от облъчването върху човешкия организъм.

След себе си оставя научно наследство от повече от 40 труда. Като най-голямо признание за достойно извървения ѝ жизнен път е цялата плеяда от стойностни ядрени физици, които продължават делото ѝ.

Никой друг българин преди Елисавета Карамихайлова не е участвал в изследвания в областта на ядрената физика. Тя е първият ядрен физик на България!

„България има една жена, на която трябва да благодари за влизането си в ексклузивния клуб на експерименталната ядрена физика. Елисавета Карамихайлова (1897-1968) беше член на ядрото на групата от пионерската генерация на жените ядрени физици, която включва Мария Кюри и Лизе Майтнер.”                                                                                    

Янез Поточник (Еврокомисар по науката и изследванията (2004-2010))

Върху скалист хълм, на около 3 км западно от съвременния град Шумен, в местността Хисарлъка се издига Шуменската крепост. Защитена от три страни с непристъпни склонове и здрави стени, тя е близка по разположението си до късно средновековните български крепости в Търново, Червен, Ловеч. Това място поради намиращите се тук старини, е получило названието Хисарлък, т.е. стара крепост. Важното стратегическо разположение е засвидетелствано от вниманието, което ѝ отделят арабският пътешественик Идриси и Ана Комнина през 12 век във връзка с похода на баща ѝ Алексий Комнин към Дръстър. Според арабския летописец Идриси, от крепостта се е отделял път, който е бил клон на главния път Варна – Цариград. Започвал е от Шумен, през Ришкия проход, Карнобат за Рукастро и през Факия се е сливал с главния. Оттук той е бил единственото съобщително средство на юг през Преслав и Върбица.

Крепостта има форма на триъгълник с острие на запад. Северната и източната ѝ страна граничат със самия ръб на възвишението, а южната върви по един от склоновете му. Дължината на оста изток-запад е 235м, широчината е 135 м, с обща площ 127 дка. Хребетът остава достъпен само откъм северозапад.

Началото на археологическите проучвания на Шуменската крепост поставят Рафаил Попов и Иван Моллов, а на системните разкопки – шуменската археоложка Вера Антонова през 1957 г. Продължилите повече от 30 г. изследвания разкриват сложни крепостни съоръжения, жилищна и култова архитектура, развито градоустройство. Резултатите показват, че животът в крепостта продължава през различните исторически епохи – от втората половина на 4 хилядолетие пр.н.е. до 15 век (1444г.), когато Владислав Варненчик опожарява, превзема и разрушава шуменската твърдина. Това определя нейната водеща роля сред останалите укрепления на платото през всички исторически епохи. При стратиграфските наблюдения се установяват 6 основни културни пласта и прослойки към тях.

Най-горният пласт е от ранните години на Османското робство.Създаван е в продължение на 50 години.

Вторият културен пласт изобилства с кухненска и трапезна керамика, със сграфито украса, както и с монети, украси, битови материали, гробове и пр. Този пласт е пострадал извънредно много, защото през робството и след Освобождението крепостта е била превърната в каменна кариера за строежите на града и в подножието на хълма.

Третият пласт е най-тънък. Това е пластът, в който са били градежите през Първото българско царство.

Четвъртият пласт се отличава от първите три. Състои се от сплъстена до зачервяване пръст от опожарените кирпичи. В него се намират извити и корубести керемиди. Горните слоеве лежат върху пепел, въглени и овъглени греди. Целият пласт изобилства от керамика тип „градищна”, ранновизантийски монети от императорите Юстин, Юстиниян и др. В него се наблюдават очертания на зидове и основи на сгради, строени в основите с камък, а в супер конструкцията с кирпич.

Петият културен пласт се състои от два слоя със следи от силно опожаряване както в пръстта, така и по крепостните стени, кули и жилища, предмети и монети. По всичко открито, този пласт се датира от II-IV в.

Най-долният пласт, опиращ на скалата, изобилства с фрагменти от тракийски съдове. Налице е и голямо количество керамика от старожелязната епоха.

Смята се, че първото поселение в крепостта възниква в 12 в. пр.н.е., в епохата на Троянската война. Доказано с археологически факти обаче, е съществуването на значително укрепено селище през тракийската древност V – II в. пр.н.е. Дълбоко, на повече от 4 м от днешното ниво, са открити останки от тракийския крепостен зид, който е проследен в участък от над 200 метра. Той обгражда крепостта от запад и юг, където хълмът е най-достъпен. При проучването е намерен и релеф на тракийски конник. С откриването на външната тракийска стена се установява, че крепостта е укрепена с двойни крепостни зидове. Разкопаните жилища, находките и двойното укрепяване подчертават, че тя е най-голямата и значима твърдина на Шуменското плато.

По-късно, през римската епоха (II-IV в.), укреплението се оказва възлов пункт на пътищата от Сексагинта приста (Русе) към Одесос и Константинопол. Почти всички римски пътища в провинция Долна Мизия (дн. североизточна България) минават през Шуменската крепост. Значението, което се придава на това направление, се потвърждава от многобройните укрепления и селища, създадени по неговото протежение.

Стената на римската крепост е запазена от височина 0,60 м в южната част до 1,40 м по нейното югозападно протежение. Градежът е от редове големи ломени камъни по лицето на зида и пълнеж от по-дребни камъни, свързани с бял хоросан. Първото разрушаване на укреплението е по време на готското нашествие в средата на III в. Към неговия край крепостта е възстановена, което личи от преправките на кулите и на стената. Повторно е разрушена през вторите готски нашествия от края на IV в. Впоследствие жилищните квартали са оградени с нова стена, вървяща успоредно на ранно римската.

Животът в крепостта

С идването на Аспаруховите българи и изграждането на система от укрепени лагери, а по времето на Омуртаг – и каменни аули, Шуменската крепост е върната към живот. Най-значимият период от историческото развитие на Шуменската крепост е късното Средновековиe (XII-XIV в.), когато тя се превръща в един от важните градски центрове на Второто българско царство, който според някои от последните проучвания е имал функции близки до тези на столичните центрове. Това е времето, когато се налага изграждането на засилената фортификация на града, включваща външно укрепление, състоящо се от три крепостни стени и малко вътрешно укрепление – цитадела

Укреплението добива своите стратегически функции и се превръща в истински феодален град. Вътрешната крепост, изградена върху самото плато, е защитена с три пояса от стени и кули. Както през ранните периоди, така и по време на късното Средновековие Вътрешният град, заключен между стените, е плътно застроен. Няколко главни улици, достигащи ширина 2,5 м, водят от входовете на крепостта към цитаделата, църквите, водоемите и малките площади. Главен вход към крепостта се явява портата, вместена в чупка към западната част на южния крепостен зид. Тя е масивна, засводена и има втори етаж над прохода, защитен със система от две двукрили врати.

Цитаделата има трапецовидна форма и е разположена в северозападния ъгъл на крепостта, на най-високата част на хълма. Малкото укрепление е здраво и надеждно, усилено с крепостни стени и кули.

Цялостното градоустройство на Шуменската крепост е подчинено на ограничената площ и е съобразено с оформените шест квартала, в които са издигнати и шест християнски храма. Извън крепостните стени функционират още четири черкви, които са също богато декорирани с изящно изработени архитектурни детайли – колони, капители, корнизи, фризове. Като всеки средновековен град и крепостта в Шумен е обитавана от разнообразно по брой и състав през различните периоди на съществуване население, което има и религиозни потребности.

През Второто българско царство градът израства като икономически и производствен център, което се потвърждава от многобройния и разнообразен материал, открит в процеса на дългогодишните проучвания. Значително развитие има грънчарството, сред което водещо място заема трапезната керамика със сграфито украса. За развитието на металообработването – желязо и цветни метали, говорят останките от пещи, ковашки огнища, многобройният инструментариум. Потвърждение за високото ниво, до което стига ювелирното изкуство, са богатият репертоар от накити, украси, култови предмети.

Легендите разказват

За превземането на Шуменската крепост от турците, легендата разказва следната история. Обсаждат турците крепостта. В подножието на стръмните скали се разполага лагерът на войските. Водят се боеве; крепостта не се предава. Вечер бледият лик на луната огрява зъберите на здравите крепостни стени и кули, а под тях лумват огньовете на завоевателя.

В една такава нощ главнокомандващият турската армия тръгва да обиколи укрепленията и да подготви битката за следващия ден. На лунната светлина вижда фигурата на неземно красива девойка със стомна в ръка. Турският паша се влюбва в красивото момиче. Стражите се впускат и залавят красавицата. Главнокомандващият ги спира, предлага на момичето да тръгне с него и да му стане жена. Девойката разказва, че е дъщеря на владетеля на крепостта и че в боевете е ранен нейният баща и тя отива до извора да налее лековита вода за бащините рани. Измолва тя пашата да я пусне, за да спаси баща си, като обещава, че следващата нощ сама ще дойде при него. На следващата нощ се срещат – пашата без охрана, а момичето със сабя в ръка. Главата на пашата пада отрязана като търкаляйки се, изпреварва тялото. Войниците виждат това и започват да викат „Гялбери султан” (Ела тук, султане). Тялото застига главата и пада. Там, където се случва това, е погребан военачалникът и издигнато по мюсюлмански обичай теке, което се нарича Гелбери султан теке. С времето около текето се оформя голямо турско гробище.

През 2004 г. в комплекс Шуменска крепост е уредена неголяма, но ефектна и удобна за посетителите експозиция, в която е проследен животът на твърдината от най-ранните епохи до годините на рицарското присъствие и погиването на крепостта. С проект за реставрация и консервация праз 2010 г. силуетите на крепостните зидове биват значително по-добре очертани, нощем греят в ефектни светлини, а за туристите има по-привлекателни условия за достъп и обслужване.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Шуменският безистен е една от най-старите обществени сгради. Издига се в старата част на града и представлява оригинална търговска и складова сграда от XVI в. Думата „безистен” е персийска и означава „покрит пазар”.

Безистенът се намира на около 150 м източно от Томбул джамия, на място, където около средата на XVI в. се е оформила така наречената Шейтанчаршия. Според някои изследователи сградата е построена от дубровнишките търговци през 1529 г. Според други е преустроена от тях през XVI в.

По план сградата има очертание на правоъгълник, ориентиран с дългата си ос на изток – запад. Тя е с размери 41.81 м на 22.90 м. Околовръстните зидове са с дебелина 1.40 м, изградени от дебели каменни блокове, донесени от руините на старите български престолни градове. Някои от тях са оцветени с розов оттенък, а други в светла охра. Върху лицевата им страна се забелязват орнаменти с растителни мотиви.

Малките отвори на прозорците, поставени в два реда внушават двуетажността на сградата, нейната непристъпност и монументалност. Вътрешността ѝ е разпределена на два етажа. Всеки е с централен коридор и множество отделни помещения. Това са били магазини, в които са се складирали и продавали сребърни и златни изделия, пъстроцветни сукна, колониални стоки.

През османския период сградата служи за керванджийски хан – Деве хан. Във военно време е използван за военен склад, както и за склад на турските тютюнопроизводители. 

С отслабването на търговските връзки с Дубровник, през XVII в., Безистенът загубва значението си на оживено търговско тържище. Дълго време се използва като склад за тютюн. Откъм източната му страна е изградена банята Сонтур хамам.

По-късно в края на XVIII в. с развитието на Шейтанчаршия, занаятчийството и търговията отново съживяват тази част на града. През 1809 г. по времето на султан Махмуд, търговската сграда била основно ремонтирана и дадена под наем на търговци евреи и използвана отново за покрит пазар и търговски склад. След Освобождението до към 60-те години на ХХ в. е ползвана със същото предназначение. Към средата на XIX в. с разрастването на града на изток, търговското оживление се пренася в новите чаршии Кошир и Араста.

През 80-те години на XX в. Безистенът е ремонтиран и превърнат в търговски център, състоящ се от сладкарница, ресторант и магазини.

Днес, като архитектурен и исторически паметник, обединяващ в себе си елементи от изтока, запада и местната българска култура, той е неизползваем повече от десет години.

• 

• 

• 

• 

• 

Според пътеписите на чужди пътешественици, минали през Шумен, през епохата на османското владичество градът е бил богат на бани, чешми и фонтани поради наличието на множество извори. Чешмите се отличавали с интересна архитектура и богата орнаментика. Трудно е да се посочи точния им брой, но в различни източници се срещат имената на Коджа чешме (Голямата чешма), Ага-баши чешмеси, Куршун чешме, Дерекли чешме, Ибрахим чешме, Синджирли бунар чешме (вероятно е имало кладенец) и др.

Куршун чешма е смятана за една от най-красивите. Изградена е през 1774 г. в квартал, който някога е бил оживен пазар и търговски център. Това е някогашната Козлук махала, намираща се в близост до южната порта Ага капъсъ на вътрешната крепост.

Чешмата е иззидана от бял варовиков дялан камък с богато орнаментирани стени. Първоначално е била покрита с оловни плочи, откъдето произлиза и името ѝ, от арабската дума „куршун”, означаваща олово. По обем и архитектурно оформление чешмата се възприема като сграда с дължина 7.20 м, висока 3 м и широка 2.20 м. Стряхата ѝ е дървена, издадена 0.90 м и заоблена в двата ъгъла.

На северната страна на чешмата е лицевата фасада, върху която е вградена мраморна плоча с надпис на османотурски език, където са посочени годината на построяване, имената на поръчителя – Абдул Хамид хан I, на автора на текста Кяни и на майстора Ечем хаджи Мехмед паша. Надписът е интересен и като свидетелство за красотата на османотурския поетичен език от това време – част от написаното гласи: „Какъв извор е това – подобен на райския извор, каква чешма е това – подобно на райска чешма. Постройката е прекрасна като рая, а водата по-скъпоценна от животворна вода.” Легенда разказва, че султанът решил да спре войните и проливането на кръв и затова наредил куршумите да се претопят и от оловото да се направят плочите за покрива на чешмата.

• 

• 

• 

• 

• 

Създаването на Тракийския квартал започва след Междусъюзническата и Първата световна война, когато вътрешността на страната е залята от бежанска вълна. Много семейства от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини на страната се заселват в покрайнините на Шумен.

Първите жители на Тракийския квартал са изселници от българското село Чанакча. През 1921 г. бежанците създават свое селище на поляната, на три километра източно от Шумен. Първата година шуменска община не им разрешава да се установят край града, но въпреки това част от семействата отказват да напуснат и остават. Те преживяват изключително тежка и сурова зима. За да презимуват копаят землянки за себе си и за животните.

Пред общинската власт неизбежно възниква въпросът за регламентиране на жилищния въпрос на новите съграждани. През пролетта на следващата 1922 година, управниците вземат решение да раздадат по 1 декар дворни места на тракийските бежанци. Така през 1922 г. те трайно се заселват на територията на днешния квартал „Тракия“. Тази година се смята за начало на основаването на квартала.

В запазените в Държавен архив – Шумен протоколни книги на Общината от 1923 г., в т. 1 от заседанието проведено на 11 август пише, че Околийската комисия за заселване на бежанците отпуска на живущите в Шумен бежанци тракийци и добруджанци места за къщи. На тракийските бежанци, които наброявали 96 семейства били предоставени места източно от Индустриалния квартал, където вече се били установили и направили къщички и коптори.

Първата къща в квартал „Тракия” е построена през 1923 година, а до края на 1926 година всички 96 бежански семейства построяват домовете си. През 1927 година всяко семейство получава и по 30 дка обработваема земя.

Село Чанакча, откъдето идват първите заселници на Тракийския квартал се намира в Източна Тракия. Разположено е на 40 км западно от Цариград и на 14 км северно от Чаталджа. На 7 ноември 1912 г. – Димитровден, жителите на Чанакча са предупредени от българската войска, че трябва да напуснат селото, тъй като местността ще стане арена на бойни действия. До вечерта голяма част от чанакчалии го напускат. На следващия ден селото е нападнато, ограбено и опожарено от турска войска и башибозук.

Напусналите родното място през август на 1913 г. се заселват в Бургас и Варна. Областните управители на градовете не са доволни от тяхното идване, за което правителството решава те да бъдат заселени в Лом. И така през 1914 г. с влакова композиция от товарни вагони отправят бежанците за Лом. 

Всички бежанци без постоянно местожителство в Лом отново с влакова композиция ги откарват до Варна, откъдето с параход по Черно море, през Босфора, Мраморно море и Дарданелите – до пристанище Дедеагач (сега Александрополис).

Измъчени от дългото пътуване те са стоварени на морския бряг и захвърлени като непотребни вещи. Отново тръгват на север, където търсят изоставени села и къщи. Достигат до обезлюдени села на брега на река Марица, където се заселват през юни 1914 г. 

През пролетта на 1921 г. чанакчалии презимували със своите групи, се събират и тръгват през Ришкия и Върбишкия проход за Шумен. Така през май 1921 г., на една гола поляна на 3 км източно от Шумен, се заселват бежански семейства от село Чанакча, Чаталджанско. Тези семейства полагат основите на нов квартал, наречен „Тракийски”. До края на 1926 г. са построени всички къщи на раздадените дворни места.

Чанакчалии в Шумен са оземлени, макар и частично само с дворни места. Те стават граждани на град Шумен. С това бежанското пътешествие от Чанакча до Шумен приключва.

Постепенно кварталът се благоустроява, започват да се оформят улици, чиито наименования са свързани с Тракия. Първите от тях са: „Чанакча”, „Родопи”, „Одрин”, „Тракия”, „Дедеагач”, „Сакар” , „Люлебургас” , „Лозенград” , „Странджа” – имена, все свързани с историята на тракийските бежанци.

През 1949 година кварталът е електрифициран и е изградена водопроводна система. По рано, през 1932 година е построено и първото училище в квартала. То започва да се строи с помощта на шуменския спомоществовател Димитър Кънчев. С общи усилия потомците на тракийския род построяват сградата на училището, носещо името на дарителя си. То отваря врати на 15 септември 1932 г., което през 1957 г. е преименувано на „Васил Левски”.

На 23 януари 1949 г., по време на събрание в Начално училище „Димитър Кънчев”, се взема решение да се основе читалище. С много усилия и труд бежанците от Чанакча построяват читалище „Тракия”. Новата сграда на читалището е открита на 3 февруари 1957 г. По-късно, то е преименувано на Народно читалище „Боян Пенев”. Неговата работа включва прояви свързани със запазване на българските традиции, обичаи и народни празници, концерти и изложби.

След 9 септември 1944 г. квартал „Тракия” бързо се разраства. Днес той е един от най-големите квартали в Шумен.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Един от старите и характерни занаяти в Шумен, заемащи първостепенно място в стопанското развитие на града ни преди и след Освобождението, е бакърджийството. Към 1910 г. в града има около десетина бакърджийски дюкяна и работилници, разположени на улица „Казанджийска”. По това време в Шумен има няколко бакърджийски фамилии, между които е и Коджабашеви.

С нарастване на потреблението започва да се увеличава производството на бъкърджийските услуги. Затова пръв Митю Коджабашев, през 1922 г. открива Първа българска привилегирована бакърена фабрика в Шумен. Той произхожда от стар бакърджийски род. Роден е на 20 януари 1890 г. в Шумен. В продължение на 6-7 години учи занаят при баща си – Димитър Коджабашев. През 1912 г. получава майсторско свидетелство. Открива самостоятелен дюкян – медникарски магазин и работилница. Нуждите на пазара са големи и през 1920 г. той индустриализира занаята за по-голямо производство, като доставя от Германия стругове, полирмашини и др. Устройва два цеха – машинен с 20 работника и чукачен с 32-ма. Изработва всички видове медникарски стоки, съдове, местни и европейски ракиени казани.

Привилегията за Първа българска привилегирована бакърена фабрика се състояла в това, че бакърът се внасял без мито – предимно готови листи от Германия и Австро-Унгария. Произвежданата стока се пласира в магазините на Коджабашев, на кредит от бакалите по селата и по панаирите. На Ескиджумайския панаир той изнася по 15 000 кг изработена стока.

Икономическата криза от 1929 – 1930 г., липсата на пазари, намалялата покупателна способност на населението принуждава Митю Коджабашев да преустанови фабричното производство и да продължи работата ръчно. Наред с бакърджийството той открива и даракчийница (дарак – уред, на който се влачи и разчепква вълната). С бакърджийския занаят се разделя през 1963 г. поради напреднала възраст. Умира през лятото на 1968 г.

• 

• 

•