Author: kraeznanie1

От далечни времена Шуменското плато – внушително и красиво, неизменно присъства в живота на хората от този край. То съчетава в едно природната красота и културното наследство на района.

За да се запазят и съхранят ценните растителни и животински видове, характерния платовиден ландшафт и разнообразието на местата, подходящи за отдих и туризъм, със заповед № 79 от 05.02.1980 г. на Комитета за опазване на околната среда 3 895, 8 хектара от Шуменското плато са обявени за защитена природна територия – Народен парк. През 1995 г. е създадено Управлението на парка, а през 1998 г. той е прекатегоризиран от министерството на околната среда и водите в природен.

Природен парк „Шуменско плато” се простира на територията на две лесничейства – Държавно лесничейство Шумен и Държавно лесничейство Преслав. Границите на парка на север достигат до вилната зона на града; на изток до кв.Дивдядово; на юг до Държавно лесничейство Преслав, а на запад до шосето между селата Лозево и Кочово. Шуменското плато е най-високото сред останалите плата в Дунавската хълмиста равнина. Най – високата му точка е на 502 м н.в., а средната надморска височина е 350 м. Релефът е платовиден. Билото е равнинно – хълмисто, склоновете са стръмни, увенчани на места със скални венци. Платото е изградено от глини, мергели, пясъчници и варовици.       

Най-северният дял на шуменското плато е известен с името”Йълдъз табия” по името на старо турско укрепление. Илчов баир е най-източният дял на платото. Името му се свързва с народния закрилник срещу турските поробители, Илчо войвода. Той е характерна релефна форма с най-висока северна част, наведена над гр. Шумен. На него величествено се издига  комплекс-паметник „Създатели на българската държава”.

На юг след Илчов баир, по периферията на платото се очертава скалният език на Сърт мара. Следват Калугер боаз, Троицки и Осмарският боаз – най-дълбокият в южната част на платото. Следват западните склонове на централната част на Шуменското плато. Те са стръмни, някъде скалисти, обрасли с широколистни дървета и храсти и на север достигат седловината Терезията.

Климатът на Шуменското плато се определя от неговото географско положение и континенталния характер на Дунавската хълмиста равнина. Той се характеризира като умерено-континентален със степно влияние на Лудогорско-Добруджанската хълмисто-платовидна подобласт.

По платото липсват течащи води, но по склоновете му  и откосните части бликат повече от 30 карстови извора. Реките, водещи началото си от малкото некаптирани извори, са маловодни с големи колебания в дебита.

Почвената покривка на платото е съставена предимно от сиво-кафяви горски почви, следвани от излужени черноземи и хумуснокарбонатни почви.

Растения и животни

Растителният свят в ПП”Шуменско плато” е богат и разнообразен. Благоприятна среда за развитие тук намират 550 вида висши растения. От тях 18 вида са включени в „Червената книга на България”, а над 100 вида са лечебни растения. Горите заемат 90 % от територията на парка. Преобладават смесените широколистни гори. Откритите места в парка са пъстра мозайка от тревисти растения и храсти. В парка се срещат представители на скални и степни растения.

Почти неизвестно е, че на Шуменското плато растат орхидеи. Те са едни от най-красивите цветя в българската флора. В наши дни броят им все повече намалява, което налага тяхната защита и опазване.           

• 

• 

• 

Шуменското плато е местообитание на 109 вида гръбначни животни. От тях 28 вида са бозайници, 61 вида птици, 14 вида влечуги и 6 вида земноводни. От бозайниците се срещат благороден елен, сърна, дива свиня,белка, лисица, язовец и др.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Птиците са най- широко застъпената група в парка. Тръгвайки по различни маршрути, из платото могат да се срещнат голям синигер, червеногръдка, чинка, кос, поен дрозд.

Защитените животни, включени в „Червената книга” на България са 11: смок-мишкар, , египетски лешояд, бухал, пъстър пор и др.

Поглед към историческото минало

Шуменското плато заема стратегическо положение в източната част на Дунавската равнина. Това определя и неговата значителна роля в историческото ни минало. Естествено укрепено и защитено, то е било заселено от дълбока древност. През различните исторически епохи тук са съществували много крепости, селища , монашески килии, църкви и скални манастири, за които свидетелстват намерените археологически останки.Първите археологически проучвания са дело на чешкия археолог Карел Шкорпил.

Шуменската крепост е най-значимият исторически и археологически обект на платото. Проучванията, започнали през 1957 г. доказват, че Шумен е едно от най-старите селища в страната, датиращо отпреди 3 000 години.

Пещерите на платото са друг детайл от неговата история. Много от тях са служили за жилище на хората. По северния скалист склон, известен с името „Хан Крумови порти”, близо до Шуменската крепост се намират седем различни по големина пещери.

В археологическия пейзаж на платото се вписват и останките от няколко тракийски селища, датирани в периода 4-2 век пр.н.е. Те се намират в местността „Висока поляна” и в местността „Бобата”.

По склоновете на платото са разпръснати и редица скални манастири, църкви и монашески килии. Те са забележителни паметници, свързани с религиозния, културния и просветния живот от времето на Второто българско царство. В тях са намирали подслон отшелници монаси. Вероятната датировка на повечето манастири е 12-14 век.

Във връзка с руско-турските войни през 18-19 век на платото са построени над 13 военни укрепления – редути, фортове и ретраншменти, представляващи част от укрепителната система на считания от военните специалисти за непревземаем град Шумен.

Платото пази спомени и от най-новата ни история.на шуменци е познато и историческото място „Гробът на курсистите”, намиращо се югозападно от паметника”създатели на българската държава”. Тук през 30-те години на 20 век падат жертва на политически борби трима курсисти от шуменското педагогическо училище.

Над село Кочово се намира бункер, който през годините на антифашистка съпротива е използван като база на шуменско-Преславския партизански отряд.

По време на Втората Световна война, на платото е функционирал и военнопленнически лагер за свалените над България и балканския полуостров екипажи на американски и английски самолети, участвали в бомбардировките над България и Румъния.

Природен парк „Шуменско пиво”- притегателен кът за отдих и туризъм

Природните дадености и непосредствената близост на парка до град Шумен го правят предпочитано място за отдих, спорт и туризъм през всички годишни сезони. Добре изградената пътно-алейна мрежа улеснява достъпа до всички негови точки. Паркът се посещава от много шуменци и гости на града. На територията му има значителен брой сгради – профилакториуми, почивни станции, хотели, заведения за хранене и др., свързани с отдиха и обслужването на посетителите. Дирекцията на парка създава условия за пълноценен краткотраен отдих на любителите на природата. В най-красивите и посещавани места на парка се изграждат и поддържат туристически заслони, беседки, чешми, пейки, маси, огнища и други архитектурни елементи.

Многобройни са пешеходните маршрути, които кръстосват парка и отвеждат до интересни теренни и скални форми.

Забележителностите в ПП”Шуменско плато”

„Кьошковете” е една от най-красивите и посещавани местности в Природния парк.Тя започва непосредствено от западните квартали на гр. Шумен. За повечето шуменци тази местност е естественият зелен вход, който води най-пряко в чудния свят на живата природа. Мястото е впечатлило пътешественика Барбие дьо Бокаж, който през 1810 г. го описва така : „Околностите на Шумен са украсени с голям брой места за разходка и прелестни градини…”През 1897 г под ръководството на лесовъда Торишков започва залесяване на местността. От 1904 г. до 1953 г. площта е залесена с черен бор, смърч, и др. И днес „Кьошковете” са истински зелен оазис в близост до големия град.

Шуменска крепост – намира се на 3 км западно от град Шумен, живописно издигната в местността „хисарлъка” на височина 405 м. Заема площ от 28 дка и има форма на многоъгълник. Представлява сложен комплекс от жилищни, култови и крепостни съоръжения, свидетелстващи за гъстото застрояване на крепостта през вековете.

На север от Шуменската крепост равнинната част на платото завършва със скален венец, известен с името”Крумови порти”. От него се открива прекрасна панорамна гледка към гр. Шумен и шуменското поле. Наименованието му е свързано с легенда, разказваща за силата и мъжеството на българския владетел хан Крум.

Паметник ”Създатели на Българската държава”се намира в югоизточната част на платото, на Илчов баир. Построен е в чест на 1300 – годишнината от създаването на българската държава по проект на художника Крум Дамянов и е открит на 28 ноември 1981 г.

В Троицкия боаз, на 2,5 км северозападно от с. Троица, самотно се извисява причудлива скална форма, наречена „Момина скала”. Обгърната с буйна растителност и почти непристъпна, през средните векове тя била превърната в монашеска обител.

Общият брой на пещерите на Шуменското плато надминава 60. По-голяма част от тях са изследвани и проучени. В миналото някои са служили за жилища на хората, а други по време на християнското отшелничество – за монашески килии и малки скални манастири.По –известните от тях са : „Бисерна”, „Русалка”, „Тайните понори”, „Лабиринта”и др. „Бисерна” е най- дългата и най-красивата пещера на платото. Намира се в местността „Кьошковете”, на 1 км западно от град Шумен, на 404 м надморска височина. Пещерата е наклонена, възходяща, разклонена, двуетажна и водна, с постоянно изтичаща от нея вода. „Тайните понори” е типична пропастна пещера, входът на която е разкрит през 1983 г.Намира се югозападно от Стария град в местността „Дългите поляни”, до туристическия заслон „Детелина”. С достигната при проучванията дълбочина от 101 м, тя е най-дълбоката пещера в Североизточна България. „Русалка” или „Сулумара” представлява малка водна пещера, намираща се в  местността „Кьошковете”. Дълга е 35 м и е дълбока 26м. дава началото на преминаващата през гр. Шумен река „поройна”, чийто режим е напълно зависим от падналите валежи.Заедно с изобилието на открити карстови форми, то може да се характеризира като типично карстово плато.

На 4 км северно от село Осмар, в Осмарския боаз, се намират скални манастири, състоящи се от църкви, няколко килии и гробници.

Резерват „Букака” се намира в границите на ПП „Шуменско плато”. Обявен е със заповед № 79 от 5 февр. 1980 г. на Комитета по опазване на природната среда с цел запазване на съществуващата коренна растителност от ценни дървесни видове – главно стогодишни дървета от мизийски бук. В резервата растат още габър, зимен дъб, благун, клен, леска, глог, шипка и др.От представителите на животинския свят – срещат се : лисица, заек, язовец, сърна, дива свиня и др.От птиците – малък креслив орел, бухал, кос, славей, пъстър кълвач и др.

Общата площ на резервата е 62,6 хектара. Понастоящем резерватът е със статут на поддържан такъв.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Един от пионерите на музейното дело в Шумен и Шуменския край е роден на 14 август 1876 г. в гр. В. Търново. Рафаил Попов завършва специалността „Естествена история” във Висшето училище в София през 1901 г. Още през студентските си години започва да изследва пещерите у нас. Прави системни разкопки и изследвания на Търновските пещери, Дряновските, при Карлуково, Ловеч и др.

Естественик, археолог, историк, палеонтолог, родоначалник на българската праисторическа наука и спелеология.

През периода 1901-1909 г. е учител в Педагогическото мъжко училище в гр. Шумен: „Този край ми беше непознат. Естествено, първата ми грижа трябваше да бъде да се запозная с близката и по-далечна околност на града. Първият излет, който направих с учениците беше на платото до Пивовара. Тук учениците ми посочиха пещерите при Крумовите порти и мястото на пещерата Зандана…” (в. „Шуменско слово”, 28.09.1940 г.)

През този „шуменски” период на дейността си (1901-1909), съчетавайки най-добрите качества на учителя педагог и музейния работник по призвание, Рафаил Попов на базата на проучванията си на Мадара и околностите на Шумен, съумява да създаде едно от първите у нас археологически дружества (1902 г.) и първата експозиция на Окръжния дружествен музей, открита на 29 юни 1904 г.: „Сега се роди у мене идеята да се образува в гр. Шумен едно археологическо дружество и с общи усилия да се почне събирането на старините и да се уреди една макар и скромна археологическа сбирка. ….През зимата на 1902 г. поканихме в училището следните лица: началника на гарнизона полковник Д. Караджов, д-р Петър Кърджиев, Минчо Кривошийков, Харалан Ангелов, майор Ст. Карастоянов и няколко учители. Показах им събрания материал, казах няколко думи за значението на едно археологическо дружество и музей в един такъв край, богат със старини, какъвто е Шуменският.” (в. „Шуменско слово”, 28.09.1940 г.)

„…Музеят се обяви за открит и всека среда и събота следобед и неделя пред обед беше открит за посетители. Още първите дни залича интереса към тази нова културна придобивка за града. А с това се засили и интересът към старините. Всеки, който имаше в дома си стари вещи, книги, оръжия, монети и др. с готовност ги предлагаше. Интересни старини и етнографски материали можах да събера срещу незначителни суми от бит пазар, дето пазарен ден се изнасяха за продан. „По този начин в Шумен се положи основата на скромен музей, роден, бих казал, от Мадара и който музей моите заместници развиха, и дано Бог помогне да се сдобие с собствено здание и да нарастне още повече и да служи за огнище на просвета, да буди любов към миналото, към историческата наука – най-добрия учител за народите.” (в. „Шуменско слово”, 28.09.1940 г.)

След уреждането на музея в Шумен и създадената сбирка по естествена история и праистория в Мъжкото педагогическо училище, несъмнен е приносът на утвърдения вече учен за уреждането в Мадара на три експозиции – през 1924 г. в сградата на местното начално училище, през 1935 г. в специално построеното каменно здание на подстъпа към Мадарския конник и през 1939 г., когато посочените два музея се сливат и новият музей „Под конника” се оказва притежател на над 2000 ценности във фонда и експозиционната си зала. А на този музей Р. Попов гледа като на естествен център на бъдещия Народен исторически парк музей, което се вижда от разработения още през 1924-1929 г. и обогатяван по-късно, идеен комплексен план за създаване на паркове музеи в Плиска, Мадара, Велики Преслав и Велико Търново. Според документи от личния архив на Рафаил Попов, известният учен планира създаването на т. нар. народни исторически паркове. В архива му се пази и план за „Парк Цар Борис III”.

Рафаил Попов нарича в своя проект парковете около Мадара, Преслав, Плиска и Търново „народни исторически паркове”, „народни археологически паркове”. Документите за паркове на Р. Попов подсказват за мащабното му и модерно мислене. То е съпроводено с реална дейност на учен с утвърден авторитет, за когото д-р Иван Буреш – биограф на Р. Попов, казва: „Рафаил не проглуши света със своите намерения и със своите идеи. Той със скромност, но упорито пристъпи към тяхното осъществяване…”.

В края на плана, Рафаил Попов заявява основната си цел – „Да се поддържат, закрепват и държат в ред неподвижните старини и когато посетителите от детето до старика обходят парка и музея и разгледат старините, непринудено да се запознаят с историческото минало на този край и черпят от него поука, а чужденците, които ежегодно посещават Мадара да си отидат с убеждението, че България е страна, която тачи паметниците на своето минало, обича това минало, живее с него и черпи поука от него, а такава страна трябва да има по-завидна участ.” Рафаил Попов е и основател и пръв уредник на Праисторическия отдел към Народния археологически музей – София (1909-1929), негов директор (1929-1938). Поставя началото на дългогодишните археологически проучвания в Мадара, която нарича „Българската Троя”. Разкопките в Шуменския край му спечелват славата на патриарх на българската праисторическа наука. През 1902-1909 г. прави проучвания в Голямата и малката пещери в Мадара и по протежение на Мадарска поток, на Коджадерменската и Салмановските могили, на Шуменското плато и в чертите на Шумен, в землищата на с. Войвода, с. Риш, с. Марково и др. През м. ноември 1905 г. открива Чаталарската колона – епиграфски паметник от времето на управление на хан Омуртаг през 9 век. „В една от нивите на братята Сава, Коста и Петър Радушеви в с. Крумово /тогава с. Чаталар/ имало заровени три колони, от които едната стърчи с единия си край навън. В другата нива имало основи на една сграда, която пречела при дълбока оран и често пъти от това място са вадили мраморни плочи… Надписът върху тази колона обърна вниманието на мнозина наши и чужди учени. Той хвърли известна светлина върху историята от времето на Омуртаг. С големи усилия двете части от колоната бяха пренесени до гара Крумово, а оттам до гара Шумен. Няколко дни след това, по нареждане на Министерството на просвещението, тя биде изпратена в Народния музей в София, дето сега се пази”.

В периода 1924-1935 г. Рафаил Попов е главен ръководител на разкопките в Мадара с участието на специалисти към Народния музей – София, Софийския университет и на местните дейци Иван Моллов, Юрдан Господинов и Карел Шкорпил.

Автор е на над 200 труда, като около 35 монографии и статии са посветени на обекти в Шуменския край. Директор на Народния музей – София (1929-1938 г.), секретар и действителен член на Българския археологически институт (1920-1940 г.). Редовен член на РАИК (Руски археологически институт в Константинопол) от 1911 г. Дописен член на БАН (Българска академия на науките) от 1937 г., доцент и професор в Софийския университет през 1925-1938 г., член на институти и дружества във Виена, Кан, Берлин и Будапеща, почетен член на археологическите дружества в Шуменския край.

Стилиян Чилингиров за Рафаил Попов: „…Той така беше се сродил с него (Шумен), че сам се сметаше повече шуменец, отколкото търновец. Пък и шуменци го сметаха като свой. Те надали са обичали.другиго така както обичаха него. И аз смело бих могъл да кажа, че в негово лице те загубиха един от най-достойните си съграждани. Видех се с Рафаил Попов нещо месец преди неочакваната му смърт. Първата ни дума беше пак за Шумен. И последната помежду ни”.

Рафаил Попов умира на 15 август 1940 г. в София.

Традиционните календарни празници са трайна съставка на българската народна култура. Те заемат определено място в бита на населението на град Шумен и са част от духовния му живот. Най –популярни за населението на Шумен са зимните празници – Бъдни вечер, Коледа и Нова година. Обичайната празнична система и специално традиционният народен календар претърпяват редица изменения, резултат на всеобхватни и динамични процеси в цялостния живот на населението след Освобождението. В празниците и обичаите на града навлизат нови елементи. Такъв е случаят с появата на коледната елха, която впоследствие става обреден реквизит на коледния празник.

Появата на коледната елха в Шумен датира от края на 19 век. За пръв път тя се появява в семейството на Франц Милде, основателят на Пивоварната фабрика в Шумен. Неговата дъщеря, Емилия Милде разказва, че баща ѝ всяка година посещава Чехия и  носи оттам подаръци за елхата като събира около нея работниците от фабриката и техните деца на организираното коледно тържество. Наред с непознатото дотогава шуменско пиво, край коледната елха  се появява дядо Коледа и дарява децата  с най-чудните лакомства и подаръци, които те са виждали.

Около 1910 г. се украсява елха в семейството на търговеца Спас Пенев – едно от първите шуменски семейства, в което се прави домашна коледна елха. За целта се ползва елха или клонче, а ако липсва такова – саксия с цвете. За украса използват орехи, обвити в цветен станиол, ябълки и цветни книжки, а в края на 20-те години и специални играчки за елха, купувани от магазините. След Първата Световна война, около 1918 г. освен в домовете, се украсяват и общи елхи в салоните на читалищата, на кино „Одеон”  и др.

Д-р Иван Михайлов Карамихайлов е един от създателите на хирургията в България, първият цивилен ръководител на редица военномедицински болници по време на Балканската и Първата световна война, положили основата на бъдещата Военномедицинска академия.

За големите му заслуги е награден лично от цар Фердинанд с генералска сабя, става и почетен гражданин на София. Многоуважаван доктор, член на международното и немското хирургически дружества. Пръв почетен член на хирургическото дружество в България. След промените след 1944 г. и на преклонна възраст, когато клиниката му е отчуждена, а синът му интерниран в Дряново, д-р Карамихайлов всеки ден с бялата престилка се отзовава на нуждаещи се от лекарска помощ.

Д-р Иван Карамихайлов е роден на 15 ноември 1866 г. в семейството на уважавания търговец Михаил Янев Карамихайлов. Карамихайлови е известен и голям род в Шумен, произхождащ от Яни Карагьозлу – търговец, вероятно чехлар, женен за дъщеря на свещеник. Синът им Михаил Янев Карамихайлов учи в гръцко училище, но заради предизвикателно поведение при посещение на гръцки владика е изключен. Михаил се оженва за Жеча, внучка на хаджи Ласко – един от първите хора в Шумен. Макар да не успява да завърши образованието си и съжалявайки цял живот за това, Михаил Янев, въпреки че не е много заможен, дава добро възпитание и висше образование на четирите си деца. Двамата си синове – Иван и Васил изпраща да учат в Роберт колеж в Цариград. Дъщерята Елена завършва Американския колеж за момичета в Цариград, а най-малката дъщеря Магдалена учи пиано в Мюнхен.

Д-р Иван Карамихайлов получава началното си образование в родния си град, в „Нанчовото училище”. По-късно той завършва медицина във Виена и специализира хирургия при проф. Айзелберг, работейки като редовен асистент от 1904 г. до 1907 г. в университетската хирургична клиника в Австрия. Запознава се със студентката по музика Мери Слейд – единствена дъщеря на заможен английски аристократ. Създават семейство, раждат им се три деца – Елисавета, Райна и Иван.

Младият лекар отказва примамливите предложения за успешно кариерно развитие във Виена и решава да приложи своите знания в родината си. С цялото си семейство пристига в София и купува къща на ул. „Кракра” №11, построена в края на 19 век за генерал Никола Иванов – бъдещият командир на Втора армия през Балканската война. По служебни причини се налага генералът да се премести във Велико Търново. А в тази сграда по-късно д-р Карамихайлов открива своята клиника, която бързо се сдобива с отлична репутация – ред и чистота в сградата, професионализъм и коректно отношение към пациентите. Любопитен факт е, че таксите за лечение в клиниката са символични, по-ниски дори и от тези в болницата на Българския червен кръст.

Преди настаняване на семейството, на сградата е направен основен ремонт с разширения. Клиниката с операционната, амбулаторията и болничните стаи заемат изцяло горния етаж на сградата, а долният етаж се обитава от семейството на лекаря.

Постепенно семейство Карамихайлови е прието от столичния елит. Способният хирург става придворен лекар на цар Фердинанд и на цар Борис Трети.

Първоначално, д-р Карамихайлов започва работа като лекар с частна практика, а оперативната си дейност развива в болницата при училището за медицински сестри към Българския червен кръст (БЧК). През 1909 г. той е назначен за управител на новата болница на БЧК, чийто приемник е днешният институт „Пирогов”, където работи до 7 юни 1911 г. и като главен хирург в нея, обучава по трима военни лекари хирурзи, за което Военното министерство му изказва специална благодарност. Управителният съвет на Червения кръст с председател Иван Евстатиев Гешов гласува доверие на виенския възпитаник като му дава правото да урежда болницата по най-добрия според него начин.

През Балканската война, д-р Карамихайлов е назначен като хирург към Първа армия и работи в различни полеви и етапни болници. През 1913 г. е в Разпределителна болница в София за обучаване на персонала в даването на първа медицинска помощ и обгрижване на ранените. По-късно е завеждащ в Разпределителната болница, позиционирана в Духовната академия и Военното училище. В нея са разкрити 400 легла за тежко ранени войници и офицери. Демобилизиран е на 23 март 1914 г. и преминава на частна медицинска практика.

Д-р Карамихайлов е назначен за началник на Шеста местна военна болница в София по времето на Първата световна война, където на 16 ноември 1915 г. се настанява Австрийската санитарна мисия за лечение на ранени. Трогнати от високия професионализъм и топлите грижи на медицинския персонал в поверената му болница, благодарните пациенти връчват на д-р Карамихайлов калиграфски художествено изписан и оформен благодарствен адрес, изразявайки в него „своята обич към денонощния му всеотдаен труд в полето на честта за възвеличаване на България и за спасение на страдащите ѝ синове, които връща не само към живот, но възстановява отново годността им да заемат предишните си места на борба” (цитат от благодарствения адрес).

За периода 1912-1918 г., д-р Карамихайлов полага безвъзмезден труд във военните болници в страната, дарявайки заплатата си за лекуване на ранените на фронта българи. Нещо повече – със средства на съпругата му са оборудвани полеви болници, а Мери, Райна и Елисавета Карамихайлови дежурят като санитарки при ранените в болницата на БЧК. За неговата „ревностна и крайно полезна дейност” по време на войните през 1918 г. е награден с ордена „Св. Александър” трета степен с мечове.  

След 1921 г. д-р Иван Карамихайлов отново завежда Хирургическото отделение в болница „Червен кръст”. Един от инициаторите за организиране на общественото здравеопазване у нас, в периода 1921-1938 г., той е член на УС на БЧК. Продължава своята частна хирургична практика в София до края на живота си на 95 год. възраст.

Правнукът на д-р Карамихайлов, инж. Бърнев разказва: „Моят прадядо – казватой – е имал такъв авторитет сред лекарското съсловие, че вече на преклонна възраст, доста след като клиниката му е национализирана, а синът му интерниран в Дряново, е предложен да стане първият хирург „Народен лекар”.

Показателен факт за морала на д-р Карамихайлов е, че когато идва време за пенсионирането му, във ведомостите не откриват името му, тъй като работи без заплащане. Получавайки много благодарности и отличия за дейността си като хирург, през 1950 г. е удостоен със званието „Народен лекар”. Според писателя Георги Данаилов, той е и първият хирург у нас, предложен за званието, но то „не можело да се присъжда „без съответната кадрова проверка”, тъй като имало опасност „да се допусне някоя идеологическа неразбория”. Чиновникът, пред когото се изправя достолепният 90-годишен доктор, дори не го кани да седне, а запитва защо за времето от 1912 г. до 1918 г. отказва да получава заплатата си. Д-р Карамихайлов „погледнал чиновника в очите и високо рекъл: – Ами защото аз не можех да вземам пари тогава, когато българските войници умираха, за да могат да живеят такива като вас!”.

Д-р Карамихайлов е строг, взискателен и изключително сърдечен човек с висок морал и чувство за национален дълг. Цялостната му дейност е пример за всеотдаен труд и възрожденско себеотрицание, което дава отпечатък върху формиране характерите на неговите деца – същите човешки добродетели, които притежава и дъщеря му Елисавета. Тя завършва атомна физика и е първата жена професор в България, първият български ядрен физик.

Представителната сграда на Съюза на архитектите в България на ул. „Кракра” е позната не само на живеещите в София. Но малцина знаят, че старата ѝ част с фасадата към улицата е бившият дом и частната хирургическа клиника на видния столичен хирург д-р Иван Карамихайлов, открита през 1920 г. Със семейството на д-р Карамихайлов живее и неомъжената му сестра – художничката Елена. До омъжването си за византолога австриец Паул Витек, с тях живее и дъщеря му Райна, която умира млада от туберкулоза. Синът Иван като баща си завършва медицина във Виена и специализира хирургия. След завръщането си в България работи в Клементинската болница. След 9 септ. 1944 г. е интерниран от София и работи като завеждащ хирургическото отделение в болниците в Дряново и Горна Оряховица.

Д-р Иван Михайлов Карамихайлов умира на 26 май 1961 г. в София.

Художникът Христо Казанджиев принадлежи към плеядата талантливи шуменски художници като Никола Михайлов и Елена Карамихайлова.

Близки по възраст и тримата учат по едно и също време и на едно и също място – Мюнхен. Съдбата на Казанджиев е по-различна от тази на неговите съграждани. Дали поради своята привързаност към страната и още повече към родния си град, Христо Казанджиев не остава да живее в Германия, завръща се с намерение да стане учител по рисуване в Шумен.

Скромен, тих, милеещ за родното и своя роден град – от тези думи на племенника му Радослав Харизанов, можем да съдим за неговия характер, определил творческата му и житейска съдба.

Христо Пенев Казанджиев е роден на 9 февруари 1874 г. и умира в София през 1952 г. От малък обича да рисува като най-често рисува къщи, пейзажи и хора. Ученическите му периоди преминават в Шумен и Казанлък. След приключване на гимназиалното си образование през 1896 г., заминава заедно с Никола Михайлов, Елена Карамихайлова и брат си за Германия да учи рисуване, а брат му – музика. Постъпва в класа по живопис на проф. Карл Рауп (1837-1918) в Мюнхенската художествена академия. В България се завръща през 1898 г. и учителства във Варна (1898-1905), в София (1905-1908) и в Шумен (1908-1932). В родния си град е учител първо в Мъжката, а след това и в Девическата гимназия и преди пенсионирането си преподава в Учителския институт. За да легализира учителска правоспособност, през 1905-1906 г. се записва в Държавното рисувално училище в София.

В Шумен Христо Казанджиев се жени за Василка Абаджиева и имат две деца.

Независимо от своята заетост като преподавател, Христо Казанджиев оставя голямо и интересно наследство, което е ненапълно изследвано и до днес.

Участва в две изложби на Съюза на южнославянските художници „Лада” – 1906 (София) и 1908 (Загреб). Член-основател е на Дружеството на севернобългарските художници. Последното му регистрирано участие е през 1921 г. в Юбилейната изложба на Художествената академия (1896-1921) с три творби – „Жътва”, „Женски портрет” и „Моята дъщеря”.

Една от най-известните и популярни творби на Казанджиев е нарисуваната през 1911 г. картина „Завладяването на парахода „Радецки”, на която той поставя като мото стиховете на Вазов „Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан”. За да бъде достоверна картината, той дълго време събира материали, пътува до Русе, пише писма до австрийското параходно дружество във Виена, за да иска сведения за парахода „Радецки”.

След завършването ѝ, картината е отпечатана в Прага в графичното издателство на В. Нойрайт, цветна литография в размери 68/85 см. В хиляди екземпляри и на достъпна цена, тя бива широко разпространена у нас. Същевременно са отпечатани и пощенски картички. Картината е препоръчана от Министерството на войната, Министерството на народното просвещение и Министерството на Вътрешните работи и Народното здраве като подходящо учебно помагало и средство за патриотично възпитание на учащата се младеж. Тя се разпространява из цялата страна и напомня за един епизод от епичната борба на нашия народ за освобождението на поробената ни родина.

За правдиво пресъздаване на образа на Ботев е позирал дългогодишния учител по гимнастика и физкултурен деятел в Шумен Спас Зелков, а за образите на някои от четниците, художникът е използвал лицата на училищните прислужници.

Оригиналът на картината дълго време се съхранява от неговата дъщеря Райна Казанджиева, която живее в София. На 2 юни 1972 г. Кънчо Пеевски лично предава оригинала на картината в къща музей „Христо Ботев” в Калофер, където се намира и сега.

В национален мащаб името на художника се свързва с творбата „Христо Ботев завладява парахода „Радецки”. Но за шуменци Христо Казанджиев е известен и с портрета на възрожденеца Илия Блъсков.

• 

• 

• 

Христо Казанджиев е част от едно цяло поколение художници, които са епоха в българското изкуство. Взели опит и знания от европейската съкровищница на изкуството, тези художници остават винаги дълбоко свързани с високото майсторство и чувството за своята национална принадлежност.

Някои го наричат патриарх на българската биология. За други е жрец на изобилието, защото един от проблемите, над които работи много години е повишаване добивите на селскостопанските растения чрез стимулиране на семената.

През първата половина на 20 век се развива една нова област, разкриваща възможности за направляване на жизнените процеси в клетката (стимулиране или потискане на нейния метаболизъм) чрез въздействия с химически вещества, различни физикални фактори, йонизиращи лъчи, естествени и синтетични витамини и хормони и т.н. Създател на тази област, известна в научната литература като учение за общоклетъчната стимулация, е българският биолог академик проф. д-р Методи Попов. Чрез многобройни опити върху едноклетъчни организми и семена, върху нисши и висши животни и растения, той разработва теоретичните основи на това учение и посочва конкретните пътища за приложението му в практиката на растениевъдството и медицината. С други свои проучвания по отделни въпроси на цитоморфологията, цитофизиологията, микробиологията и др. той прави редица оригинални открития с теоретично и приложно значение, които влизат в златния фонд на световната биологична наука и се цитират и днес в най-авторитетните ръководства, монографии и справочни трудове.

Изтъкнатият български учен академик Методи Попов е роден в Шумен на 29 април 1881 г. По-малък брат е на доктора по небесна механика от Сорбоната в Париж, известният математик академик Кирил Попов.

Бащата на видните учени, Атанас Попов, е буден човек. Освобождението на България го заварва в Цариградския затвор. Завърнал се в Шумен се заема с търговия. В Шумен се раждат децата му. Освен Кирил и Методи, той има и син Коста, който загива в Балканската война през 1912 г. Братята имат и сестра, която умира рано. Впоследствие семейството се мести във Варна. Търговията на бащата обаче не върви добре – той се разорява и обеднява.

Интересите на Методи Попов са разнородни, но най-много го влекат естествените науки. След завършване на средното си образование, Методи става начален учител. Спестява от скромната си заплата, за да може да следва. През 1899 г. е студент по естествени науки в София. За издръжката му помага и брат му Кирил, който по това време е също студент в София.

Методи говори четири езика свободно – руски, френски, английски и немски.

След завършване на Софийския университет, Методи Попов специализира в чужбина. Отначало се установява в Мюнхен. Насочва вниманието си върху проблемите на цитологията – наука за строежа и функциите на клетките в растителния, животинския и човешкия организъм. Прави блестяща разработка на докторската си дисертация, а по-нататъшната му изследователска дейност е поредица от бележити оригинални приноси. С тях той се утвърждава като един от създателите на формиращата се тогава нова биологична наука – цитофизиологията.

По-късно специализира микробиология в Берлин, Париж и Лондон. Стреми се да научи всичко в тази област от най-добрите европейски професори. По време на Балканската война през 1912 г., вече е доцент в Софийския университет, назначен е за бактериолог при армейската болница в Лозенград. Заболява от холера. Търсейки лекарство за болестта, той открива, че летливите и разтворими фракции на чесъна проявяват мощен убийствен ефект върху холерните вибриони.

По време на Първата световна война, проф. Методи Попов с чин майор, е главен бактериолог на армията. Работи в армейската бактериологична лаборатория в Скопие. От 1916 г. до 1923 г. той ръководи Катедрата по обща биология във Физико-математическия факултет на университета. Наред с лекциите по обща биология, той чете лекции и по сравнителна анатомия и паразитология, а студентите медици слушат лекциите му по хистология и ембриология.

Богата е научната и преподавателската дейност на Методи Попов. Известно време ръководи катедра по Обща биология и в Медицинския факултет. Бил е и декан на този факултет. Избиран е и за ректор на университета. Организира и ръководи Институт за стимулационни и биологични проучвания (1931-1943). Инициатор е за създаването на Института по биология на БАН и е негов пръв директор (1948-1954). За член на Академията е избран през 1947 г. Бил е председател и на Висшия медицински съвет (1950-1954). Член е на чуждестранни научни академии.

Академик Методи Попов оставя голямо научно наследство. Оригиналните му научни приноси по различни въпроси на общата биология, цитофизиологията, растителната физиология, антропологията, микробиологията и др. са отразени в над 180 публикации, включително университетските му курсове, монографиите му по стимулация и посмъртно издадената „Антропология на българския народ” – общо над десет хиляди страници на български, немски, руски, английски, френски ез. и т.н. Независимо от това дали потвърждават или опровергават резултатите на Методи Попов, тези трудове още повече развиват идеята за стимулацията на жизнените процеси и възможностите за приложението ѝ в растениевъдството и медицината.

Проблемите на наследствеността и расата също интересуват нашия учен. Въз основа на системни антропометрични изследвания, той научно доказва, че българите спадат към групата на славянските народи. Обявява се срещу теорията за „чистата раса”. И в тази насока пише няколко труда – „Поглед върху антропологията на българите и словаците”, „Наследственост, раса, народ: Расова принадлежност на българите”, „Антропология на българския народ” и др.

• 

• 

„Може ясно да се подчертае – пише акад. А. Хаджиолов в студията си „Методий Попов и неговото значение за световната и българската наука” (1958) – проникнал така дълбоко и в такъв размер в световната литература, утвърждаващ така безспорно способността на българския народ за научно творчество в най-трудни научни области, ние не сме имали поне в областта на природните науки…”

Академик Методи Попов умира на 19 април 1954 г.

В началото на 1943 г. от прозорчетата на някогашното читалище „Напредък” долитат мелодиите на естрадния оркестър Джаз чайка.

Ръководител и диригент на оркестър „Джаз чайка” е Юрий Вичев. Израства в семейство със здрав морал и музикална култура. Като ученик създава и ръководи театрално-музикална трупа при читалище „Напредък”. Не завършва Консерваторията, но изчита всичко, написано от сестра му Венета Вичева. Ученик е на Веселин Спиров и на проф. Георги Димитров, ръководител на естрадата на Военната болница в София. Дирижира и хорове, и вокални групи към различни ведомства в столицата. По случай 100 години от основаването на хор „Родни звуци”, той композира „Възпев на „Родни звуци”, а за детския хор „Бодра песен” създава песен, отразяваща камбанния звън на църквата „Св. Три светители”.

• 

• 

Оркестърът е създаден по инициатива на малка група ентусиасти, пленени от виртуозните изпълнения на нашумелия за времето си джаз оркестър на Овчаров. А младите ентусиасти са: Юрий Вичев, Милко Великов и Стоян Стоянов. Името на състава е взето от популярен тогава шлагер „Една самотна чайка”, неизменно присъстващ в репертоара на новосъздадения оркестър. Репетициите се осъществяват привечер в салона на старото читалище „Напредък”, на любителски начала, без каквато и да е финансова опека. Музикантите сами купуват нотната хартия, изработват сами рекламните материали, входните билети, сценичното оформление на концертите и т.н.

Всеки свири на инструмента, който притежава или може да вземе назаем от приятели. За кратко време оркестърът се оформя в хомогенен състав от 14-15 души, свирещи на цигулки, тромпети, кларинет, тромбон, контрабас, акордеони, китари и ударни. Сред някогашните ученици музиканти се откриват имената на Добри Палиев – акордеон и ударни, по-късно професор в Държавната музикална академия в София; Георги Димитров – бивш кларнетист, дългогодишен хорист в хора на Радио София; Радко Илиев – майстор на тромпета, дългогодишен радио работник в радио София; Ото Палиев – цигулар от ансамбъла „Софийски солисти”; Георги Начев – цигулар; Данчо Марков – китара; Веско Христов – ударни; Пенчо Янков – тромпетист; Ваханик Чилингирян – акордеонист; Насим Фархи – цигулар и още много други. Конферасие – Евгени Бакалов – актьор в драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна.

Репетициите са два-три пъти седмично за изучаване на тогавашните популярни български и чуждестранни шлагери. Поради липса на готови за ония времена аранжименти за оркестър, се налага Юрий Вичев сам да аранжира повечето от музикалните пиеси. Любими песни на публиката стават „Една самотна чайка”, „Под старите липи”, „Балалайка”, „Александър джаз” и др., много фокстроти, танго и румба.

След изгарянето на църквата „Св. Три Светители” в Шумен, музикантите от оркестъра решават да предприемат редица концертни турнета из страната, за да спомогнат със средства възстановяването на храма. На концерта в Търговище музикантите от оркестъра с изненада разбират, че е присъствал техният кумир – джазменът Овчаров. На срещата с него те получават ценни съвети, свързани с дейността на оркестъра.

На 8 септември 1944 г. в гр. Попово е последният концерт на оркестъра. Съществуването на оркестър „Джаз чайка” продължава докъм края на 1945 г. Подвизава се в салона на ФК „Панайот Волов”.

„Аз на грък гръб не давам” – с тези думи ще остане в историята Константин Каварналиев, един от най-смелите командири в българската армия. Роден е през 1866 г. в Шумен. Произхожда от търговско семейство. Завършва седми випуск на Военното училище през 1885 г. В Сръбско-българската война е юнкер и командир на 13 рота от 56-ти пехотен Дунавски полк. Участва в боевете при Банкя, Сливница, Цариброд и Пирот. Проявява се в боя при Алдомировци. Произведен е в чин подпоручик. По-късно завършва военната академия в Белгия.

Бил е началник-щаб на Втора бригада от 6-та пехотна дивизия. В Балканската война 1912-1913 г. е началник-щаб на 4-та Преславска дивизия, а след това на 5-та пехотна Дунавска дивизия.

В Междусъюзническата война командва 3-та бригада от 3-та пехотна дивизия. Шест дивизии, лично командвани от гръцкия крал Константинос I атакуват Кукуш, отбраняван от два български полка. Сражават се три дни, целта е населението да може да се изтегли без жертви към вътрешността на България. Българите се изтеглят на север, гръцката армия срива Кукуш до основи и се устремява към Дойран. Полк. Каварналиев командва защитата на Дойран като разполага само с 32-и и 42-и полк, които при това са непълни. Двата полка разполагат едва с 3000 бойци. А гърците атакуват с 42 000! Когато на 18 юни войниците на полк. Каварналиев влизат в жестока битка, всеки се оказал срещу четиринадесет души. На 23 юни полк. Каварналиев напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Врагът е отблъснат, българските войни удържат позицията и гърците се отказват да настъпват към България. По време на сражението, полк. Каварналиев е ранен в крака. Смятайки, че раната е лека, той продължава да се сражава. Но куршумът се оказва, че е засегнал важна артерия и полк. Каварналиев умира няколко часа по-късно от кръвозагуба. Произведен е посмъртно в чин генерал-майор.

• 

• 

Първоначално е погребан в близкото село, но през нощта неговите офицери го препогребват на друго, по-значимо, според тях място. Намира се на малък хълм непосредствено до пътя за Валандово, на 3-4 км от Дойран. Паметникът на полк. Каварналиев, който днес е разрушен, е построен през 1917 г. от Девета Плевенска дивизия. Около 50 години след построяването му, паметникът е взривен като отломките му са разхвърляни наоколо. През 2000 г. гробът е осквернен от мародери. По инициатива на сдружение „Плиска” паметникът е възстановен, но не получава разрешение от македонските власти за поставянето му. По-късно е взето решение паметникът да бъде преместен в родния град на полк. Каварналиев – Шумен. Паметникът е монтиран и открит тържествено през ноември 2009 г. и се намира западно от парковата зона на хотел „Шумен”. Паметникът край Дойран все пак е възстановен, като е открит повторно на първоначалното си място на 1 август 2019 г.

• 

• 

Роден е на 30 януари 1876 г. в Шумен. Първоначалното си образование той получава в Долномахлянското училище в родния си град.През 1936 г. по повод неговата 60 годишнина и 40 годишна художествена дейност, Общинският съвет в Шумен предлага да се назове улица с неговото име. В знак на благодарност Никола Михайлов пише писмо до кмета на града, в което разказва за ученическите си години и първия си допир с изкуството. Това писмо е една хубава, но недовършена автобиография на великия художник: „Било е в началото на Руско-турската война – на 17 януари 1876 г. (кога съм се родил в Шумен). Детинството съм прекарал в родния си град и следвах там училището до моята 14-годишна възраст. Имам най-ясни спомени от тия времена. Учителят ми по рисуване беше един висок елегантен човек – голям шегаджия – г-н Петков (от Габрово). При него забелязах, че ме влечеше нещо; обикнах рисуването – защо – това сам не знаях. Не знаях, че в света има нещо, което се казва „изкуство”. Тая дума тогава в Шумен не съществуваше…. Вече 14-годишен, научих че в Русе имало един добър рисувач – учител. Тук следвах 4 клас – за съжаление тоя рисувач не ми хареса – някой си г. Шпулак. На следната година в Пловдив се откри първата българска промишлена изложба. Аз изпратих от рисунките направени тогава в Шумен и сам заминах за Пловдив и оттам за София. Тук свърших гимназия при моя добър учител по рисуване– Иван Мърквичка….След една успешна изложба в София, тогавашния княз Фердинанд ми отпусна лична стипендия за Мюнхенската академия на изкуството. Завърших Мюнхенската академия на изкуствата, заминах за една година за Париж и Лондон, връщам се пак обратно в Мюнхен, гдето основах частно рисувателно училище. През 1901 г. се завърнах в София, ставам учител по рисуване в Първа мъжка гимназия, после в рисувалното училище, после ставам подначалник – художник при Министерството на Народната просвета.

През 1910 г. напуснах отечеството си и заминах за Германия, гдето и досега живея в Берлин.

През 1915 г. ми се даде титлата Придворен художник на Н. В. Царя. Обиколих целия цивилизован свят, правех навсякъде мои изложби, рисувах царе, президенти, знатни и исторически личности, хубави дами и пр. и пр. Моите картини са разпръснати из целия свят.

Това е в кратко историята ми.

Господин Кмете,

Макар отдавна да съм напуснал България, мога да кажа, че си останах чист българин, ако има да ме влече нещо повече от изкуството, то е моето отечество…. С всички спомени аз живея с Шумен…Често, кога обикалям България, аз на първо място посещавам родния си град Шумен…

Ето защо много уважаеми, г-н Кмете, назоваването на мое име улицата, в която съм роден, ме радва не толкова затуй, дали заслужавам или не заслужавам тая висока чест – но затуй, че не съм забравен в родния си град, когото тъй много обичам, гдето съм прекарал детинството си, гдето блеснаха първите искри на моето творчество”.

Никола Михайлов е автор на най-добрите портрети на Петко Р. Славейков, Пенчо Славейков, Андрей Протич, П. Ю. Тодоров, Иван Вазов, Христо Данов, Драган Цанков, на цар Фердинанд Кобурготски и др.

• 

• 

• 

Посвещава и голяма част от изкуството си на женския образ, който през целия му творчески път е примамлива загадка – „Жената на художника Ида Муглер”, „Портрет на Катя Михайлова”, „Портрет на Зоя Хеджова” и др.

• 

• 

През 1911 г. Никола Михайлов заминава за Германия при съпругата си Ида Муглер, негова бивша ученичка в Мюнхен. Там заживява като художник на свободна практика и между двете световни войни се нарежда сред най-търсените и високо платени салонни портретисти.

Никола Михайлов обикаля света. През 20-те години на 20 век прави последователни изложби в Уругвай и Аржентина, в Чили, Аржентина и Бразилия. Експозицията му в Ню Йорк през 1924 г. преминава с голям успех.

По време на Втората световна война Никола Михайлов живее в Германия. През 1942 г. загубва съпругата си. Синът му, Никола Михайлов – младши, който също рисува, но по-модерно от баща си, загива като немски войник в битка край Белград. „Аз мъчно понесох тази загуба…” – пише бащата. Когато започват големите бомбардировки над Берлин, бомба улучва къщата му, разрушава я и всичко изгаря. Двамата с дъщеря си търсят между тлеещите останки оцелели вещи, но намират само два албума. Част от картините му се запазват, тъй като се намирали на съхранение в кварталното кметство. Получава обратно 18 от тези картини.

С дъщеря си се установява в Хамбург, когато е на 76 години и с частично възстановено здраве.

Големият портретист умира през 1960 г. в Хамбург. През 1961 г. в София е организирана посмъртно негова изложба, на която присъства дъщеря му Олга Михайлова.

Руската емиграция, намерила убежище в Шумен, оставя трайни следи в духовния живот на града. Нейното влияние се усеща както в областта на просветното дело на шуменци, така и в музикалните традиции на града.

За да се придобие по-пълна представа за това положително влияние трябва да се вникне в творчеството на един от представителите на тази емиграция – Константин Могутин. Личният фонд на Могутин е едно неоценимо архивно богатство, благодарение на което днес може да се проследи влиянието на руските емигранти в българския културен процес.

Могутин е ученик в Крестовоздвиженската гимназия в Константинопол. След закриването ѝ учениците са изпратени в България да продължат образованието си. У нас Могутин завършва Руската гимназия в Пещера през 1926 г. със златен медал. След това завършва Свободния университет за политически и стопански науки. През 1933 г. се премества в Шумен.

С музика Могутин се занимава още от ученическите си години. Изучава теория на музиката, аранжиране и дирижиране при тогавашния известен руски диригент Колчановски. Учи пиано, а самостоятелно дирижиране започва през 1932 г. Годините 1933 г. и 1934 г. той посвещава на своето музикално самообразование. През есента на 1935 г., Могутин създава в Шумен балалаечен оркестър от младежи ентусиасти, използвайки инструменти от бившата руска гимназия в града, от гимнастическо дружество „Хан Крум” и от частни лица. Главни инициатори и основатели на оркестъра са: Мария Бламберг – пианистка; Михаил Цанев – шофьор; Борис Иванов – печатар; Антон Хараланов – ученик, по-късно директор на БНБ; Лазар Младенов – землемер; Марин Кралев – счетоводител; Герчо Пачев – чиновник; Райна Цанева – домакиня; Христо Раев – чиновник; Митко Иванов – обущар; Ненко Чендов – студент; Александър Георгиев – ученик и др.

Сътрудничеството на Могутин с Мария Бламберг продължава дълги години. Тя е една от водещите фигури в балалаечния оркестър на Могутин. Отначало оркестърът съществува самостоятелно, а след това се влива в музикалното дружество „Родни звуци”. Репертоарът от музикални произведения, използвани от Могутин в неговата диригентска дейност, е изключително богат. Голяма част от музикалните творби са аранжирани от Могутин за балалаечен оркестър и руски народни инструменти.

В спомените си за шуменския период, за създаването на балалаечния оркестър в града и неговото утвърждаване в шуменските музикални среди, Могутин казва: „Първата репетиция беше в нашата малка кухня. Присъстваха 10-12 души. След големия оркестър в София, тоя малък състав звучеше слабичко и не ми вдъхваше особено доверие, но реших да опитам. Първата пиеса, която започнахме да разучаваме, беше „Музикален момент” от Шуберт. Намерих я за подходяща за малък състав. Мелодията е много нежна, технически не е трудна, но изискваше фино изпълнение…На втория ден на Коледа 8 януари 1936 г., бяхме поканени от Музикалното дружество „Родни звуци” да вземем участие в традиционния им концерт. Това беше за нас чест и признание от страна на това дружество, понеже то се ползваше с голям обществен и музикален престиж сред гражданството. Оправдахме доверието на дружеството. Успехът на нашето изпълнение беше пълен…На улицата ни поздравяваха познати и непознати. Започнаха да говорят за нас като за „Сензацията на Шумен.”

Репетициите на оркестъра заинтригуват шуменци: „Прозорците на стаята бяха към улицата и нашето свирене събираше под тях доста народ, който търпеливо ни слушаше. За местните младежи това беше нещо ново и интересно” – спомня си диригентът на оркестъра.

„Пред очите ми се нижат години на упорита, безкористна работа на шепа ентусиасти, събрани в малката стаичка на нашия другар Борис Иванов и със стари негодни инструменти „корита и тенекета”, както ги наричаха някои „капацитети”, със стоманена тел вместо корди, без всякакви удобства и помощ, разучаваха незабравими мелодии от „Иван Сусанин”, „Фауст”, „Кармен”, български и руски песни – пише Могутин в писмо до дружество „Родни звуци”.

Операта „Иван Сусанин” от Глинка става коронен номер на оркестъра. Специално за него Могутин кани барабанчика на 7-ми полк в Шумен Роман Иванов, който с инструментите си изобразява внушително камбанен звън на финала.

По-късно балалаечният оркестър на Могутин се влива в музикално дружество „Родни звуци” и става неразделна част от музикалните завоевания на шуменци. През 1937 г. балалаечният оркестър изнася концерти в Каспичан и Нови пазар. През 1939 г. „Родни звуци” празнува своя 40-годишен юбилей. По този случай Могутин е награден от ръководството му със златна диригентска значка и грамота.

На 16.03.1940 г. оркестърът изнася в читалище „Архангел Михаил” първия си самостоятелен концерт. За съжаление, след този концерт диригентът е преместен на работа в Горна Оряховица.

През 1943 г. отново се връща в Шумен и възстановява оркестъра, като съставът му е увеличен на 36 души.

Шуменската общественост остава признателна на Могутин за създаването на балалаечния оркестър в града, защото са малко градовете, които могат да се похвалят с подобни оркестри. До края на живота си Могутин поддържа връзки с шуменци и допринася много за музикалното израстване на града. Признанието, което шуменци отдават на Могутин, най-точно е изразено във в-к „Шуменска поща” от 1940 г.: „Диригентът г-н Могутин е постигнал твърде много със своя оркестър. Тоя скромен човек с вродена музикална интуиция твърде безшумно твори едно велико, благородно дело.”

Константин Могутин е музикален деец със свой собствен принос в създаването на балалаечни оркестри и оркестри за руски народни инструменти. До края на живота си през 1965 г. той непрестанно популяризира идеята за възраждането на тези оркестри.

Районът на Шумен със своето местоположение и физико-географски особености имал важна роля в развитието на въоръжените сили на България след Освобождението. През Средновековието ролята му се обуславяла от близостта му до политическите центрове на страната – Плиска и Преслав, а през Втората българска държава бранел направленията от изток и североизток към Велико Търново.

В Шуменско се събират пътищата от север и изток, а близостта на Шумен до проходите на източна Стара планина, през които водят най-късите направления до южните райони на страната и Източна Тракия, му придавала особена важност. Като врата към Добруджа и като първа стража за Лудогорието и Тузлука, военностратегическото значение на града било вярно оценено в древността, а по-късно и от турците. Поради това, за времето си той бил оборудван като първокласна крепост в системата на четириъгълника – Русе, Силистра, Варна, Шумен.

Шумен е оценен вярно от държавното и военностратегическо ръководство на освободена България и затова тук била съсредоточена една значителна част от въоръжените сили на Княжеството. До Сръбско-българската война, а и след нея, Шумен бил един от най-големите гарнизони в страната, по-голям и от Софийския.

Непосредствено след освобождението на града, както и в другите райони на страната, така и в Шумен, руското командване предприема съответните мерки за формиране в него на българско военно поделение, което местното българско население посреща с огромна радост. В края на юли и началото на август, шуменските младежи са призовани да тръгнат към наборните комисии за първи войници на нова България. Авторите на „История на 7-ий пехотний Преславский полк” от 1899 г. – свидетели на събитието, съобщават, че „идването на младежите за прегледване от наборната комисия, ставаше доста тържествено. Всеки общински кмет водеше своите засмени младежи, укичени с цветя по шапките и байряците, с гайди и кавали в града и възхитени от драгост за гдето ще бъдат първите български войници….”

Утвърдените от наборната комисия младежи за войници, до влизането в казармата се наричат „новобранци”. След завръщането си по домовете, тези новобранци започват трескаво да се подготвят за това да бъдат истински войници. Всеобщата радост, че в града ще се създава българска войска, намира художествен израз в сътворената още на 7/19 септември от учителя възрожденец Харалан Ангелов „Песен на шуменските войници”, първа по рода си у нас.

В различни дни на месец октомври в Шумен пристигат Върховният комисар на Княжество България княз Дондуков-Корсаков, а след това и Главнокомандващият руската армия на Балканите, героят на Балканите, ген. Тотлебен. Техният престой в града е от решаващо значение за ускореното създаване на българска войска в Шумен.

Шуменци посрещат формирането на първата българска войска с две театрални постановки, специално подбрани за случая: „Смъртта на княз Потемкин”, в превод от В. А. Шопов, „Възцаряването на Крума Страшний” от Д. Войников. Инициативата и изпълнението на театралните постановки идват от младежите-новобранци. Пиесите се играят пред публика на читалищната сцена на народно читалище „Добри Войников” в края на октомври и началото на ноември с. г. Никъде по това време в България раждането на българската войска не е отбелязано така оригинално и бляскаво. Това принадлежи само на шуменци. Така се ражда и първият военен театър у нас.

При такава обстановка по Военното ведомство излиза Приказ №22 от 7/19 декември 1878 г., чрез който се разпорежда: „Налага се своевременно да се привлече към отбиване на военна служба населението от Шуменски окръг и варненска губерния, като се привлекат младежите от християнска народност на възраст 20, 21 и 22 години, които да бъдат приети на служба в Българската войска, съгласно заповедта от 8 юли т.г., като се формират две нови пеши дружини: Шуменска №19 и Варненска №20.” В изпълнение на тази заповед, съответните органи в Шумен изпращат незабавно съобщения до новобранците да се явят в града за полагане на клетва по случай постъпване на служба в българската войска. Въодушевен от предстоящото ново събитие, учителят Харалан Ангелов пак грабва перото и завършва текста и музиката на своя „Завет”, написан, както сам казва, „При заклинанието на Първата Българска войска”. „Завет” на Х. Ангелов е единствено по рода си произведение, изразяващо патриотичния дух на времето сред шуменци.

Водени отново от своите кметове, с музика и веселие, новобранците от Шумен и областта се събират в града в средата на м. декември. Такова е писменото свидетелство, оставено от Стефан Железов: „1878 през декември 15, 16-17 (27, 28-29 – б.а.) стана събирането на българската войска в града ни и от селата.” В църковните храмове в града се стичат младежите новобранци, застават смирено пред Кръста и Евангелието и пред смълчания народ тържествено произнасят словата на първата българска военна клетва: „АЗ, ДОЛУПОДПИСАНИЯ, КЪЛНА СЕ ВЪВ ВСЕМОГЪЩИЯ БОГ, ЧЕ КАТО ПРИЗВАН ДА СЛУЖА В ЧАСТИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЗЕМСКА ВОЙСКА, ЩЕ СЛУЖА ЧЕСТНО И УСЪРДНО ЩЕ ИЗПЪЛНЯВАМ ЗАПОВЕДИТЕ НА НАЧАЛНИЦИТЕ И НЯМА ДА НАПУСНА СВОЯТА ЧАСТ, ДОКАТО НЕ ПОЛУЧА РАЗРЕШЕНИЕ ДА СЕ ЗАВЪРНА У ДОМА. В УВЕРЕНИЕ НА ТОВА, ЦЕЛУВАМ ЕВАНГЕЛИЕТО И КРЪСТА НА СВОЯ СПАСИТЕЛ. АМИН.”

Така 608 новобранци се вричат и получават признание, че са войници на България. Първата войнишка клетва в Шумен се провежда на 15, 16 и 17 декември 1878 г. Тогава клетва полагат войниците от 19-та Шуменска пехотна дружина с командир руският майор Медински.

Шуменци полагат грижи не само за създаване на първата военна дружина в града, но и за нейното по-нататъшно укрепване. По случай първата годишнина от освобождението на Шумен – 6/18 юли 1879 г., по решение на местната власт, млади шуменки ушиват възпоменателно знаме с надпис: „ЗА ВЪЗПОМЕНАНИЕ ВЛИЗАНЕТО НА РУСКИТЕ ВОЙСКИ В ГРАД ШУМЕН, 6 ЮЛИЙ 1878 г.” При подходяща тържествена обстановка то било връчено на дружината. С това 19-та Шуменска пехотна дружина завършва своята представителност: тя вече има бойна песен и знаме-символ на свободата!

Лекар хигиенист, един от основоположниците на научната хигиена в България. Роден е на 18 януари 1875 г. в Шумен. Завършва медицина в Тулуза (Франция) през 1900 г. Като студент чрез конкурс се сдобива с рядкото за чужденците във Франция отличие да стане екстерн (1897-1889) и интерн (1898-1900) в болниците и асистент по хистология. Написва и два научни труда на френски език.

От 1900 г. до 1910 г. е околийски лекар в Силистра. След това до 1913 г. е управител лекар на Силистренската второстепенна болница. Училищен лекар в мъжката гимназия в Силистра от 1913 до 1914 г. В София е назначен за лекар епидемиолог в Хигиенния институт. На тази длъжност работи от 1914 г. до 1922 г. Главен асистент в Института по хигиена към катедрата по хигиена при Медицинския факултет в София. От 1 декември 1922 г. е частен доцент в катедрата.

През Първата световна война е началник на инфекциозна болница към 4-та пехотна Преславска дивизия, по-късно на бактериологичната лаборатория при 89-та отделна армия на Добруджанския фронт.

Има 25 научни публикации с приноси към проблемите за водоснабдяването в България, към олигодинамичните (антисептичните) свойства на тежките метали и тяхното бактерицидно действие, към БЦЖ ваксината и към хранителната анафилаксия (тежка алергична реакция). Две публикации се отнасят за Силистренски окръг – водоснабдяването на Добруджа и санитарно-хигиенното състояние на училищата в Силистра.

Поставя научните основи на комуналната хигиена у нас. Лауреат на Медицинското дружество в Тулуза, член на неговата анатомично-клинична сесия и член основател на Дружеството за хигиена и предпазна медицина в България (1932).

Умира на 14 декември 1932 г. в София.