Author: shumenstories_admin

 Офицерските събрания в Шумен и другите гарнизони на българската войска се създават по примера на сдруженията на офицерите в руската армия и подобни организации в армиите на някои западноевропейски страни. Офицерското събрание у нас е чисто българска форма на военна организация, в която умело се съчетава служебната с обществената изява и дейност на офицерите .

Създаването на Шуменското общо офицерско събрание, според съществуващи официални източници, става през 1879 г. По това време в Шумен съществува Сдружение на руските офицери, които са на служба в гарнизона. Те изнасят театрални представления в читалище „Архангел Михаил”, провеждат увеселителни мероприятия и др. В тези изяви участват и български офицери от гарнизона. Поради това, Обществото на руските офицери се превръща в Сдружение на всички офицери в гарнизона – руснаци и българи. През 1882 г. княз Александър Батенберг утвърждава „Устав на офицерските събрания”, като във Военното ведомство излиза и съответно разпореждане за неговото прилагане. В съответствие с тези документи, Шуменското офицерско събрание, клубът и библиотеката му са открити официално през месец октомври 1882 г. Председател е майор Константин Т. Рябинкин. За клуб и библиотека се определя едно от помещенията на 8-ма пехотна дружина. През същата година офицерски събрания се създават в почти всички гарнизони на българската войска.

Шуменското общо офицерско събрание проявява завидна активност. Продължава традицията за тържествено отбелязване на бележити военни събития в българската история. Организират се и се провеждат увеселителни мероприятия с офицерите и техните семейства. Популярни стават т. нар. „танцувални вечеринки”, които се провеждат в празнични вечери. За по-важните от тях се отдават и съответни заповеди на гарнизона.

Дейността на офицерското събрание се съсредоточава в неговия клуб. Така офицерският (военният) клуб става синоним на офицерското събрание. На шуменската общественост прави впечатление не толкова самото събрание, а клубът. Уреденият клуб с библиотека, е в отделна сграда, вън от казармения район, в който се провеждат „забави заедно с гражданството”. Но къде се е намирал точно клубът, не е установено. Съществуват недоказуеми предположения за мястото на клуба, но със сигурност се знае, че офицерското събрание е разполагало с удобно помещение – клуб, който е бил добре обзаведен, имал е библиотека, клуб, на който се радва и самият окръжен управител.С времето клубът започва да не отговаря на развитието на гарнизона, както и на променящите се културни потребности на офицерския състав. Шуменското офицерско събрание се заема да вдигне собствена сграда клуб – най-отговорната негова дейност през многолетното му съществуване. Инициатор за строителството му е полковник (в последствие генерал) Никола Иванов (1861-1940), един от най-видните български пълководци в миналото. През 1899-1903 г. той е началник на 4-та пехотна Преславска дивизия. Една от главните задачи, която той си поставя, е построяването на военен клуб в гарнизона.

С времето клубът започва да не отговаря на развитието на гарнизона, както и на променящите се културни потребности на офицерския състав. Шуменското офицерско събрание се заема да вдигне собствена сграда клуб – най-отговорната негова дейност през многолетното му съществуване. Инициатор за строителството му е полковник (в последствие генерал) Никола Иванов (1861-1940), един от най-видните български пълководци в миналото. През 1899-1903 г. той е началник на 4-та пехотна Преславска дивизия. Една от главните задачи, която той си поставя, е построяването на военен клуб в гарнизона.

Поради липса на документи, въпросът, свързан с това кой е архитектът на Военния клуб, не е проучен съвсем. Според изследване на полковник доц. Богомил Цветков за архитектурния проект на клуба, военното ведомство обявява конкурс, в който участва капитан Васил Иванов Златаров, офицер от сапьорната дружина в Шумен. Според това изследване, проектът на капитан Златаров е класиран на първо място. Съществува и друго мнение – то е на арх. Иван Аврамов. Той твърди, че проектант на сградата на Военния клуб е арх. Никола Лазаров – един от основоположниците на българската архитектура след Освобождението. В началото на 1899 г. арх. Лазаров приема поканата да завърши сградата на Военния клуб в София – задача, която той изпълнява блестящо. Твърдението на арх. Аврамов е основателно, особено като се има предвид, че началникът на 4-та Преславска дивизия, полковник Никола Иванов, покрай строителството на столичния офицерски клуб е бил лично познат с арх. Никола Лазаров и го кани да поеме строителството на Военния клуб в Шумен.

Съгласно Заповед №126 от 6 май 1901 г. по Шуменския гарнизон, същия ден от поделенията в гарнизона се сформира работна група от около двадесетина души войници, които започват да разчистват площадката от порутените казармени сгради, дяланите камъни, които впоследствие лягат в основите на новия клуб. Така на 6 май (стар стил) 1901 г. започва първият работен ден и първата копка за строителството на днешния Шуменски военен клуб.

Към 1903 г. в България са построени три нови военни клуба: Централният военен клуб в София (1902), Военноморският клуб във Варна и Военният клуб в Шумен. Инициатор за тяхното строителство е все генерал Никола Иванов, а техен главен архитект Никола Лазаров.

През лятото на 1903 г. Шуменското общо офицерско събрание, т.е. всички шуменски офицери се сдобиват с нова, собствена сграда и клуб, със собствен дом, който създава подходящи условия за изпълнение на воинските задачи: красив танцов салон, отлично обзаведен офицерски стол, постоянно работещ бюфет. В многогодишното си съществуване с оглед задоволяване на нуждите не само на общото офицерско събрание и на гарнизона като цяло, сградата на Шуменския военен клуб бележи развитие. Построено е ново, югоизточно крило, с което се оформя вътрешен двор. Офицерската столова се реконструира в театрален и киносалон. Оформят се няколко приземни помещения. Тези промени дават възможност да се увеличат залите и местата, свързани с провеждане на занятия, театрални представления, увеселения и др. Така клубът на Шуменското офицерско събрание или Шуменското военно събрание, става център на всички значими мероприятия в гарнизона, а през следващите години и на културната дейност на армията, подобно на читалищата в града.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Първите женски дружества у нас възникват в последните десетилетия преди Освобождението. Основната им задача е да работят за духовното повдигане и образованието на жената, а много от тях развиват и активна благотворителна дейност.
Началото е поставено през 1857 г. в гр. Лом от учителя Кръстю Пишурка. До 1878 г. в страната се появяват около 60 такива организации. Шуменското женско дружество „Родолюбие” е основано през март 1872 г., както е записано в неговия устав. В същото време във възрожденския печат се откриват дописки, които датират началото му в края на предходната 1871 г.

Инициативата за неговото създаване е на учителката Анастасия Паскалева, родом от Велико Търново, получила своето образование в Букурещ.

Тя става негова председателка до смъртта си през 1874 г., когато ръководството на дружеството поема Царевна Миладинова, дъщеря на видния възрожденски деец Димитър Миладинов.
За свой патронен празник членовете избират 25 март – „Благовещение”. През 1873 г. е уредена дружествена библиотека и стая за читалня, която била наречена „женско читалище”. Първоначално читалището се помещава в девическото училище, а по-късно е преместено в къщата на Жечо х. Димов, като всяка жена член на дружеството помага за неговото обзавеждане с лични вещи. Сред първите активистки на дружеството са Марийка Начкова, Мика Костова, Марийка Байчева, София Шопова, Поликсена Жекова и др.

С набираните средства от членския внос и направените дарения дружество „Родолюбие” развива широка благотворителна дейност – подпомага бедни ученички с пари, дрехи и учебници. След Априлското въстание от 1876 г., съвместно с читалище „Архангел Михаил”, се организира акция за подпомагане на пострадалото българско население. По време на Руско-турската освободителна война, дружеството изразходва целия си наличен капитал за настаняването на стотици бежанци в града.

Основната задача на шуменските родолюбки е просветното и културното издигане на жената. Почти всеки неделен или празничен ден, след черковната служба, се изнасят разнообразни беседи, четат се книги и вестници. Засягат се най-вече темите за равенството на жените, за тяхното място и роля в обществото, въпросът за възпитанието на децата, теми, свързани с хигиената и здравето.
След Освобождението дружество „Родолюбие” се оформя като благотворително. Освен за бедни ученици, помощи са отпускани за болни деца.

Първият устав на Дружеството е от 1892 г. В него може да членува всяка госпожица или госпожа, без разлика на вяра и народност. Своите приходи дружеството набира от членски внос, а също така и от дарения, направени на концерти, театрални представления, вечеринки и лотарии. Организацията се управлява от настоятелство, в което влизат председателка, подпредседателка, касиерка, библиотекарка, секретарка и двама действащи членове. Изборът им става с тайно гласуване. За председателки са избирани авторитетни и борбени жени. Сред тях са Рада Кравкова, Светла Войникова, Фотина Момирова и др.

През годините активистки на женската организация са били: писателката Ана Карима, актрисата Маня Икономова, писателката Ружа Тенева – Северина и пр.

Едно от най-големите постижения на дружество „Родолюбие”, е откриването на девическо професионално училище „Евдокия” през 1897 г. Инициативата за това е на учителката Фотина Момирова, която става и негова директорка. Отначало то се помещава в общинска сграда. С цел набиране на средства за неговото обзавеждане, се устройват вечеринки, забави и др. По-късно за училищна сграда, на дружеството е дадена бащината къща на известния шуменски благодетел Маринчо Бенли. През 1923 г. училището започва новата учебна година в свое собствено здание, което в следващите години е пристроено и разширено поради големия наплив на ученички.

Едновременно с просветната и благотворителната дейност, членовете на дружество „Родолюбие” изразяват отношение и към обществено-политическия живот в страната.
След 1944 г. поради промяна на политическия режим в България, дружество „Родолюбие” прекратява дейността си и се слива с организацията на Отечествения фронт.

На 12 февруари 1994 г. по инициатива на Биляна Багрянова, дружеството се възстановява под името „Родолюбие – 1872”. На учредителното събрание за негова председателка е избрана Юлия Арнаудова. След нея на поста са избирани Христина Христова, Мария Хитрова, Надя Тодорова, Душица Куцарова, Ивелина Велкова. Последният ръководител на Дружеството е Даниела Карова.

• 

• 

• 

Още преди Освобождението, в някои от по-големите градове вечерната разходка започва да навлиза в бита на населението. В политиката си за благоустрояване и хигиенизиране на селищата през втората половина на 19 в., Мидхат паша поставя началото на изграждането на градски градини. В тази връзка по предложение на Омер паша в Шумен “започнало да се прави градина, която да бъде място за разходки на всички чиновници и градски жители”. Водещият пример на Шумен се определя до голяма степен от факта, че от средата на 19 в. в града се заселва голяма унгарска емигрантска група, която оказва трайно влияние върху бита и културата на шуменци. Теренът на сегашната Градска градина е бил пусто място, обрасло с шипки, дренки и други диви храсти. Началото на градината е поставено през 1897 г. от лесничея Кунчев, който засажда първите дървета. През 1908 г. по изграждане на парковете и градините на града започва работа Иван Стойчев – баща на проф. арх. Любен Стойчев – изтъкнат български специалист, учен в ландшафтната архитектура и паркостроителството. През тази година Стойчев се заема с оформяне на Градската градина като основен парк на града. С помощта на чеха Антони Новак и чертожниците Жеко и Оник той съставя план на градината. Изгражда се основната алея, трасирана и определена от основния пешеходен поток от центъра на града към гарата. За настилка на алеите се е ползвала сгурия от жп гарата. Основната композиция на алейната мрежа се е запазила и до днес. През 1910 г. са създадени оранжериите за цветя на мястото на сегашното спортно игрище в Градската градина. Оформят се първите цветни фигури, т.нар. торти или клумби. В централната част на градината през 1910-1913 г. е изградена красива беседка с площадка около нея. През следобедните и вечерните часове там Духовият военен оркестър е изпълнявал популярни и класически мелодии. Помощникът на Иван Стойчев – Васил Атанасов, владеел перфектно немски език, което му помага да осъществи контакти с Германия: в Шумен се изпращат семена и разсади от банани, драцени, аралии, орхидеи, примули и много други екзотични и интересни цветя. Така започва усиленото цветопроизводство в оранжериите за озеленяването на града и за продажба на гражданите. По това време са изградени Старото казино и фонтанът в Градската градина. През 1933г. се очертава алеята на централния булевард съгласно проекта на арх. Нешев – тогава се засаждат липовите дървета по него, впоследствие станали негова слава. За младите липови фиданки се изкопават големи дупки 2 по 2 метра, като се напълват с горска почва, букова листовка и оборски тор. Градската градина се е поддържала интензивно през периода след 1930 г. като непрекъснато са добавяни нови елементи и растителност. Дооформена е и алейната мрежа. Цветните фигури и лехи, които са били засаждани, са изпълнявани с голяма фантазия и майсторство. Като материали за тях са използвани драцени, музи, палми и др. едногодишни цветя. Празните пространства са запълвани с бял пясък от местната кариера.

• 

• 

• 

• 

• 

Миналото на Шумен свързваме с площада и уличката към него, носели някога името „Араста”. Взирайки се назад, към извървяното, виждаме какъв е бил животът в Стария Шумен. Най-интересните събития и случки от живота на града ни, оставили диря в историята на България са свързани с улица „Араста”. Тази улица винаги е имала душа. Ако можеше да говори щеше да разказва увлекателно за поколения видни личности и семейства живяли по нея. Тъкмо на нея се заражда българският театър, създаден е първият български оркестър.

Югоизточно от църквата „Свето Възнесение” на възрожденската улица „Араста” (дн. ул. „Цар Освободител”) са се помещавали първата българска община в града, читалище „Архангел Михаил”, руската комендатура, едни от най-модерните за времето си хотели, аптеки, занаятчийски работилници, книжарници, кафенета и сладкарници, адвокатски кантори и др.

На „Араста” са живяли едни от най-заможните шуменци. Това е улица на предприемачи, търговци, дарители, на първите театрали, на бележити педагози и изтъкнати музиканти и композитори, на кметове, министри, революционери и радетели на българщината.

Една от знаковите сгради за града се намира именно тук, на площад „Араста” (дн. пл. „Възраждане”). Това е Народно читалище „Архангел Михаил” (дн. НЧ „Добри Войников”) – едно от първите читалища в страната, основано през пролетта на 1856 г. Тук са се провеждали най-големите общоградски събирания по различни поводи и празници.
Малко по на запад от днешната сграда на читалище „Добри Войников” се издига къщата на търговеца-манифактурист Георги Иванов, известна с името „Елеонора”. На този ъгъл някога е било Кавръковото кафене, в което през 1857 г. е пренесено читалище „Архангел Михаил”. Вторият етаж се е ползвал за читалня, а в салона на кафенето са давани театрални представления.

На скица направена от д-р Петър Кърджиев – кмет на Шумен (1902-1905) в началото на ХХ в., се вижда, че на мястото, където днес е сградата на ОББ, се e издигал първокласният хотел „Сан Стефано”. Към него е имало ресторант и лятна градина.

Западно от днешната банка се е помещавал Мировият съд с адвокатски кантори. От 1895 г. съдия е Кънчо Миланов – по-късно министър на правосъдието, чиято заслуга е и построяването на съдебната палата в града.

На южната страна на площад „Араста” е била и първата българска община, учредена през 1831 г. като църковно-религиозна православна община, която постепенно се преустройва в светска.

Тук се е намирала и една от двете къщи на фамилия Куцарови, в която след сключването на Берлинския мирен договор и Освобождението на Шумен (18 юли 1878 г.) е настанена руската комендатура в града. Къщата е строена през 1870 г. и е била по-късно родния дом на актрисата Жоржета Чакърова, и на баща й Константин Чакъров. Въпреки, че е обявена за паметник на културата, възрожденската къща на полковник Чакъров е съборена.

На същата улица е била и къщата, в която се е родил и израснал Веселин Спиров – диригент на Симфоничния оркестър в Шумен, виолонист и музикален педагог, баща на проф. Александър Спиров.

До къщата на Спирови е домът на д-р Александър Жеков и Павла Вайсман. Именно него Панчо Владигеров посещава всяко лято. Там са написани и голяма част от произведенията му. Днес фамилният дом на Жекови и трите къщи на Тодор Кърджиев, дядо на един от кметовете на стария Шумен – Петър Кърджиев, съставят музейния комплекс „Панчо Владигеров”.

В дните след Освобождението на Шумен (18 юли 1878 г.) за помещение на новата община е избран домът на видния търговец Д. Фесчиев, чийто дом по-късно става собственост на запасния подполковник Бучевинов.

Срещу нея се намира втората къща на фамилия Куцарови, в която днес се помещава Домът на архитекта. На тази улица е и домът на Рачко Матев Рачев, преподавател и директор на Шуменското педагогическо училище.

Западно от къща „Елеонора” (срещу Кавръковото кафене) се е намирал домът на хаджи Велико Дюгмеджиев, който днес не е запазен, но съществувал повече от 200 години. Фамилия Дюгмеджиеви дава на града ни редица бележити общественици с ценен принос не само в културната история на Шумен, но и в историята на България. До Дюгмеджиеви е къщата на хаджи Стоян Ганушев – заможен търговец. Синовете му Анастас и Андрей Стоянови построяват на площад „Кушир” (днес пл. „Освобождение”) внушителната сграда Таш-мааза – стопанска постройка със складови помещения. През 1851 г. в къщата на Анастас хаджи Стоянов е създаден първият български оркестър.

На „Араста” се намира и къщата на хаджи Верби, шуменски търговец. Неговите наследници са изтъкнати лекари дали своя принос в областта на здравеопазването.

Срещу него, в дъното на къса и тясна уличка, се издига домът на Добри Войников (дн. Къща музей „Добри Войников”) – архитектурен паметник от епохата на Възраждането, строена по негов проект през 1862 г. в двора на бащината му къща.

Във “Възрожденски комплекс – Шумен” се намира Сребровата къща – симетрична двукатна къща. Построена е през 1872 г., собственост на Сава Бояров, а по-късно закупена от Димитър Сребров.

Някога тези домове са били топли и уютни, родни места на много видни шуменски родолюбци. Днес повечето къщи по улица „Цар Освободител” са обявени за паметници на културата като част от българското архитектурно наследство, други от тях са съборени.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Царевна (на гр. Василика) Миладинова е родена на 1 януари 1856 г. в гр. Струга, Македония. Нейният баща Димитър Миладинов, заедно с брат си Константин, са видните български възрожденци – титани, които е родила измъчената българска земя. Във времето на чуждо владичество, Българската екзархия в Цариград изпраща в Русия много българки, които получават професионална подготовка за учителки в българските училища. Едва 10-годишна Царевна Миладинова започва обучението си за учителка в Киев, което продължава осем години. Завръща се в България 18-годишна, високообразована дама, способна да гради образованието и културата на своите сънародници.

Нейните първи учителски часове и дни в България започват „в първия летен ден на 1874 г. в Шумен”, където я изпраща Екзархията. И днес е приятно да се прочете в спомените и: „В Шумен аз намерих буден народ и ученолюбиви девици, които преди да са ме опознали, ме посрещнаха с отворени обятия”. В Шумен учителства 8 години, работи заедно с Добри Войников, с Панайот Волов. Като главна задача тя вижда подготовката на учителки, необходими за възраждащия се народ. Преподава родна история, български език, Стария и Новия завет, география, славянско четене. Изнася беседи сред жените. Ръководителка е на вечерните занимания с външни ученички. През последните години от учителстването в Шумен, тя има часове и в Мъжкото училище. По-нататъшният и път на учителка и общественичка минава през Етрополе, Свищов, Солун, София… През 1881 г. преподава в Девическото училище в Етрополе, а през 1882 г. – в Свищов. Миладинова участва и в основаването на Солунската девическа гимназия „Свето Благовещение”. През 1883-1884 г. е директор на училището, а от 1884 до 1888 г. е помощник-директор и учителка по литература. През 1889 г. организира българско девическо училище в Прилеп на което е директор от 1889 до 1891 г. След това отново в Солун основава българско училище в Пиргите. Спомените си за видяно и преживяно тя печата на преклонна възраст в столичните вестници. Събрани и подредени от нейния син проф. д-р. Владислав Алексиев, те излизат в отделна книга под заглавието „Епоха, земя и хора”.

Интересен и важен, но почти неизвестен е фактът, че по време на блокадата на Шумен, Миладинова заедно с няколко свои ученички, при строга тайна и риск, съшиват много красиво „шуменско копринено народно знаме”, „Знамето на Шумен”, както го нарича още тя. Знаме, което те с гордост връчват на ген. Тотлебен, когато той посещава Шумен. И тя завещава на шуменци да открият това знаме и да го оставят в музея на града.
Целият живот на Царевна Миладинова е отдаден на просветното дело. Тихо и скромно будителката на народа отдава силите си и педагогическите си умения за просвещението на своите сънародници, за културното издигане на хиляди девици, за да израснат като родолюбиви майки и българки. Високо образована за своето време, Миладинова е една от най-добрите учителки, обществени дейци и просветители.

Царевна Миладинова загива нелепо на 19 декември 1934 г., когато в София на ъгъла на „Гладстон” и „Витоша” е блъсната от трамвай.

Шуменската „френска сватба” се превръща в национално събитие състояло се на 12 януари 1875 г., един неделен ден в град Шумен, в дома на Константинови. За този ден е насрочена сватбата на една шуменска девойка – Василка Константинова и белгийският инженер Симон Фери.

Къщата на Константинови, намираща се в малък двор на главната улица, често била посещавана от Панайот Волов. Там освен топъл прием той намирал и необходимата за него просветна среда. Това е домът на учителя Димитраки Константинов, син на занаятчия и колега на Волов. В дома му революционерът често срещал неговата сестра Василка, изключително интелигентна и красива девойка. Някои от съвременниците ни уверяват, че не бил безразличен към красивото момиче. Сред обществото на шуменските ергени неколцина чакали да получат ръката й. Пръв сред кандидатите бил търговецът манифактурист Бойчо Хаджибойчев.

По това време в града пребивава инженерна бригада, пратена от Барон Хиршовата компания по строежа на линиите Каспичан – Шумен и Шумен – Карнобат – Ямбол. Служител в компанията изграждаща строежа на линията е френският инженер Симон Фери. Като преводач в бригадата по строежа работи учителят Димитраки Константинов. Именно той въвежда в семейството си френскоговорящия инженер. Симон Фери предлага брак на Василка и започват приготовления за сватба през януари 1875 г.

По повод на този брак в обществото се оформят две противостоящи позиции. Едната защитава тезата за законността на католико-православния брак. Тя е поддържана от Симон Фери, колегите му французи, както и от няколко видни шуменски чорбаджии с влияние върху обществените дела. Другата позиция се поддържа от младежите в града, които се обявяват против този брак, смятайки го за неморален и за акт на незачитане на българските традиции и обичаи от страна на чужденците. Сред най-яростните противници на сватбата е Бойчо Хаджибойчев и неговите близки приятели комитите-идеалисти Панайот Волов и Петър Енчев, които успяват да предадат своето негативно отношение сред широките среди на гражданството в Шумен. За тях драмата на Василка и Симон Фери предоставя една отлична възможност да стабилизират и разширят влиянието си сред местната общественост.

Поради по-особените обстоятелства, последвала задължителна процедура за удостоверяване семейното положение на чужденеца. Младоженците подават искане обредът да бъде извършен според източноправославната църква. Но поради спецификата на случая бракът им можел да бъде благословен само от православен свещеник и с разрешението на митрополит Симеон, който по това време се намирал в Цариград. С писмо той забранява венчавката.

В деня преди сватбата – 11 януари 1875 г. една от провокациите, които „младите” организират спрямо готвения брак е поставянето на сцена в читалище „Архангел Михаил” на Войниковата комедия „Криворазбрана цивилизация”. Чрез нея те пропагандират идеите си за придържане към корените на народностните традиции. В неделната сутрин на 12 януари 1875 г., след редовната сутрешна служба в храма „Св. Възнесение”, учителят Панайот Волов държи гневна реч пред събралите се граждани в двора на православната черква. В словото си той защитава обредите на нашата православна вяра и упреква чужденците, които не се съобразяват с общественото настроение и свързват събитието с актуалното за това време криворазбрано възприемане на европеизма.

Тълпата се отправя към къщата на Василка Константинова. Пристигат все повече хора, любопитни да видят „какво нещо е французка сватба”. Чужденците напускат къщата, минавайки през събралото се мнозинство. Следва спречкване. Намесва се полиция. Под наказателна отговорност са подведени около 17 младежи. Сред тях е и Панайот Волов, задържан по обвинение за пропаганда против брака на Василка и Симон Фери. Делото на задържаните по случая е предадено на вилаетския съд в Русе. На 17 май 1875 г., подсъдимите по „френската сватба”, Панайот Волов, Петър Енчев и другарите им напускат русенския затвор.

Така завършва неделният 12 януари през 1875 г. – ден, в който „френската сватба” не се състоява. Събитието остава като пример в спомените на шуменци за отстояване на българщината.

Независимо от това, през месеците февруари и март напрежението в града постепенно намалява. Бракът между Василка Константинова и Симон Фери остава непредотвратен. Те се венчават в Русе, където остават да живеят и работят.

Така „френската сватба” в Шумен поражда първия дебат в българския периодичен печат в периода от 1 февруари до 15 март. Като очевидец, Царевна Миладинова обобщава събитието така:

„Това що знаем е, че години наред хубавата мома, шуменските левенти и революционера Волов не слязоха от устата на гражданството на тоя хубав български край. Действително този драматичен епизод в нашето минало отлично би могло да послужи като фабула за цяла повест или драма. Което на мен правеше отрадно впечатление, че те (участниците) и всички други шуменци имаха доста широк поглед върху общобългарските нужди.”

• 

• 

Въпреки положителното отношение на православната църква към народното просвещение и пряката зависимост на българския църковен живот от ръководството на Вселенската патриаршия, новобългарското образование възниква и се развива отделно и независимо от официалната църковна власт. Това се дължи на обособеното място на българския народ в християнската общност на Османската империя, където той е лишен от национална идентичност. Обособяването на българската църква по това време се осъществява в съгласие с общественото мнение, че тя трябва да направлява учебното дело в епархиите и да взема мерки за културния напредък на българите. Това разбиране се основава на духовната същност на църквата, както и на обстоятелството, че Екзархията е първият и единствен общонационален орган, който е в състояние да формулира и координира изпълнението на основните задачи в областта на българската просвета.

Най-значителното дело на българската църковна власт в сферата на образованието остават учителските събори, които тя организира през 1873-1875 г. В това отношение тя има примера и поуката от предходните събори, свикани от централните общини и читалища в отделните селища. Най-внушителен е приносът на Варненско-Преславската митрополия и митрополит Симеон. Митрополит Симеон с мирско име Одисей Попниколов, завършва седемгодишен курс на висшето богословско училище на остров Халки, владее отлично старогръцки и латински, основно владее и богословската наука. Притежава полемични дарби, целенасочен характер и готовност да служи всеотдайно на призванието, на народа и църквата. На 4 декември 1872 г. той пристига в гр. Шумен и обхожда цялата си епархия, а на 27 февруари 1873 г. свиква епархиален духовен събор. На него се поставят за обсъждане три основни въпроса, единият от които е за българската просвета, „за подобрението на училищата и епархията изобщо и особено по селата”. За тази цел митрополитът се съвещава с някои от шуменските учители и им възлага да подготвят програма и устав на селските училища. Тъй като тяхното обсъждане и приемане изисква компетентност и повече време, се решава това да бъде направено на един учителски събор, който да стане на 12 април 1873 г. С характерната му решителност, митрополит Симеон се залавя да подготви материалите и да свика възможно най-бързо и в най-близко време учителите, с които да обсъди и реши накъде и как да се развива просветното дело.

Учителският събор в Шумен е открит на 12 април 1873 г. в Митрополитския дом с участието на Антон Кесяков, Димитър Константинов, Стефан Деребеев, Тодор Байчев, Илия Блъсков – учители в града. От епархията присъстват М. Радославов и Димитър Недев. Присъстват и учители от близките населени общини. Към тези учители, които представляват всички райони на епархията, се присъединява и Васил Друмев. Той е избран за секретар-протоколист и с неговия почерк са изписани дневниците и други по-важни документи на събора.

Съборът утвърждава единни програми за всички взаимни училища в епархията. Установен е и общ ред за тяхното ръководство и издръжка. Решено е тази степен да се състои от четири отделения, като в града четвъртото отделение е наречено приготвителен клас. Броят на учащите се постоянно нараства и достига през 1875-1876 г. 1215, от които 322 девойки. В различно време през 70-те год. на 19 в. в града са били учители още и Т. Кулев, Т. Жекова, Д. Маркова, Д. Ганчева, В. Бъчваров и др. Напредъкът на училищата след 1870 г. не засяга тяхната основа – взаимоучителният метод. А той вече показва своята непригодност за новите условия и изисквания. Заменянето му с новата, по-прогресивна и резултатна „звучна метода” в Шумен е свързано с педагогическата дейност на Рачко М. Рачев. През 1876-1877 г. той е главен учител на началните училища в града и тогава въвежда звучната метода. Но като всяко ново нещо и този метод трудно си пробива път. Блъсков пише:

” …Трябваше да изминат години, трябваше новата метода да премине през няколко фази, през няколко митарства, да претърпи разни пречки и мъчнотии до нейното възтържествуване .”

Първата силна подкрепа нагледно, гласната метода получава след поредицата от събори, проведени между 1868 и 1871 г. в Стара Загора, Пловдив, Тулча, Габрово и Прилеп.

Шуменският епархийски събор от 1873 г. изиграва историческа роля и затова, че надхвърля рамките на регионалното си значение. От резултатите от събора трябва най-вече да се подчертае въвеждането на училищни настоятелства – един нов орган в ръководството на учебното дело. До този момент те се срещат, но като изключения и училищата се намират изцяло в ръцете на селските чорбаджии и старци. След събора, училищните проблеми се решават от избраните училищни настоятелства в състав от двама или трима членове.

С приетите на събора: „Устав за селските училища у Варненско-Преславската епархия”, „Програма на селските училища” и „Програма на градските главни училища” по същество се узаконява звучната метода, установява се единство в образователния и възпитателния процес, уеднаквяват се програмите на селските и градските основни училища, въвежда се задължително начално образование във Варненската и Преславска епархия. Такива документи с комплексен характер не са приемани никъде преди това и в определен смисъл се превръщат в образец за последвалите събори. Още през 1874 г. учителски събори се провеждат в Пловдив, Русе, Самоков, Ловеч и Видин.

Епархиалният учителски събор (Спомен на Илия Р. Блъсков)

„В година 1873 г. се отвори пръв учителски събор в гр. Шумен под председателството на първия български митрополит Негово Високопреосвещенство г-на Симеона. Един от членовете на тоя събор бях и аз. В няколко заседания се изработи устав по длъжностите на селските училищни настоятелства, учители и родители в едно от последните заседания се отвори въпрос: когато селяните не знаят още що ще каже училищни настоятели, като какви трябва да бъдат те, когато на много места и учители няма, а тия, дето ги има са слаби, то как ще може да бъде положен този устав? Ако се изпрати уставът само тъй написан, без да има кой да го обясни, той ще си остане мъртва буква. Реши се: да се изпрати от страна на митрополията пратеник под име „ревизор”, комуто да се възложи длъжността по прилагане на устава… Най-напред се предложи на мене като по-добре запознат със селския дух, а още повече като в някои села учителите бяха мои ученици…”

С основание може да се твърди, че пивоварството в България започва в гр. Шумен. Началото е свързано с 1848 г. и унгарското въстание за свобода и независимост в многонационалната Австро-унгарска империя. След неговото потушаване, в Шумен пристигат много емигранти начело с Лайош Кошут. Те научават местното население на много неща. Със саморъчно изработени казан и ярмомелка за малц, през 1850 г. унгарските емигранти започват да правят бира за собствени нужди. След тяхното напускане, предприемчиви шуменци се опитват да произведат бира с цел продажба. Съобщават се имената на двама души. Първият, Иван Гагората, не успява да наложи новото питие сред своите съграждани. По-находчив се оказва Ради Железов Гьокчеренлиев – учител, свещеник и общественик. Той построява модерно питейно заведение в собствен имот, където произвежда и продава пиво.

Най-значителното индустриално предприятие в града след Освобождението е Първото българско акционерно пивоварно дружество.

В края на септември 1882 г. в Шумен пристига чешкият пивовар Франц – Франтишек Милде, майстор – пивовар в пивоварната фабрика в Русе. С подкрепата на Атанас Чанев и други предприемчиви шуменски граждани, на 26 октомври 1882 г., той основава акционерното дружество „Българско пивоварно дружество”. Целта, която си поставят акционерите, е производството и продажбата на пиво на едро и дребно. Сключва се веднага договор с майстора пивовар Франц Милде за 6 години, който от 1883 г. се приема за член на дружеството с условието да работи непрекъснато за повишаване качеството и количеството на бирата.

Управата на дружеството определя местността „Кьошковете” като място за построяване на фабриката. През 1882 г. се поставя основният камък и започва строежът по скица, начертана от Фр. Милде.
В края на януари 1883 г. сградата на фабриката е завършена. За улеснение в износа на бирата се строи линия, по която малък локомотив влачи няколко вагона до гарата. Пивоварите предлагат линията да минава през града, като се канализира реката “Боклуджа дере”(дн. р. Поройна). Обществеността и общината възразяват възмутено и линията минава по рида на северния склон на Илчов баир извън града. Под ръководството на бай Филип се катери нагоре, спуска се надолу, влиза в пещерата и излиза от нея и си спечелва звучното име “катеринката”.

“Катеринката идва”, “Катеринката минава” повтарят шуменци, докато си пият кафето или минават по пазара.По-късно автомобилният транспорт я прави излишна и поради разрастването на града тя е демонтирана.

Производството на пиво първоначално започва със скромни размери. Първото пиво се пуска в продажба на 1 април 1883 г. и се посреща много добре. След като фабриката успява да наложи своето производство, дружеството открива клонове в по-големите градове в страната. Броят на клоновете достига 70.

През 1885 г., три години след построяване на фабриката, в центъра на града се появява ново пивоварно дружество с голям капитал. В края на 1893 г., след голяма борба, „Българско пивоварно дружество” става собственик и на новата фабрика. През 1903 г. дружеството купува и пивоварната фабрика „Хаберман” в Русе. През 1911 г. дружеството завършва строежа на собствена железопътна линия до фабриката и се снабдява със собствен локомотив. През 1912 г. шуменската фабрика произвежда 4 400 000 литра висококачествено пиво. Завършва периодът на изграждане и стабилизиране на фабриката.

След Първата световна война бирата се превръща в питие за масова консумация. Фабричното й производство я прави по-евтина от ракията и виното. Шуменските пивовари бързо се ориентират в новосъздадената обстановка и изявяват желание „Българското пивоварно дружество Шумен – Русе” от събирателно да се трансформира в акционерно. Това се случва през 1918 г. Макар производственото развитие през периода да е непостоянно, фабриката се разширява. От Чехия се доставят модерна варка с обем 8 000 литра, транспортни бурета и др. От 1921 до 1924 г. дружеството успява да изнася средно по 80 каси на седмица пиво в Цариград и Одрин.

През 1924 г. е приет Закон за акцизите, който оскъпява производството на пиво. Пивоварните фабрики в цялата страна постепенно започват да губят позиции на пазара и да приключват със загуби. На 3 април 1927 г. 12 едри производители се обединяват в пивоварен картел, за да не фалират. Картелът решава да останат да съществуват три пивоварни – „Братя Прошекови” – София, командитно дружество „Никола Славчев” – Търново и „Акционерно българско пивоварно дружество Шумен – Русе”. Картелът започва да функционира, като се разпределят районите на пласмента. Шуменската фабрика е отдалечена от главните консуматорски центрове и пласментът й е разпръснат. Независимо от трудностите Шуменската фабрика успешно пласира пиво в Испания и Гърция.

През 1931 г. Дружеството на пивоварите се разтурва. Шуменската пивоварна е в криза. Ръководството работи усилено за справяне с тежкото финансово състояние и за стабилизиране на дейността. Изход от кризата се явява в лицето на кооперация „Българско пиво”, която търси доставчик за пиво в София. Увеличават се поръчките, подобрява се финансовото положение.

През 1940 г. Управителният съвет взема решение да закупи софийската пивоварна „Македония” вместо да открие фабриката в Русе.

С влизането на България във Втората световна война снабдяването с хмел и ечемик се затруднява. Това води до намаляване на производството и пласмента.

След 1944 г. Пивоварната фабрика продължава да съществува като частно предприятие до 1947 г. През целия период тя е единствена в района и втора в страната по значимост. Участва в международни изложения, получава дипломи и златни медали. Дружеството е член на „Съюза на акционерите” и на „Съюза на индустриалците”. През 1921 г. със специална грамота на цар Борис III Шуменското пивоварно дружество е назначено за царски придворен доставчик и му се разрешава да постави над фирмения си знак царски герб. Всички ръководни и административни длъжности се заемат от акционери. Постоянно се усъвършенства технологичният процес, което е заслуга до голяма степен на майстора пивовар Франц Милде и наследниците му.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Кьошковете е една от красивите и посещавани местности в природен парк „Шуменско плато”. С нея през 1886 г. се поставя началото на общественото озеленяване в града. Започва непосредствено от западните квартали на град Шумен, откъдето водят началото си много туристически маршрути. Наименованието на парка произхожда от турската дума кьошк, със значение лятна къща. Така някога са наричали леките постройки в околните лозя, които са служили за отдих. Местността Кьошковете е обявена за национален парк през 1898 г.

През 1886 г. пивовара Франц Милде започва изграждането на парка върху 2260 дка гол терен. По спомени на Ема Франц – Панайотова, дъщеря на основателя на пивоварната фабрика, Франц Милде и съдружникът му Богутински изготвили план, на който била означена и главната алея. По нея от двете й страни са засадени кестенови дървета, липи и дива череша. „Поливаха ги често. Те знаеха всякое дръвче, кой го е садил и често спореха. Да, това е главната входна алея на Кьошковете, посадена от татка и Богутински.”

През 1897 г. под ръководството на лесовъда Торишков започва залесяване на местността. От 1904 г. до 1953 г. площта е залесена с черен бор, смърч, дугласка ела, бук, габър, клен, явор, и др.

По времето на шуменския кмет Петър Кърджиев, по оформянето на парка работи градинарят Иван Димитров. През 1905 г. на посещение в града идва цар Фердинанд, който пожелава да си построи лятна резиденция в местността. Шуменци не били съгласни и общинската управа отказва да му предостави терен.

През 1908 г. по изграждането на парковете и градините на Шумен започва работа Иван Стойчев – баща на проф. арх. Любен Стойчев – изтъкнат български специалист, учен в ландшафтната архитектура и паркостроителството. По времето, когато Иван Стойчев е бил управител на парковете и градините към общината, е оформен и лесопарк „Кьошкове”. По-късно през 1918 г. под ръководството на лесовъда Тодор Марков и паркостроителя Иван Стойчев се извършват системни залесявания.

Още през 1810 г. мястото впечатлява пътешественика Барбие дьо Бокаж, който го описва така: „Околностите на Шумен са украсени с голям брой места за разходка и прелестни градини. Под замъка (Шуменска крепост), който се издига над града се намира широко и открито място, наречено „Дагбунар” (Планински извор). Тук през лятото е истинско място за почивка. През долината протича бърза и свежа рекичка, която движи колелата на много воденици.”

Водениците започвали от горния край на Кьошковете и стигали до долния край на града до еврейските гробища, близо до железопътната линия. Тяхното изграждане започнало след заселването на града с турско население и в продължение на много години по протежение на река Поройна са били изградени около десетина мелници. Събарянето им започва при управлението на първия кмет на Шумен след Освобождението – Ради Железов Гьокчеренли. С това той предприема реформа за хигиенизирането на града.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

•