Author: kraeznanie1

Съществен момент в развитието на балканските общества и изграждането на буржоазната структура при тях представлява раждането на периодичния печат. Изследователите на историята на българския периодичен печат отбелязват, че още преди появата на български периодични издания българите придобиват навика да следят периодиката въз основа на достигналите до тях чужди издания. Именно чрез различните балкански, руски и пр. периодични издания българите задоволяват духовните си потребности, възникнали в резултат на промените в тяхното съзнание, мироглед, бит.

В българската книжнина от епохата на Възраждането се чувства осезаемо влиянието на книгата върху народа. Българите осъзнават огромното значение на книгата за културното си издигане, обществено-политическото си просвещение, запазването и утвърждаването си като нация. Творците на българската книга и ония, които са помагали за нейната поява и разпространение осъзнават значимостта на дълга, който изпълняват – просветата на народа. С дълбока благодарност, българските книжовници посочват сънародниците си, които са ги подпомагали да напишат и издадат своите трудове.

Българските книжовници, особено в първите години след Възраждането е трябвало да преодоляват тежки материални пречки. Повечето от тях били бедни учители, свещеници, монаси, които едва се препитавали и не са могли да съберат средства за хартия и печат. Те търсели помощта на по-заможните и родолюбиви свои сънародници, еснафи и търговци, които финансирали изданията. Характерна черта на всички шуменски търговци от ония времена е ревността им за развитието на българските училища и книжовността, които те подпомагат щедро, гледат на тях като на синовен дълг.

          Такъв един любител и благодетел, щедър и безкористен дарител за отпечатването на първото българско списание, отдавна забравен в родния си Шумен е Рали хаджи Мавриди. Макар и да отминават много години от знаменателните думи на Константин Г. Фотинов за Рали хаджи Мавриди, написани върху последния лист на последната книжка на сп. „Любословие“ – „наши потомци ще те имат в памят“ – днес поколенията знаят много малко за него или почти нищо.

През април 1844 г. в гр. Смирна излиза от печат първият брой на първото българско списание „Любословие“. С това се поставя началото на българския периодичен печат и на българската журналистика изобщо. Списанието излиза две години в 24 броя. Негов автор и редактор е Константин Фотинов. Поради липса на достатъчно средства за отпечатването му, животът на списанието е твърде кратък. В последния брой Фотинов публикува статията си „Обявление“, в която споделя: „За такова нещо требуват средства пристойно и приспособни, спомощни сиреч.“. А той не разполага с тези средства и благодари на всички българи, които са го подкрепяли финансово. Из между всичките си спомоществуватели, на преден план извежда Рали х. Мавриди. „А най-паче благодарим на господина Ралла Хаджи Маврида, родом шуменца, който ма подкрепи преблагородно, както за издаването на А-го тома и Б-го, защото секий месец по тридесет двастолпника испраща да предплащам на печатарина, та така можах да пристигнем и да го совершим…“. През декември 1846 г. излиза и последният брой на списанието. В споменатото вече „Обявление“, Фотинов допълва благодарността си към шуменеца със следните думи: „Знай твърдо уверено, че твоята памет ще е презначителна, вечна и превосходна…“.

Рали х. Панайотов Мавридов (Мавриди) е роден в Шумен някъде около 1807 г. Навярно в родния си град получава и образованието си, което за времето си включва една доста добра грамотност по български и гръцки език. В последствие, заедно с румънския език, те са усъвършенствани във Влашко, където той се установява по търговски дела. Наскоро след това се премества в Цариград, а негов приемник или представител във Влашко става брат му Христо. Рали Мавриди продължава да разширява своята търговска дейност. От Егейските острови и главно от гр. Смирна на Азиатския бряг той внася скумрия, паламуд, зехтин, вино, стафиди, фъстъци, кафе и др., част от които продава в столицата или препраща с кораби до Галац. Търговски контрагент на Р. Мавриди в Смирна е Константин Фотинов, с когото поддържа в продължение на 10 години интересна и поучителна кореспонденция. Тя е доминирана от търговски въпроси и съдържа сведения за изпратени, получени или забравени стоки, за тяхната стойност и начина на изплащането им, за търсенето и предлагането на едни или други произведения на цариградския пазар и т.н. Тази на пръв поглед суха и еднообразна информация дава нагледна представа за битието и мисленето на тогавашните български търговци. По-важна обаче е родолюбивата жертвоготовност на Р. Мавриди като главен настоятел и материална опора на първото българско списание „Любословие“.

На 12 януари 1843 г. Р. Мавриди се обръща с писмо до К. Фотинов, от което става ясно, че те не се познават, но любознателността на единия и книжовните занимания на другия хвърлят траен мост между двамата дейци. Това писмо е отглас на отпечатания през 1842 г. пробен брой на сп. „Любословие“ и обявлението за предстоящото издаване на „Географията“ на французина А. Балби. Готовността на Мавриди да бъде посредник между автора и неговите читатели е изненадваща. С това никой не го е ангажирал, а също така с К. Фотинов не се познават, а деловата им зараждаща се кореспонденция не представлява някаква сериозна гаранция. Въпреки това, Р. Мавриди се нагърбва с трудната задача да бъде настоятел на Фотиновите издания. Кореспонденцията между двамата родолюбци зачестява, все по-конкретни стават задълженията, с които Р. Мавриди се обвързва. Всеотдайният шуменец става организатор и разпространител.

          Списание „Любословие“ започва да излиза през 1844 г. в гр. Смирна, където живее и работи неговият издател и редактор Константин Фотинов. Първата книжка е отпечатана през ранната пролет на 1844 г., а последната – в края на 1846 г. През това време са издадени две годишнини, всяка по 12 книжки или всичко 24 книжки. Списанието има образователен и общо културен характер. В него са поместени материали от областта на историята, българския език, религията и нравствеността, естествената история и търговията, географията и земеделското стопанство. Публикуваните статии дават не само знания, те формират навици и вкус към четенето, допринасят за възникването и укрепването на морални стойности, като родолюбие, дълг към родината и народа, готовност за саможертва в името на националния идеал. Списанието се списва почти изключително от К. Фотинов, който е автор на оригинални статии, прегледи и информации, но заедно с това и на редица преводни и компилативни материали. Трудностите, с които се сблъсква редакторът на „Любословие“ са многобройни, но безспорно най-големите се отнасят до материалното обезпечаване на изданието. Разноските около издаването и разпространяването се поемат изцяло от Р. Мавриди.

Рали Мавриди, първоначално преизпълнен с ентусиазъм за наченатото дело, постепенно е разочарован от отсъствието на достатъчно подкрепа от страна на българите. В началните месеци на 1845 г. той вече не скрива протеста си: „…вярваш ли колко труд ми коства получаването и изпращането на броевете на „Любословие“, така щото интересите не ми позволяват, въпреки че пак си казвам, че заради народа ни трябва да изпълним дълга си.“. През лятото на 1845 г. и в края на същата година особено, безпокойствата на Мавриди от настоятели и спомоществователи все повече нарастват. „Пиша с всяка поща – споделя той с К. Фотинов – Пиша им, а някои дори не ми отговарят. Разбираш, впрочем, какъв род хора са и затова нацията ни е загубена.“ Гневът и разочарованието от бездушието, което най-често среща, го карат на моменти да преосмисля подкрепата си. Р. Мавриди изразходва за година или за 12 книжки 360 двастолпника, което е 8640 – 9000 гроша (eдин двастолпник съответства на 24 гроша). В средата на май 1846 г. Мавриди предупреждава Фотинов: „как да е ще изкараме някак си годината, но догодина който иска, нека помага, аз вече се изморих.“ А на 3 декември той моли Фотинов да помести в „Любословие“ известието, че той иска извинение от читателите, но след двугодишния си труд сега моли друг да поеме задължението да влага грижи и средства за издаването на списанието.

През януари 1847 г. се появява последният брой 24 за декември 1846 г. На последните му страници Фотинов отпечатва „Обявление“ с което съобщава, че въпреки желанието му да продължи издаването на списанието, е принуден да го преустанови поради „народна склонност за пристойно споможение неусердна“. Изказва горещата си благодарност на тези, които са се отзовавали и подпомагали списанието по всякакъв начин. С дълбока признателност и благодарност говори за Р. Мавриди, за пожертваните от него време, труд и средства за „Любословие“.

След спирането на „Любословие“, Р. Мавриди се посвещава твърдо на търговски дела, които се развиват успешно, защото той работи вече с помощник. Малко по-късно при него идва и брат му Христаки. Негов контрагент в Смирна продължава да бъде К. Фотинов. Р. Мавриди търси подкрепата на Фотинов и за издаването на книгата на Ал. Ломониду „Търговията в Турция“, считайки я за полезно ръководство за българските търговци.

Дълго време Р. Мавриди обмисля идеята да учреди дружество „България“, което да търгува с различни суровини, като отчасти и да практикува обмен на валута. Дружеството създава редица неприятности на създателя си и въпреки усилията, начинанието остава незавършено. В дружеството се записват около една трета от необходимите акционери, а наскоро след това главният виновник за създаването му напуска турската столица.

Преселването на Мавриди във Варна е продиктувано несъмнено от търговски подбуди. Според С. Доброплодни, той претърпява през 1850 г. или 1851 г. търговски фалит в Цариград. Пристигайки във Варна, той участва и в създаването на българската община, учредена на 11 май 1860 г. Нейни създатели са неколцина дейци, измежду които първостепенна роля играе Р. Мавриди, братята Никола и Сава Георгиевич, Константин М. Тюлев и др. Главната задача, пред която те са изправени, е откриването на българско училище. Като един от ръководителите на българската община Р. Мавриди взема непосредствено участие в разностранната дейност, свързана с учебното дело. Името на Мавриди стои сред дарителите на училището, в организирането на помощни акции по съграждането му, както и за развитието му.

Известно е, че Р. Мавриди не остава безучастен и към освободителните кроежи, които по това време се лансират от Добродетелната дружина, така и от по-радикалните кръгове, групирани около Г. С. Раковски. Р. Мавриди става настоятел на в-к „Дунавски лебед“, разпространител на сп. „Духовни книжки“ и особено на книги, които се издават по това време. Въпреки гръцкото поданство и значителните търговски интереси, Р. Мавриди се включва без колебание и в църковната борба.

Една от най-слабо документираните страни от живота на Р. Мавриди във Варна е търговската му дейност. Няма съмнение, че той продължава да се занимава с комисионерство като в посредническите му отношения се срещат имена на търговци от Шумен, Добрич и др. Непрекъснати остават и деловите му връзки с Цариград. В края на 1869 г. Мавриди изпраща до съдружници в Шумен писмо, което изразява положението на българските търговци във Варна. През есента на 1870 г. той създава заедно с Мурат Х. Саркишан търговска къща във Варна. Съдбата на тази къща, резултатите от дейността ѝ, ако има изобщо такива от нея, са неизвестни. Неясна остава съдбата на Р. Мавриди по-нататък, освен обстоятелството, че през 1876 г. той е напълно разорен. Тежко болен и полусляп, за него се застъпва българската община със скромна помощ. Навярно, наскоро след това умира без да са известни точното време и мястото на неговата смърт и погребение.

Като се има предвид, че Мавриди е дребен търговец и материалните му възможности са сравнително ограничени, е чудо, че се заема със задачи, които ги надвишават. Обяснение може да се търси единствено в голямото му родолюбие. Оскъдните спомени за него го представят като буден, интелигентен и много деятелен, отдаден всецяло на българската кауза и почти забравен в родния си град.

През третата четвърт на 19 в. се наблюдава модернизиране на българските земи. Особено интензивно се случва това в първите десетилетия след Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Поради липса на собствени кадри, тази модернизация се осъществява като се ползва опитът на по-развитите страни. Сред тях е и Австро-Унгария, която от своя страна се стреми към усвояване на българския пазар и към културно влияние. От втората четвърт на 19 в. нататък по българските земи учителстват мнозина представители на други народности (включително от Австрийската империя): сърби, хървати, руснаци, швейцарци, унгарци и др.; най-много са чехите. Те играят ключова роля в процеса на многобройните образователни промени.

Известни са ни двама унгарски учители. Единият е католическият свещеник Ендре Пастори, съратник на Кошут, учителстващ в католическата гимназия в Пловдив. Другият е учителят Калман Кирил Ронже – на два пъти за известно време работи в България: веднъж през десетилетието преди Освобождението, от 1869 г. до 1873 г., и втори път от 1879 до 1889 г. Известен е като един най-изявените чужденци – модернизатори на българското просветно и педагогическо дело. А в българската история на физическото възпитание, Ронже влиза и като първият специалист у нас по гимнастика.

Идвайки в България отново Ронже най-напред е назначен за учител в Габрово – в Априловската гимназия от 28 юни 1879 г. и остава една учебна година. В трикласното училище в Провадия е учител по естествознание година и половина. В Свищов Ронже преподава 1882/1883 г. В Солунската българска гимназия е назначен за учител, а в Мъжкия гимназиален пансион – за старши възпитател по препоръка на Българската екзархия.

В Шуменското педагогическо училище преподава през втория срок на учебната 1886/1887 г. Знае се, че отново е в Габровската Априловска гимназия от 1 октомври 1887 г. и че учителства още в градовете Варна, Пловдив, Русе. За кратко време е чиновник в Дирекция на статистиката в София.

Последователен е в организирането на здравните си беседи, утринните разходки из полето, съчетани с бягане, прескачане на рекички, катерене по стръмни места.

Като учител, К. Ронже не е само специалист по физическо възпитание, но и преподава латински, рисуване, геометрия и френски език. Той е един от пионерите на нашето училищно физическо възпитание още преди Освобождението.

По време на второто си учителстване в Шумен, Ронже пристъпва и към практическото осъществяване на своите възгледи относно хигиената и здравеопазването, като предприема създаването на хигиеническо дружество. Макар че в България съществуват здравни дружества, основани от лекари и ангажирани както със задачи по здравеопазването, така и със санитарни цели. Шуменското хигиеническо дружество е първото с категорично изразена хигиенна насоченост и е едно от първите такива в Европа. Неговото възникване е продиктувано от остра необходимост – в Шумен липсват действащи санитарни държавни институции, както и в други по-големи български градове; здравната култура на населението е ниска, заразните болести като туберкулоза, морбили, скарлатина и т.н. са широко разпространени и представляват сериозна заплаха за общественото здраве. Документите на дружеството свидетелстват, че първите стъпки за организирането му са направени на 22 май 1886 г., когато се изготвя списък на желаещите да се включат в него шуменци: саморъчно се подписват 34 души и след техните подписи са добавени с един и същ почерк още 7 души. Членският състав на дружеството включва както представители на шуменския икономически и интелектуален елит, така и будни шуменци от „средна ръка“ – читалищни и просветни дейци, учители, търговци. Сред тях са: Станю Кръстев, бъдещ председател на Дружеството на БЧК и кмет, учителите Васил Христов и Велико Железов, градският архитект, чехът Ян фон Богутински, установил се в града, чешкият майстор пивовар и предприемач Франц Милде – акционер и ръководител на пивоварното дружество в Шумен и др. Официалното му название е „Българско хигиеническо дружество – Шумен“, но в документите се среща и използваната в ежедневната практика по-кратка форма „Шуменско хигиеническо дружество“.

Според Протокол №1, учредителното събрание се състои на 1 юни 1886 г. То избира измежду присъстващите за председател на събранието Калман Ронже, а за секретар – Димитър Ст. Габровски. Събранието изслушва, допълва и приема подготвените от Габровски устав и правилник за вътрешния ред. Избира се с тайно гласуване за срок от една година и ръководния му орган – настоятелство от 6 души, разпределяйки помежду си длъжностите, както следва: председател на настоятелството Димитър Ст. Габровски, подпредседател Атанас Д. Иванов, секретар и книгохранител Антон Цвътев, касиер Жеко К. Саблев и съветници Велико Железов и Станчо Коджухаров.

В устава на Дружеството като негови непосредствени задачи се посочват информирането на членовете му по всичките хигиенически въпроси чрез сказки, прочит от списания с такава тематика и чрез влизане във връзка с други подобни дружества у нас и в странство, както и организирането на „потребна гимнастика“. Особено впечатлява с амбициозността си намерението да се направи за членовете „хигиеническа“ баня. За разлика от шуменските хамами, тя щяла да предлага възможности за индивидуална хигиена, течаща вода, вани, душове и санитарен контрол – елементи, които вече съществували като част от санитарната революция и градския напредък и ставали все по-масово достъпни в двуединната монархия.

По устав, Шуменското хигиеническо дружество разполага със собствен печат и с тематична библиотека. Членството в Дружеството е и възрастово ограничено – за лица до 18 години, но пък е „без разлика на вяра и народност“. Те трябва да са записани в „спомоществувателната книга“ и редовно да внасят определеното „годишно спомоществувание“. Всъщност Дружеството се поддържа от членския внос на стойност 6 лв. годишно – сума значителна, но достъпна за по-заможните граждани или за разполагащите със стабилни доходи, и се внася „всеки 4 месеца в предплата“. Разбира се, приемат се и дарения. Достъпът до сказките по принцип е безплатен за членове и външни лица от двата пола. Дружеството започва да функционира веднага. Първият членски внос от по 2 лв. за първата третина на текущата дружествена година е събран на 19 юни 1886 г. като участие внасят само половината от членовете. На 17 юни председателят на настоятелството Д. Ст. Габровски отправя „обявление“ за първата сказка, която предстояло да бъде изнесена от Калман Ронже няколко дни по-късно на 22 юни в читалище „Архангел Михаил“. Ронже бил интересен и разбираем лектор, който успявал да осъществи близък контакт с публиката, поднасяйки сказката умело, смесвайки приятен хумор и ирония.

За съжаление, дейността на Дружеството замира малко след неговото учредяване. Причините, според неговия секретар Димитър Ст. Габровски, са множеството укори поради неразбиране на ползата от него и заминаването на Ронже.

Към непроучените в пълнота фактори, които оказват решаващо влияние върху развитието на духовния и стопанския живот на град Шумен през втората половина на 19 в. принадлежат и телеграфните съобщения. С тяхната безспорно положителна роля в живота на града в продължение на почти четвърт век и с това, че се появяват в българските земи много по-рано от всички други балкански и европейски народи, придобиват особена важност.

Погледнато обективно, появата на телеграфната техника и съобщения в границите на старата Османска империя е продукт на усилията на развиващия се френски капитализъм да се настани върху обширните имперски пазари през 19 в., а субективно – резултат от подготовката за т.нар. Кримска война, която обединеният съюз на Англия, Франция и Сардинското кралство и Турция водят през времето на 1854 – 1856 г. срещу Русия.

Известно е, че около 40-те години на 19 в. в Шумен съществуват пощенски съобщения. От това време са и първите турски пощенски печати за восък. Познатото досега най-старо писмо, пренесено по българските земи е от Шумен за Цариград и датира от 1845 г. Върху него е поставено клеймо с надпис: „Анжаниб постайе – Шумла“, т.е. от страна на пощата в Шумен. Но много по-рано, през 1828 г. англичанинът Уолш пише, че пътувайки от Цариград за Влашко, намерил пощенски бюра в Шумен, Разград, Айтос, Русе. За пощата в Шумен, Уолш пише: „ Пощата е в едно голямо здание, понеже тук е средният пункт на връзките между разните части на Дунавското крайбрежие. Макар тук човек да може да получи много коне, понякога е длъжен все пак да чака дори с дни, за да тръгне. Самата поща, в отличие с другите пощенски бюра, има големи удобства. В горния етаж има стаи за лежане с дивани и черги“.

Един от основните пощенски пътища по онова време е по линията Одрин – Шумен – Галац. По него били позиционирани пощенски станции в Омуртаг, Търговище и Нови пазар. По-късно пощенски трактове са открити и в посоката Шумен – Варна (1850 г.) и Шумен – Русе (1854 г.). По тях се е движела пощата /мензил/ с бързи конни впрягове, обслужвани от татари.

Основата за организирането и откриването на телеграфо-пощенска станция в Шумен е поставена след идването на руските войски и установяването на руската военна администрация. Известно е, че Османската империя е водила безкрайни войни с Русия. Нуждите на войските са предпоставка за създаването на първите по нашите земи телеграфни линии. Такава е била построена през 1854 г. в направление Цариград – Одрин – Ямбол – Омуртаг – Шумен. В тази си част линията заработва от 1 януари 1855 г. Военните нужди налагат тази линия да се продължи до Варна /22 март 1855 г./ и до Русе /24 март 1855 г./. Освен военните, към този нов и бърз способ за съобщения, интерес са проявили и търговците. През февруари месец същата година от Шумен са предадени 22 броя телеграми с търговско съдържание. Едва към 1861 г. телеграфът започва да се ползва и за други нужди. Таксите се оказват твърде високи.

С възцаряването си през 1871 г., Абдул Хамид II прави отчаяни опити да „модернизира“ турската поща. Този бил изходът според него Турция да се отърве от чуждия контрол по отношение на пощенската служба.

Усилията на предшественика му, Мустафа III да създаде пощенска служба по подобие на европейските такива, остават безплодни, защото персоналът бил „негоден и крайно корумпиран.“ (Петров, Киро. История на пощата от най-старото време до днес / Киро Петров. – София, 1924, 158 с.). Откриват се чужди пощи, чието съществуване продължава до 1908 г. Чуждестранната пощенска мрежа се ползвала със значително по-голямо доверие отколкото държавната турска поща. Пощенските пратки се доставяли нередовно, а раздавателната служба почти не съществувала. Получателите на писмата и пратките били длъжни сами да следят за пристигането им в пощенските станции. По този повод, пътешественикът Ами Буе пише: „Ние видяхме в ханищата забравени или погрешно отправени от куриерите писма, и то не само за търговци, но и дори за паши“.

В спомените на Петър М. Матеев, бивш главен директор на ПТТ и служител в турските пощи през 70-те години, четем: „Пристигналите писма в един конак се изсипваха в панери и всеки, който очакваше писмо, сам си го издирваше в панера. Раздавателна служба не съществуваше даже в Цариград. Надписите на писмата задължително биваха написвани на турски език.“ (80 години пощи, телеграфи, телефони. – София, 1959, с. 5).

Абдул Хамид II дава нареждане да се свържат всичките окръжни и околийски градове с пощенски трактове. От 1876 г. се задействат редовни турски пощенски линии между столицата и по-големите градове и такива с големи военни единици като Солун, Смирна, Одрин, Янина, Бейрут, Багдад, Пловдив, София, Русе, Никопол, Варна и др. градове. Персоналът на станциите е предимно от турци, като има и арменци, евреи и гърци и е много корумпиран. За началник на станцията в Шумен е назначен Папазиян, в Търново – Янчев и др.

Предвид лошото състояние на турските пощи, другите страни като Русия, Австрия, Франция, Германия, Италия искат и получават разрешение от султана за откриване на собствени пощенски бюра за задоволяване на нуждите на своите дипломати и поданици. Тези бюра са известни под названието „чужди пощенски бюра“ и „писалища“ и са открити в Цариград, Одрин, Пловдив, Бургас, София, Варна и др. Съществуват до Освобождението и удовлетворяват нуждите на чуждите дипломати и поданици и на по-голямата част от българското население, което ги прави предпочитани пред съществуващата и крайно ненадеждна турска поща.

Истинската пощенска станция в Шумен е открита на 1 април 1879 г. На 11 април княз Дондуков-Корсаков утвърждава „Временните правила за пощовата част в България“, които влизат в сила от 14 май. На същия ден са пуснати в употреба и първите български пощенски марки, изработени и отпечатани в Санкт Петербург. На тази дата освободителите предават на младата българска държава 39 пощенски и 26 пощенски телеграфни станции, в това число и шуменската. През 1882 г. се въвежда службата за пощенски записи, а три години по-късно и пощенската спестовна каса. През 1890 г. се въвеждат телеграфните преводи. Малко по-късно в Шумен е монтиран и първият телефонен номератор и първият телефонен абонат. В източник от 1894 г. е посочен списък на персонала в шуменската телеграфо-пощенска станция от 9 души с началник М. Кривошийков. Две години по-късно, персоналът е нараснал до 26.

През 1908 г. в шуменската телеграфо-пощенска станция се въвеждат и междуградските телефонни съобщения. Правата телеграфна връзка на Шумен със София е създадена през 1916 г.

По това време в града има и гълъбова поща за нуждите на военните, която разполага с 400 обучени гълъба за пренасяне на писма.

През 1945 г. шуменската телеграфо-пощенска станция се премества в нова собствена сграда в центъра на града. Пет години по-късно в града е въведена и първата автоматична телефонна централа с 2200 номера, която функционира 25 години.

Междуселищната автоматизация започва през 1970 г. Системата за далечно телефонно избиране към цялата страна е въведена на 30.12.1975 г.

През 1889 г. е приет закон, с който се създава Главна дирекция на пощите и телеграфите, просъществувала до 30 декември 1947 г. На 31 март 1997 г. „Български пощи“ ЕООД се преобразува в акционерно дружество.

Компанията е монополист в страната в предоставянето на общодостъпна пощенска услуга до 2006 г.

Началото на изграждането на апарата на военните аташета на България е поставено преди повече от 100 години. През юни 1891 г. е разкрита длъжност за военен аташе в Белград. Поради организационни причини тя се заема по-късно, на 13 декември от родения в Шумен майор Илия Димитриев.

Родоначалник на фамилията Димитриеви е видният шуменец хаджи Димитраки Хаджипанев. Неговите синове Андрей хаджи Димитриев и хаджи Панайот хаджи Димитриев са сред будните шуменски деятели през втората половина на XIX в. Вследствие на икономическото замогване на населението след края на Кримската война, се засилва желанието на шуменци да даряват в полза на общественото благо. Тази тенденция се запазва и засилва в началото на 20 в. Редица учреждения успяват да обогатят своят библиотечен фонд именно така. Някои дарители остават в историческата памет на града ни, други не добиват такава популярност. Сред дарителите на книги, останали в сянката на именити свои съграждани, са фамилия Димитриеви.

Илия Панайотов Димитриев е роден на 5 юли 1855 г. в Шумен. Той е племенник на Андрей хаджи Димитриев и е най-големият син на хаджи Панайот хаджи Димитриев. Получава завидно за времето си образование. В младежките си години още активно се включва в читалищния живот. Член е на читалищния театрален оркестър, който е под диригентството на Костаки Христов. Завършва и  Роберт Колеж в Цариград през 1876 г.

Веднага след завръщането си от Цариград, И. Димитриев се включва в читалищната дейност отново – член е на настоятелството на едно от най-старите читалища „Арх. Михаил“ (дн. „Добри Войников“) в периода 1876 – 1878 г. След Освобождението завършва първия випуск на Военното училище в София през 1879 г. и Николаевската генерал щабна академия в Санкт Петербург, Русия през 1880-1883 г. Като младши офицер е зачислен в 4-та шуменска батарея.

През 1880 год. служи като ординарец на княз Дондуков-Корсаков и на първия военен министър генерал Петър Паренсов. На  30 август 1885 г. е произведен в чин капитан

През Сръбско-българската война е началник щаб на конния ескадрон, който е в състава на Търново- Сейменския отряд от Източния корпус. След войната през 1887 г. е произведен в чин майор. Остава да служи в генералния щаб. От 1891 г. до 1893 г. е военно аташе в  Сърбия. Това са години изключително трудни за нормализиране и изграждане на противоречията между двете държави. Точно в този период той прави предложение до военния министър за създаване на вестник „Военни известия“, като с право се счита за основоположник на военната периодика у нас.

През 1895 г. става началник на Пета бригада, а от 1897 г. се завръща в родния си град, за да оглави Четвърта бригада. От 1900 г. е началник на Домакинското отделение във Военното министерство. Длъжността му изисква да полага необходимите грижи за снабдяване българската армия с необходимото за предстоящата война. Старанията му не остават незабелязани и съвсем заслужено от 1901 г. Илия Димитриев е и с чин полковник. От 1909 г. е Главен интендант на Българската армия. Преди това е произведен в чин генерал – майор.

През Балканската е началник на Главното интендантство. Натрупал завиден опит, генерал – майор Димитриев през Първата световна война е началник на Тиловото управление на Първа армия и на тази длъжност той остава до края на войната през 1918 г. Година по-късно, 64 – годишен и  изтощен от трите войни, генералът излиза в запас.

В личен план, генерал майор Димитриев свързва живота си с Пенка Рачева, приятелка и съученичка на сестра му Еленка. Първото им дете е момче, което умира в ранна детска възраст. През октомври 1892 г. се ражда дъщеря им Василка. И тримата в семейството са възпитаници на американски образователни структури в Цариград.

Илия Димитриев е награден  с ордени „Св. Александър“ – IV степен, III степен, народен орден „За военна заслуга“ II и III степен, ордена „За заслуга“ на обикновена лента.

Умира на 15 юли 1932 г.  в София на 77 години.

Роден е на 18 октомври 1910 г. в Шумен в семейството на занаятчия – кожухар.  Завършва Шуменското педагогическо училище и става учител. Интересите му са към обучението на деца със специфични потребности. Чете неуморно обща и специализирана литература : педагогическа и психологическа. Натрупва значителен преподавателски и управленски опит. Учителства в Ловешко (1929 – 1930 г).  От 1930г. до 1945 г. е учител  в училището за глухи деца в гр. Варна, а от 1945г. до 1949 г. е директор на същото.

От 1949 г до 1957 г. работи като учител, зам. – директор и директор на училището за глухи деца в София. Като учител на глухи деца е изпратен на  специализация в Берлин . От 1950 г. до 1953 г. е задочник в СУ по педагогика. През 1961 г. е избран за преподавател в СУ „Климент Охридски“, където и разгръща широка дейност: чете лекции по обща и специална педагогика,  разработва и публикува трудове, с които завоюва достойно място в науката.

През 1967 г. е избран за доцент. В периода 1968 – 1970 г. е зам.-декан  на Философско – историческия факултет.

1973 г. защитава дисертация на тема : „Мислене и език” и получава научна степен „Доктор на педагогическите науки”. На следващата година е избран за професор. През 1976 г. работи във филиала на СУ в Благоевград, където ръководи Катедрата по педагогика. Член е на ЦУ на Съюза на глухите в България от 1955 г.

Разнообразно и широко е научното му творчество. Съчетавайки познанията си по обща и специална педагогика и психология, той изследва фундаментални проблеми на педагогическата теория и практика. Някои от по-известните му монографии са : „Мислене и език в говорното развитие на децата” – 1969 г.,”Творчество в процеса на възпитанието” – 1966 г.,”Самовъзпитание” – 1970 г; студии : „Сигнална стойност  на думите в речта на глухите деца” – 1964 г.;”Психични особености при формирането на прости изречения от глухите деца” – 1968 г.; учебници : „Педагогика” – 1976 г. и др.

Активно е неговото участие при разработването на редица учебници и учебни пособия, с което дава своя принос за подготовката и квалификацията на педагогически кадри.

Значими са заслугите му и за развитието на дефектологията и за подготвянето на учители – дефектолози. Повече от 50 години той работи всеотдайно в тази област. Издава трудове, които придобиват широка известност.

          За заслугите си е  награждаван и с редица отличия :  медал за трудово отличие, орден „Кирил и Методий”  – I степен и орден „Мир и дружба на народите”, златен медал от Световната организация на глухите и др.

          След смъртта му през 1983 г., училището, на което дълги години е директор, приема неговото име:  Средно специално училище с детска градина за деца с увреден слух „Проф. д-р Дечо Денев” – София.

Захари Величков Караогланов е роден на 24 юни 1878 г. в Шумен в семейството на шуменския занаятчия Величко Караогланов. Учи в основното Андрейково училище и в Шуменското трикласно училище, а след това във Варненската държавна мъжка гимназия „Княз Фердинанд I“, която завършва с отличен успех.

Писателят Стилиян Чилингиров, съгражданин и връстник на Захари Караогланов заедно с него учителства в с. Мечка (на няколко часа път от с. Бряст). Кратко и съвсем точно Стилиян Чилингиров описва Захари Караогланов като образован, спретнат, разумен младеж. По време на краткото си едногодишното учителстване, З. Караогланов решава да продължи образованието си и да учи химия. Така от 12 септември 1899 г. той вече е студент по химия във Висшето училище в София, което завършва през 1903 г.

Студентът Караогланов публикува през 1902 г. в сп. „Природа“ първата си научнопопулярна статия „Радиоактивните тела и техните лъчи“. Колко е актуална избраната от него тема показва фактът, че статията излиза едва 6 години след откриването на естествената радиоактивност от Анри Бекерел през 1896 г.

От 1903 г. до 1907 г. бъдещият учен е учител в Софийската класическа, известна  и като Първа мъжка гимназия. По препоръка на професорите от факултета, тогавашният министър на просветата д-р Иван Шишманов командирова Караогланов на двугодишна специализация в Лайпцигския университет.

Там той създава оригинален титрационен кулонометър, с помощта на който провежда забележителни изследвания и полага теоретичните основи на волтамперометрията на обратими процеси при постоянна сила на тока, установявайки важна  зависимост на потенциала от времето, известна в науката като „уравнение на Караогланов“

От 17 декември 1907 г. Захари Караогланов свързва завинаги живота си със Софийския университет. Там, във Физико-математическия факултет, той е последователно асистент, редовен доцент, извънреден и редовен професор. Преподава първо неорганична, а после и аналитична химия. От 1 август 1920 г. до смъртта си той е ръководител на Катедрата по аналитична химия – една от първите в света самостоятелни катедри по аналитична химия. Това важно за нашата химична наука обстоятелство е тясно свързано със значителния научен авторитет, придобит от Захари Караогланов в резултат на неговата активна изследователска дейност. Проф. Захари Караогланов е бил два пъти декан на Физико-математическия факултет през учебната 1921/1922 г. и през 1928/1929 г., а също така и два пъти ректор на Софийския университет през учебната 1922/1923 г. и през 1932/1933 г. Председател e на Съюза на българските химици (1921/1929).

Ученият  Захари Караогланов публикува научни трудове върху аналитичните свойства на трудно разтворими утайки, изследва механизма на утаечните процеси и публикува два обобщаващи труда върху причините за онечистване на аналитични утайки. Той е първият изследовател не само у нас, но и в света, който започва системно да разработва този важен аналитичен проблем.

Захари Караогланов е автор на първия български учебник по неорганична химия и на знаменитото за българските химици Ръководство по аналитична химия. Големият български химик е публикувал десетки научни трудове в Годишник на Софийския университет и в най-реномираните специализирани списания по химия.

За 40 години проф. Захари Караогланов развива необозрима дейност – първокласен творец в областта на електрохимията, органичната, неорганичната и особено в аналитичната химия, в областта на историята на химията в България, университетски преподавател от най-висока класа, декан и ректор, ръководител на Съюза на българските химици, един от основателите на фонда „Шумен”, имащ задачата „да улесни монографичното изследване на Шумен и Шуменско”.

Захари Караогланов оставя огромно научно и научнопопулярно творчество. Своите научни приноси той публикува в най-реномираните химически научни списания : Zeitschrift fur Elektrochem,  Zeitschrift fur analyt, Chem и др. Творчеството на професора е отразено в алманасите на Софийския университет от 1929 г., 1940 г. и 1995 г., в библиографията на Софийския университет на Асен Ковачев за периода 1904-1942 г. По данни на сина на проф. Захари Караогланов – Милко Караогланов, творчеството на баща му възлиза на около 8000 печатни страници.

Заслугите на професора към българското образование не се изчерпват само с неговия личен принос. Не по-малко значение има школата, която той създава и делото на неговите ученици. В продължение на десетилетия всички учители по химия в България са ученици на Захари Караогланов, както и почти всички преподаватели по химия във висшите учебни заведения в страната.

Проф. Захари Караогланов остава в паметта на съвременниците си като строг, прецизен, коректен, олицетворяващ характерните особености на дисциплината, която преподава. Трудолюбив организатор, авторитетен ръководители учител и все пак човек с преобладаващо добри качества, отдаден до сетния си дъх на науката и обучението.

Проф. Захари Караогланов умира внезапно на 21 юни 1943 г. –  три дни преди да навърши 64 години.

Георги Стоилов Джумалиев е роден на 23/9 февруари 1900 г. в Шумен. Детските и юношеските  години от живота му преминават в родния град.

Родът на Джумалиев е от гр. Русе. Малко известен и интересен  факт е, че негов прадядо е  известният в града Уста Гено Маринов, който е ученик на Кольо Фичето. Брат на Стоил Джумалиев (баща на Г. Джумалиев) пък е художникът Марин Георгиев Устагенов, който от по-ново време е определян като един от най-интересните български живописци – ученик на Мърквичка, следвал реставрация в Кралската Баварска академия Мюнхен. Определян е като един от първите художници – реставратори в България, участвал в реставрацията на Боянската църква, Земенския манастир и много други.

Георги Джумалиев поема по пътя на баща си – завършва Военното училище в София през 1920 г. Продължава образованието си и записва „Право и политическа история“ в Софийския свободен университет . По време на следването си се запознава със Стилиян Чилингиров, който по това време е директор на Народната библиотека в София. След дипломирането си бъдещият краевед е назначен на военна служба в Благоевград, а после в Ямбол. Завръща се в Шумен и служи в Седми пехотен Преславски полк.

В живота на Г. Джумалиев има една трагична дата:  на 25 октомври 1923 г. е застрелян баща му Стоил Джумалиев – деец на БЗНС и организатор на Юнското въстание от 1923 г. в Шуменско. Убит е от членове на Военния съюз  на прага на собствения си дом.

Поемайки издръжката на по-малките си братя, Георги Джумалиев „потъва“ в работата си –  проучва военната история на Шуменската крепост и през 1927 г. със собствени разноски издава „История на Шуменската крепост“, илюстрирана с чертежи, карти и схеми.

Записва Право в Софийския университет през 1929 г. Завършва и става военен юрист в София. От 1935 г. е в Щаба на армията. Членува в Пловдивския военен съд. По време на Втората световна война служи като военен юрист – председател е на Военно полевия съд в Гевгелии и съдия в Скопие. След 1944 г. поради това е подложен на репресии. Известно време се опитва да работи като юрист на свободна практика в София. Връща се в Шумен и е назначен като уредник на архива на читалище „Добри Войников“. Над 30 години работи в читалището и в Окръжния исторически музей. Упорито и последователно събира документи и снимки , свързани с историята на града и на старите шуменски родове. Установява връзка с много от все още живите тогава шуменци и техните наследници в цялата страна : Петър Кърджиев, Ст. Чилингиров, Ал. Мутафов, акад. Кирил Попов и много други. В резултат на усилията му са събрани ценни материали за историята на Шумен Шуменския край. Публикува множество статии по различни исторически теми в местния печат и в специализирани издания, свързани с историята. Активно участва в уредбата на къща музей „Д. Войников“, къща музей „П. Волов“ и Музея на  революционното движение.

Георги Джумалиев  работи в дружество „Българска старина“. Поддържа връзка с много учени, проявяващи интерес към града ни и скоро става техен ценен консултант. Интересите му обхващат всички страни от живота на Шумен през Възраждането – просвета и култура, политика, архитектурни паметници, театрално дело.

От всеобхватното и безценно наследство, оставено ни от Г. Джумалиев, най-голям интерес представляват документите, свързани с творческата дейност на историка: ръкописите на публикуваните от него статии и материали, библиографски бележки и др. Разработките по темите за икономическото и промишленото развитие на родния град, печатното дело и книгоиздаването, ролята на читалищата и музеите и свързаните с тях формации на обществени начала са доказателство за стремежа на историка да пресъздаде връзките между минало и настояще. Особено ценен е съставеният от него „Кратък библиографски репертоар“ за историята на Шумен, в който са събрани много заглавия на статии, книги и др., обособени тематично.

В Държавен архив – Шумен са съхранени много документи и материали от изследователската и творческа дейност на родолюбивия шуменец. В трудовете му се намира информация за поражението на император Никифор през 811 г., за щурма на Шуменската крепост от Владислав Варненчик, за църковно-освободителните борби в Шумен. Пише за хайдутството  и дейността на революционния комитет в Шуменския край, за шуменци, участници в Ботевата чета, за Руско-турската война 1877-1878 г. Любопитни са военно – историческото му изследване за участието на генерал Суворов в действията на Дунавската армия, тетрадките му с извлечения от статии и съчинения на руски генерали  за руско-турските войни от 1769-1774 и 1810 г.

Бележитият краевед развива активна туристическа дейност  – награден е с  почетна грамота от Българския туристически съюз. Членува във Военно-историческото научно дружество, в Българското историческо дружество.

В последните години от живота си, Георги Джумалиев дарява богатия си архив на Държавен архив – Шумен. Личният фонд на историка е един от най – използваните фондове от студенти, научни работници, краеведи.

В заника на живота си, видният шуменски изследовател е при близките си в София, където и умира на 5 декември 1981 г.

Добра Попова е родена на 8 февруари 1906 г. в с. Марково, Шуменска област. Завършва гимназия във Варна. Заминава за Франция и там завършва Агрономство през 1930 г.  в Нанси.

Завръщайки се в родината си, тя заема следните длъжности : стажант агроном при Подвижна земеделска катедра в Шумен, агроном в Земеделската опитна станция в с. Садово, участъков агроном в с. Коматево, с. Първенец и др. села в Пловдивска област, агроном в Опитната станция в Пловдив.  Агроном  е и в Института по зеленчукопроизводство в Скопие от 1940 до 1943 г. Член и активен участник  в Дружеството на агрономите.

След 9 септ. 1944 г. Добра Попова е първата жена в България, която е член на Управителен съвет на ТКЗС.

От 1944 г. до 1950 г. работи активно за преустройството на селското стопанство в Шуменско, а от 1953 г. до 1981 г. е научен сътрудник в Института по генетика при БАН.

Отдава 40 години от живота си на научна дейност по проблемите на хетерозиса при културните растения. Системно и задълбочено разработва въпросите на биологията на цъфтежа, опрашването и оплождането при редица зеленчукови култури. Тя разкрива редица закономерности, свързани със същността на хетерозиса като сложно биологично явление.

Изследванията ѝ, които са резултат на многогодишни задълбочени проучвания, представляват оригинални научни приноси с определена теоретична и практическа стойност.  Практическите постижения от научноизследователската ѝ работа са създадените в съавторство 31 сорта при зеленчуковите култури с голям икономически ефект, пригодени за износ и промишлена обработка, за което е и наградена. Над 55 от научните  ѝ трудове са издадени на чужди езици.

В съавторство и самостоятелно има над 220 научни публикации, включително монографии, учебници и ръководства.  През 1969 г. тя защитава докторска дисертация и е първата жена у нас доктор на селскостопанските науки.

За своите теоретични и практически постижения е награждавана многократно. Удостоена е с орден „Кирил и Методий“ –  първа степен. Членува в редица асоциации и съюзи, свързани с градинарството. Почетен член е на Съюза на научните работници в България. Многократно е избирана  и за народен представител.

Още по време на първата българска държава в района на Кабиюшката могила се изгражда укрепен отбранителен окоп, предназначен да охранява столицата Плиска от запад. Окопът заедно с насипа представлява трудно преодолимо препятствие за конници и друг вид войска. В заграждението се отглеждали предимно конете, като тук се намирала и войсковата част. От върха на могилата се осъществявала връзка с Мадарските скали и могилата край село Войвода.

Кабиюшката могила се намира на 9 км североизточно от гр. Шумен. Близо до нея има много извори, тучни ливади за пасища; изградени са много чешми и кладенци, използвани за водопой на конете.

Водейки много войни, турската армия изпитва остра нужда от коне. Освен частните конезаводи на паши и бейове, се заражда идеята и за създаване и на държавен военен конезавод в пределите на Балканския полуостров. Долината около могилата, с обширните пасища и извора, е благоприятно място за тази цел. След съответната подготовка и строежи, конезаводът е факт и се открива през 1864 г. под покровителството на известния русенски валия Мидхад паша. За произхода на името на конезавода има две версии. Според едната то произхожда от турското „кааба” и „юк”, което означава малка могила. Според другата, произлиза от арабски със значение градище. Построени са седем конюшни и казарма за 100 войника и се отглеждат около 1000 коня от ориенталски тип. Конезаводът става известен в почти цяла Европа и се слави с хубавите си коне. За пръв управител на конезавода е назначен началникът на Шуменския гарнизон Хасан паша, който притежава чифлик в съседното село Макак, откъдето ръководи и гарнизона и конезавода. През 1870 г. той е отстранен и на негово място постъпва Хамза ефенди – способен и инициативен човек. След приключване на Руско-турската война от 1877/1878 г. Хамза ефенди евакуира всички коне в Анадола.

След Освобождението новосформираната българска войска също има нужда от по-добри коне. Прокрадва се идеята за създаване на военен завод. „Кабиюк”, с местоположението си, пасищата, постройките си, се оказва най-подходящ за тази цел. С постановление от януари 1883 г. конезаводът е преоткрит. Голяма заслуга за това има княз Александър Батенберг, който го избира и за своя лятна резиденция. За княза е построена и специална сграда в готически стил, известна като „Палата”. В негова чест също така заводът е наречен „Александровски държавен конски завод и заводска конюшня”. От 25 февруари 1883 г. за негов пръв управител е назначен руския полковник Яков Павлович де Вит. Основната задача на конезавода е да отглежда коне за нуждите на армията, а чрез депото за жребци – разпределяне на жребци станционери в района с цел подпомагане и развитие на масовото коневъдство. След четири годишно съществуване през 1887 г. конезаводът е закрит поради липса на кадри, организационни пропуски и финансови затруднения.

На 1 септ. 1894 г. дейността на конезавода е възобновена под ведомството на Министерството на търговията и земеделието като Държавен конезавод, склад за жребци и ремонтно-конско депо. Това Държавно скотовъдство и образцово стопанство е първото по рода си в България. Постепенно се създават и секции за останалите основни подотрасли в животновъдството. Отглеждат се говеда чиста местна порода, местни овце с бяла вълна, свине от породите „Йоркширска” и „монголица”; домашни птици – кокошки, гъски, юрдечки и др.

От 1912 г. конезаводът е преименуван в Държавен завод за добитък с депо за мъжки разплодници „Кабиюк”. След 9 септ. 1944 г. става Държавно земеделско стопанство „Васил Коларов”. През 1964 г. е преобразуван в „Държавно племенно животновъдно стопанство” и предаден на подчинение на Селскостопанската академия. От 1968 г. отново е прехвърлен към Министерството на земеделието. От 1978 г. до 1982 г. е Племенен животновъден комплекс. През 1982 г. към стопанството се присъединява Базата за развитие на биволовъдството и то става „Опитна станция по биволовъдство и коневъдство”. От 1 април 1989 г. биволовъдството е отделено и стопанството е превърнато в Научен селскостопански комплекс, като отново е върнато името „Кабиюк”.

На 1 май 1904 г. към държавния конезавод „Кабиюк” се открива Низше земеделско училище. За класна стая и пансион управлението на конезавода, със съгласието на Министерството на търговията и земеделието, отстъпва за временно ползване една от казармите на завода, която Окръжната постоянна комисия преустройва със свои средства. След три години училището е преместено в Шумен при Окръжния лозов и държавен овощен разсадник.

През годините изключително успешно се развива и земеделието в конезавода. Стопанството притежава около 28 000 дка земя – пасбища, сенокоси, гори, земеделски ниви. Земята е събрана в три комплекса: Централа, депо и Малка мера. Конезаводът е разположен на 194 м надморска височина и повърхнината му е равна. Работната площ се засява с култури, предназначени за задоволяване нуждите на завода. Постепенно се модернизира и заводът – доставят се трактори, камион, лека кола; открита е собствена варджийница, произвеждат се тухли. Построена е модерно обзаведена електрическа мелница с баня. От 3 юни 1940 г. конезаводът е водоснабден. Има и електрическо осветление. Повечето от подобренията са направени под умелото ръководство на директора Иван Георгиев.

„Кабиюк” е център на усилена племенна работа в областта на животновъдството. В него успешно са развити следните отдели: коневъден, овцевъден, свиневъден, говедовъден и птицевъден. Всеки един от тях има основна задача да произвежда висококласни племенни животни и се ръководи от зоотехник. Едновременно с отглеждането на разплодни животни, стопанството е център за подготовка на зоотехнически и ветеринарни кадри.

Като най-развит се оказва коневъдният отдел. Той води началото си от основаването на завода. Ежегодно се продават голям брой коне – станционери и висококласни спортни коне. Наред с това значителен брой от кобилите майки, отгледани в секцията след използването в спорта се заплождат и произвеждат приплоди в стопанствата. Така не само чрез жребците, но и чрез кобилите се прави масова подобрителна работа на коневъдството в страната. Коневъдният отдел се състои от два основни сектора – елитно племенно стадо от жребци и кобили за възпроизводство и жребцово депо със задача да извършва подобрителни дейности в района. В заводско-племенното стадо са застъпени три основни вида породи – арабска, източно-българска и чистокръвна английска. Арабският кон, който се отглежда в завода запазва до голяма степен отличителните качества на оригиналната арабска порода – благородство на формите, темперамент, издръжливост и здравина.  

В миналото у нас чистокръвни английски коне не се развъждат в чисто състояние. Внасяните чистокръвни жребци са се ползвали за полукръвното коневъдство. Основата на полукръвното стадо е поставена с известен брой кобили, внесени от чужбина и с прехвърлени от други стопанства. Между тях е имало полукръвни английски и англо-арабски. Частично са използвани и арабски кобили, както и местни с неизвестен произход. Жребците са били чистокръвни и полукръвни английски. Развъдната насока е била да се получи един универсален полукръвен кон, еднакво пригоден както за нуждите на армията, така и като подобрител на масовото коневъдство за получаване на по-едри коне.

На базата на полукръвните английски коне в „Кабиюк” и на развъжданите в конезавода в с. Божурище и „Стефан Караджа”, се оформя наша порода полукръвен кон, призната през 1951 г. като Източнобългарска. Източнобългарският кон е универсален тип, еднакво пригоден за езда и впряг. 

Техниката на развъждането и отглеждането на конете в завода е като в европейските конезаводи. Благодарение на това, разплодният материал, който се произвежда, е от достатъчно и високо качество. По отношение на заплодяемост, ожребяване и отглеждане на кончетата са постигнати завидни резултати.

Един от най-важните моменти на развъдно-подобрителната работа в коневъдството е повишаването на производителните качества на животните. Организират се от съответните органи и се провеждат на специално изградени места, наречени хиподруми. Едно от тези места е Шуменският хиподрум, който е неразделна част от Научния селскостопански комплекс „Кабиюк”. През пролетта на 1952 г. с Постановление №348 в Шумен се създава племенен разсадник по коневъдство с хиподрум за района на породата Източнобългарски кон. На 31 август 1952 г. се провежда първото окръжно спортно състезание и се поставя началото на дейността на хиподрума в Шумен, без прекъсване до днес.

Предметът на неговата дейност включва обяздване, трениране и изпитване на производителните качества на племенните коне. Разположен е на територия от 400 дка с изградени всички необходими съоръжения за изпитванията на конете и са създадени удобства за публиката. Хиподрумът разполага с три конюшни с индивидуални боксове за 75 коня. Изградена е писта за гладки бягания с обща дължина 1800 м и ширина 25 м. Построено е и общежитие за настаняване на жокеи и състезатели.

На хиподрума в Шумен е разположен и първият в страната покрит манеж, открит през есента на 1987 г. Той предлага много добри условия за трениране на конете при лошо време и за провеждане на състезания от различен характер. Разполага с 1 250 седящи места, съдийска будка, ветеринарен и медицински пункт, съблекални за състезателите и стаи за треньорите. В него най-често се провеждат състезания с демонстративен и развлекателен характер.  

Удържал на различните исторически и политически промени, днес в „Кабиюк” се отглеждат елитни коне от четирите породи – Арабска, представена от Чистокръвния арабски кон и типа Шагия, Чистокръвна английска, Източнобългарска и Шотландско пони. В този си вид, конезаводът продължава да има важна роля за производството на елитни племенни и спортни коне, както и за подобряване на масовото коневъдство в страната.

Родена е на 18 май 1929 г. в Шумен, в семейство с утвърдени музикални традиции. Баща ú – Георги Бабачев е дългогодишен диригент на хор „Родни звуци”. От него тя получава и първите си уроци по музика. Майка ú – Божанка Бабачева – е артистична натура, интересуваща се живо от литература, театър и музика. В семейния им дом в Шумен често гостуват едни от най-големите български музиканти – братята Андрей и Веселин Стоянови, Панчо Владигеров, поетът Иван Пейчев, актрисата Роза Попова със съпруга си и др.

От съвсем малка, Евгения Бабачева танцува и пее на детските тържества; като ученичка в Девическата гимназия дирижира училищния хор, учи пиано при клавирния педагог Павла Жекова. Нейна преподавателка по пеене в училище е г-жа Ненова, сестра на композитора Димитър Ненов.

След гимназията, в която за пръв път показва певческия си талант като солистка на хора, а също и на градската оперета, тя постъпва в Държавната музикална академия, в класа на вокалния педагог Елена Ангелова-Орукин. Дипломира се и продължава да учи пеене при голямата оперна певица и драматична актриса Констанца Кирова. Две години по-късно, с конкурсен изпит е приета в Русенската опера, където попада сред диригентите Добрин Петков и Константин Илиев, певците Пенка Маринова, Мария Бохачек, Николай Здравков и др. Усъвършенства уменията си при известната Фения Николау от Тимишоара. По-късно, за един сезон, 1964 – 65 г., специализира в Оперната студия на проф. Христо Бръмбаров. За вокални и артистични постижения е наградена с орден „Кирил и Методий” – първа степен.

Евгения Бабачева пристига в Русе в началото на 1955 г. и веднага е назначена за редовна солистка. Навлиза бързо в репертоара – нов и текущ. Редят се ролите: Азучена в „Трубадур” от Верди, Мерседес в „Кармен”, принцеса Еболи в „Дон Карлос”, Олга и Ларина в „Евгений Онегин” и др. На Втория национален преглед на оперните театри в София е забелязана от критиката и получава високи оценки за участията си в „Мазепа” и „Евгений Онегин” – две от най-представителните постановки на Русенската опера през 50-те години на 20 век. Следват Амнерис в „Аида” в импозантната първа русенска реализация – дело на режисьора Жан Рънзеску и диригента Ромео Райчев, считана тогава за най-добрата у нас и Далила в „Самсон и Далила” от Сен-Санс в паметния спектакъл на Димитър Узунов и Радосвета Бояджиева.

През 1970 г. отново с конкурсен изпит, Бабачева е приета в Софийската опера, където години преди това има постоянни гастроли. По стечение на обстоятелствата, за два дни трябва да се подготви за ролята си на Ефросина от операта „Момчил” на Л. Пипков. Отлично се справя.

В периода 1972 – 1987г. заедно с пианистката Лиляна Байнова изнасят камерни концерти. Бабачева е солистка на едни от най-известните български хорове на Шумен, Русе и София. Гастролира със самостоятелни рецитали и като солист на оперни групи в Русия, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Армения и др. Осъществява записи с Русенската опера, Софийската опера, Софийската филхармония, Оркестъра на БНР. Записва арии за БНТ, грамофонни плочи и др. Работи и като вокален педагог, а учениците ѝ се изявяват по сцените на Европа и САЩ. Носител е на много държавни награди.

Критиките за талантливата ни оперна певица, публикувани в родната и чуждестранна преса са повече от положителни и възторжени. Природно поставен глас – красив, добре овладян, топъл мецосопран, със сигурна техника и отлична дикция. Актьорската ѝ природа е лирична – играе роли, изискващи сърдечност и искреност в емоциите. Това са малка част от искрените, топли и положителни отзиви за личността и таланта на оперното ни дарование.

На 8 януари 2015 г. културната ни общественост се сбогува завинаги с Евгения Бабачева.   

Геоморфологията в България е сравнително млада наука. Нейното зараждане и развитие през първата половина на 20 век са тясно свързани с научната и преподавателска дейност на професор Жеко Радев. Той с право се смята за първия български учен – физико-географ и преди всичко геоморфолог, запознат много добре със състоянието на тази наука в Европа тогава.

Жеко Радев е роден на 31 юли 1875 г. в гр. Нови пазар. Произхожда от занаятчийско семейство. Основно и прогимназиално образование завършва в родния си град, след което през 1894 г. завършва Шуменското педагогическо училище. Няколко години учителства в родния си град, в Преслав и Върбица. През 1898 г. се връща в Нови пазар. Участва в протестите срещу десятъка и за това е уволнен.

През 1904 г. завършва философия и педагогика в Софийския университет. В университета наред със занятията си по педагогика и философия, слуша лекции по география, четени от проф. Анастас Иширков. Привлича го най-много физическата география и за да обогати знанията си, посещава лекциите по геология, четени от Златарски. Организира студентски клуб, обхожда родината във всички посоки. Любими негови планини са Пирин и Рила. За пръв път те биват проучени в морфоложко отношение от него. Една от първите релефни карти на България е картата на Шуменска област, направена от бъдещия учен още в студентските му години.

След завършване на Софийския университет е назначен за учител в Бургас, където събира материали за едно подробно проучване на града.

През 1906 г. е преместен в София като учител в Трета мъжка прогимназия и командирован за асистент по география в Софийски университет. През 1909 г. вече е редовен асистент и започва системна работа в областта на физическата география. Подпомогнат от проф. Иширков, Жеко Радев заминава за Берлин и в тамошния университет е на специализация при проф. Алберхт Пенк (1911 – 1914). Специализацията се оказва преломна за окончателното насочване на научните му интереси преди всичко към геоморфологията. През 1915 г. е избран за доцент, а през 1921 г. за извънреден професор. За редовен професор е избран през 1927 г. и като завеждащ катедра Физическа география. По време на 25-те си години преподавателска и научна дейност, той полага основите на физикогеографските дисциплини и съвременните специализации по геоморфология, климатология, хидрология, картография и др.

Жеко Радев е основоположник и председател на Българското географско дружество. Неуморим общественик, ръководещ строежа на Ректората и Университетската библиотека, доставя сбирки, книги за библиотеката. Работи и в Черноморския научен институт, където прави научни изследвания върху климата на гр. Бургас.

Автор е на: „Предмет и методи на географията” – 1919 г.; „Задачи и методи на геоморфологията” – 1926 г.; „Източна Стара планина и долината на р. Камчия” – 1926 г.; „Учебник по география за 4 прогимназиален клас” – 1912 г.; „Карстови форми в Западна стара планина” – 1913-1915 г.; „Географско положение, граници и големина на Българското царство” – написана за нуждите на Дирекция на статистика през 1925 г. като данните от нея се ползват 50 години след това; „Географска и етнографска България и нейните исторически граници” – 1926г.

Геоморфоложкото наследство на проф. Жеко Радев, оценявано само по броя на заглавията, не е голямо, но по обем на страниците, фактически материал, териториален обхват на изследване и проблемност то показва една завидна трудоспособност, целенасоченост и плодовитост.

Като преподавател Ж. Радев полага сериозни усилия да възпита и обучи редица географи, физико-географи и други природоизпитатели, които по-късно работят като геоморфолози, климатолози, картографи и учители. Той разработва първите лекции по геоморфология, климатология, хидрология и картография. Тези ръкописно написани лекции с голяма прецизност и много илюстрации вероятно Жеко Радев подготвя за учебник по физическа география, предназначен за студенти, но остават неотпечатани.

Професор Жеко Радев умира на 24 ян. 1934 г. в София от сърдечна недостатъчност.

„Винаги вдъхновен, винаги сигурен в онова,
което пише, здраво стъпил на земята,
която обича и най-възторжено възпява,
Панчо Владигеров превръща в музика всичко, което допре…”
                                                                                                              Николай Лилиев

Панчо Владигеров влиза в историята на българската композиторска школа скоро след нейното зараждане и има заслугата  на основоположника и първомайстора. Неговият гений и значимостта на делото му дават на българската музика това, с което големите музикални нации отдавна се гордеят.

Рождената дата на Панчо Владигеров е 13 март 1899 г. По случайно стечение на обстоятелствата, в биографията му като месторождение остава вписан далечният Цюрих, а не Шумен – град със стари културни традиции, където живеят родителите му и  преминава детството му и с който той остава най-тясно свързан през целия си живот. В Шумен е роден неговият баща Харалан Владигеров – по професия юрист, учил правни науки в Лозана и Брюксел. Майката на композитора Елиза Владигерова е с руско потекло – родена в град Одеса в семейството на математика Леон Пастернак (от същия род е и поетът Борис Пастернак). След смъртта на своята съпруга, Леон Пастернак напуска Одеса и се преселва в Цюрих, където му е предложено място за професор в Политехниката. Елиза завършва медицина в Париж и под влияние на свой колега българин идва на работа като лекар в България. Установява се в Шумен и се омъжва за Харалан Владигеров. Разбирайки, че очаква близнаци и страхувайки се от усложнения, тя заминава за Цюрих. Няколко месеца след раждането на близнаците Панчо и Любен, тя се завръща в Шумен.

В актовете за раждане от Цюрих, близнаците са вписани с двойни имена : Любен-Рафаил и Панко-Данило Хараланов Владигеров. Панко е кръстен на дядо си по бащина линия – Панайот Костакев, а Любен – на писателя Каравелов.

След двумесечен престой семейство Владигерови, вече четиричленно, се завръща благополучно в Шумен. Скоро след това на 18 юни 1899 г. в църквата „Свето вознесение” е извършен православният църковен ритуал по кръщаването на близнаците. Двойните им имена остават само на книга, вписани в регистъра на ражданията. В началното училище Панчо се води с името Пантимир. После гальовното обръщение на родителите му към него – Панчо, се налага като „окончателното” му и официално име в документите и в личния му живот.

Близнаците Владигерови от рано проявяват своята музикалност. Едва 6-годишни започват да свирят: Панчо на пиано, а Любен на цигулка. След началните уроци на майка им, обучението на Панчо поема шуменската пианистка Павла Жекова – възпитаничка на Виенската музикална академия. Учейки при нея, той напредва много бързо и може да импровизира на пианото свои композиции. На 8–годишна възраст заедно с брат си изнася и първия си публичен концерт.

През 1910 г. Елиза Владигерова, две години след смъртта на съпруга си, се премества в София и записва синовете си в Частното музикално училище. Панчо учи пиано при Хенрих Визнер и едновременно с това е частен ученик на най-видния за това време български композитор и теоретик Добри Христов. Той е първият му учител по музикална теория и композиция, разпалва в душата му любовта към българската народна песен. От това време датират и първите записани съчинения на Панчо Владигеров – пиеси за пиано и за цигулка, някои от които са върху фолклорни мотиви.

Талантът на младия пианист и композитор става достояние на обществеността и през 1912 г. с държавна стипендия той е изпратен заедно с брат си в Берлин. Любен е на частни уроци по цигулка при Марто, а Панчо –  на пиано при проф. Хайнрих Барт, а композиция и теория учи при Паул Юон. По съвет на Юон, през 1915 г. Панчо Владигеров се явява на изпит и е приет като извънредно дарование в майсторския клас по композиция на Академията на изкуствата.

Първият свой клавирен концерт Владигеров посвещава в знак на благодарност на живеещия в Берлин пианист Леонид Кройцер, на когото от 1917 г. е ученик. Този концерт за пиано и оркестър №1 в ла минор е най-значимата творба от този период. Тя му носи и „Менделсоновата премия” на Академията на изкуствата – първото официално признание на неговия талант.

През 1918 г. двамата братя са принудени да прекъснат образованието си в Берлин и да се завърнат в България за отбиване на военната си повинност. Панчо е зачислен в Гвардейския военен симфоничен оркестър в София с диригент маестро Атанасов.

През ноември 1921 г. двамата братя Владигерови в препълнената зала на читалище „Д. Войников”, изпълняват Първия концерт за цигулка във фа минор, опус 11 от Панчо Владигеров.

Завърнал се в Берлин, Владигеров продължава следването си и завършва майсторския клас на Академията на изкуствата. В края на 1920 г. за втори път е отличен с „Менделсонова премия” за трите оркестрови импресии и лиричните импресии, опус 5.

1922 г. се оказва определяща в съзряването на индивидуалния стил на Панчо Владигеров. Дългогодишен музикален ръководител и композитор е на „Дойчес театер”. Написва „Бурлеска” за цигулка и оркестър, базираща се изцяло върху български народни мотиви; 3 пиеси за пиано и рапсодия „Вардар“ за цигулка и пиано, която в своя по-късен оркестров вариант от 1928 г. заедно с Третия концерт за пиано завоюва най-голяма популярност на създателя си. През пролетта на 1924 г. рапсодия „Вардар” е изпълнена с голям успех в Ню Йорк от виолониста Макс Розен и предизвиква много добри отзиви в американския печат. В Шумен, рапсодия „Вардар”е изпълнена на 4 май 1926 г.

Несъмнено 20-те години бележат творчески разцвет на композитора Панчо Владигеров. Не могат да не бъдат отбелязани и представителни опуси като оркестровите Българска сюити оп. 21 и Седем симфонични български танца опус 23; Концерт за пиано и оркестър №2 оп. 22; клавирните цикли Шест екзотични прелюдии оп. 17 и „Класично и романтично” оп. 24; и на първо място знаменитата Българска рапсодия „Вардар“ за цигулка и пиано оп. 16.

На 22 април 1930 г. Панчо Владигеров се венчава в Шумен за Екатерина Жекова – дъщерята на неговата първа учителка по музика. За шуменци е паметен концертът на 19 септ. 1931 г. когато семейство Владигерови свири на 4 ръце „Италианско капричио” от Чайковски и „Българска рапсодия Вардар“.

Септември 1932 г. Панчо Владигеров заедно със съпругата си се завръща в България окончателно. Назначен е за договорен, а през 1942 г. и за редовен професор по пиано и камерна музика в Държавната музикална академия. Дългогодишен професор и преподавател в Държавната музикална академия, именитият творец създава забележителна композиторска школа. Негови ученици и последователи са: Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Лазар Николов, Георги Костов, Пенчо Стоянов, Милчо Левиев и много други. В края на 1932 г. П. Владигеров става един от учредителите на първото българско Дружество на композиторите „Съвременна музика”. В този период създава поредица от значителни произведения – операта „Цар Калоян”, Трети концерт за пиано, Концертна фантазия за виолончело, обработка на народни песни и др.

След 1944 г. се появяват балетът „Легенда за езерото”, Симфония №2, „Майска”, концерти за пиано, цигулки и оркестър и др. Делегат е на Световния конгрес на мира през 1949 г., член на жури на престижни международни конкурси.

През 1968 г. Панчо Владигеров получава престижната награда на Виенския университет „Готфрид фон Хердер” за принос в европейското културно наследство.

През последните 20 години от живота си осъществява голяма концертна дейност като диригент и пианист, както у нас, така и в чужбина. Рапсодия „Вардар” и „Българска сюита” са най-изпълняваните произведения в чужбина. Целият си живот Владигеров отдава на изкуството, музиката, която става неделима част от житието му и оставя на поколенията безценно тоново богатство, превърнало се в емблема на национален музикален стил.

Владигеров израства в духа на немската култура. В Берлин има възможността още от дете да поема от една звукова култура, съвършено различна от нашата и да познава голямата немска, художествена песен. Мисленето му, естествено, се отличава коренно от това на българските му предшественици в областта на тоновото изкуство. Затова, като се има предвид, че е отличен пианист, клавирната партия в песните му се насища с много ефекти, със звуков колорит и майсторски е вплетена в соловата вокална партия. И като резултат се получават композиции на високо ниво, с ярко изразен индивидуален характер, с различен поглед към интерпретиране на тематиката на текстовете.

Архивът на Владигеров включва над 7000 инвентарни номера – след предварителна обработка са обособени следните сбирки: ръкописи, програми, афиши, снимки, личен архив и кореспонденция, нотни издания, грамофонни плочи, периодичен печат и др. Всичко това се съхранява в къщата на композитора по негово желание.

Владигеров твори до смъртта си. Признат е за един от най-добрите български музикални дейци. Държавната музикална академия днес носи неговото име.

Награждаван е многократно с български и чужди медали, награди и премии. Удостоен и със званието „Народен артист”. Почетен гражданин на Шумен. Умира след внезапен масивен инфаркт на 8 септ. 1978 г.