Author: kraeznanie1

Роден на 26 септември 1879 г. в град Шумен като първо дете в шестчленното семейство на занаятчията, сърмаджия и гайтанджия Иван Ненов. Расте сред градската беднотия и се възпитава в дух на родолюбие и обич към България. Александър е неоспорим войвода в махалата и всепризнат рецитатор в училищните забави и утра. Той е сред първите по успех ученици и безспорен техен водач. Чете поезия, участва в училищните драматични представления и като даровит певец играе в читалищните оперети. Всичко върши с истинско увлечение и страст, заради което другарите му го наричат „Буйнов”.

Майстор Иван Ненов, измъчван от залеза на своя занаят, внезапно умира. Осиротялото семейство се установява в София. Александър изявява желание да се занимава с театър и иска да се обучава в чужбина. Но поради липса на финансови възможности, той се отказва и записва право в Софийския университет през 1896 г. Обаче още при първото съобщение за конкурс в столичната трупа „Сълза и смях”, веднага подава молба за участие, подписана с псевдонима Буйнов. Великолепният глас, стройната фигура, темперамент и обаяние му осигуряват пълен успех на конкурса и той приключва с обучението по право.

В София Александър Буйнов се среща със своя съгражданин Петър Стойчев. Започва отново да се среща и с емигранти – арменци, да участва в техните забави, вечеринки. Стремежът да бъде в помощ го отвежда в средите на прокудените българи от Македония. През 1898 г. трупата „Сълза и смях” урежда турне в пределите на Турция. На 24 септември в Солун трябва да се представи пиесата „Двете сирачета” от Д`Енери и П. Кормон, в която на Буйнов е възложена ролята на Кавалер Роже де Верде. Турската цензура налага известни съкращения в текста. Без да се съобразява с последствията, на представлението Буйнов произнася монолога си без съкращенията. Сред съкратените думи са: „…Имате ли очи да видите и уши да чуете? Поослушайте се малко в глухия вой, който се чува. Погледнете народа, който се събужда, повзрете се в тия чела, които цели часове са се навеждали, но които вече се изправят смели и горделиви. Този страшен шум, тия тълпи, които са се разшавали постепенно растат и вървят напред, неудържимо фатални. Страшна вълна ще се надигне един ден и ще отнесе владенията и имотите…”.

„Тези думи – пише по-късно народният артист Иван Попов – паднаха като балсам на измъчените и изтерзани души на македонските българи и затова на всяка фраза те силно реагираха… Когато Буйнов завърши монолога… цялата зала се тресеше от възторжените ръкопляскания и нестихващи викове на опиянената от възторг публика!”

Красивата фигура на Буйнов, добре поддържаният му външен вид, плътният му глас с богати възможности и страстта му да чете, привличат ръководителя на трупата Радул Канеги – високо образован театрал. Буйнов участва и в двете негови постановки от задграничното турне на трупата – освен Кавалер Роже де Верде от „Двете сирачета”, той играе Цезар Шлетинг в пиесата „Младенческа фантазия” от К. Лафус. А трупата е съставена от изявени артисти, оставили диря в българския театър. Сред тях са Васил Кирков, Матей Икономов, Иван Попов, Шенка Попова, Екатерина Златарева, Мария Канели, Борис Пожаров, Коста Стоянов и П. К. Стойчев. По-късно в трупата идва и друг шуменец – Сава Стоянов.

Последната проява на неговата театрална дейност е опитът му да създаде в Шумен професионален театър през 1903 г. Той събира около себе си будни свои приятели и съграждани. Началото е с „Хернани” на В. Юго, където Буйнов изпълнява главната роля. Но обществената реакция не е положителна и опитът за създаване на театър остава безуспешен.

Илинденското въстание разтърсва из основи душата на Ал. Буйнов. За втори път в живота си той извършва решителната крачка. Напуска театралното поприще, за което има сили и призвание и поема по пътя на революцията. На третия редовен конгрес на Серския революционен комитет, проведен в с. Либяхово през август 1907 г., Буйнов участва като докладчик за Драмска околия, вместо нейния редовен войвода Даев. Малко по-късно той вече кръстосва Креснеско и Разложко, за да вдъхва вяра в душите на поробените. След младотурската революция и смъкването на Абдул Хамид през 1908 г., Буйнов изгражда Народно-федеративна партия в Серския окръг и ратува за Балканска федерация. През 1912 г. е избран от българското население в Серски окръг за депутат в турския парламент. Тук той развива голяма дейност в защита на поробеното население в империята.

А. Буйнов участва в Балканската война, където е тежко ранен. Въпреки че е инвалид, участва и в Първата световна война като началник на разузнавателната служба в Седма Рилска дивизия. Здравословното му състояние продължава да бъде нестабилно, затова след войната остава в Банско при семейството си, за да се лекува. Там негов пръв другар е Яне Сандански. Буйнов често го посещава в Роженския манастир край Мелник, където е главното му седалище. Затова и тежко понася вестта за убийството на революционера през 1915 г.

През 1922 г. по предложение на Земеделското правителство става окръжен управител на Петрич. Настоява за наказание на виновниците за националната катастрофа. През 1923 г. е избран за народен представител от Пиринския край. Депутатството му в турския парламент се прекъсва от Балканската война, а в българското Народно събрание – от Деветоюнския преврат. Септемврийското въстание от 1923 г. изправя населението от Пиринския край пред нови изпитания. През 1924 г. е убит Тодор Александров. Властта обвинява за убийството левите сили в македонското движение и започва изтребление на своите политически противници. На 24 септември 1924 г. заедно с други дейци от Банско е задържан и Буйнов, който по това време работи като представител на френска тютюнева фирма. Официалната причина за задържането му е убийството на Т. Александров. Макар да е очевидно, че Буйнов няма отношение към случая, на 27 септември през нощта е обесен с още няколко души в местността Лошин край Добринище.

За последните му часове разказва неговата дъщеря Лиляна Буйнова: „Много рано сутринта на 27 септ. 1924 г. мама ме изпрати да видя какво става около къщата в Банско, където бяха задържаните. Аз хвърчах с надежда, че ще се върна с радостни известия. Изненадах се когато видях, че къщата все още се охраняваше. Позавъртях се и тръгнах да си вървя. От един прозорец се показа дядо Глигата. Той ми каза, че през нощта нашите са изкарани. Дядо Глигата умишлено премълча за локвата кръв, останала в стаята където са били арестуваните. Дълго мислехме, заблуждавахме се и се надявахме, че са живи, защото убийците нарочно разпространяваха такива слухове. Но те не се завърнаха никога вече.”

След Руско-турската война през 1773 г., Османската империя превръща Шумен в крепост с първостепенно значение. Реформите на султан Селим дават възможност в града да се построят много казарми, складове, военни учреждения. Град Шумен с благоприятното си в стратегическо отношение местоположение, обграден от трите страни с височини, средище на голям гарнизон по това време, заема централно място в отбранителната система на четириъгълника Силистра – Русе – Шумен – Варна, на която се възлага обезопасяването на Североизточна България срещу настъплението на русите южно от р. Дунав. В периода, когато Шумен е превърнат в обширна крепост – лагер, огромните казармени сгради допринасят много за оформяне на архитектурния облик на града, който придобива своеобразна внушителност с казармените си комплекси.

Модерната за времето си, пехотна казарма Пияде къшлъсъ, направена по европейски тип за нуждите на големия турски гарнизон, е строена през 1826 г. Строежът на целия комплекс от сгради е завършен през 1834 г. Проектите на казармата са разработени от френски и полски инженери. В книгата си ”Пиян баща убиец на децата си”, Илия Р. Блъсков пише: „ В годината 1826-та, когато турският по-умен султан Махмуд сполучи да изтреби докрай еничарите, когато в турско захващаха да се въвеждат нови уредби за преобразование на царщината, тогава захванаха да се правят в по-главните градове царски къшли за ново натъкмяваната войска. Тогава покачи да се прави и голямата шуменска къшла, наречена „Пияде къшласъ”… По това време се заправи къшлата в Шумен, разбира се трябвало е много работници, зато се събираха отвред хора, кое с пари, кое без пари, дори и от най-отдалечените места като от Силистренско, Рушчушко, оттатък Балкана до Едирне и другаде – едни да работят, други да носят камъни, киреч, дървета и други…” Ясно е, че строежът на казармения комплекс е изпълнен предимно от външни майстори-зидари, но дали изграждането на отделните постройки се случва по предварителен план и под чие ръководство, остава неясно.

Казармените постройки на Пияде къшлъсъ са ансамбъл от сгради, затварящи четириъгълен двор с входове от север и югоизток. С важна роля за отбраната, тъй като са разположени в югоизточния ъгъл на крепостната сграда и представляват силен опорен пункт в тила й. През 1834-35 г. турското командване е принудено да превърне готовата западна част от строящите се казарми в затвор. През него са минали хиляди българи, между които и бележитите наши революционери Г. С. Раковски и П. Волов, а по-късно и много политически затворници.

Известно е, че Г. С. Раковски, работейки като преводач в турската армия, бива заподозрян в шпионаж в полза на Русия и през 1853 г. е арестуван и хвърлен в затвора. На 13 ян. 1875 г. са задържани П. Волов и участниците в т. нар. „Френска сватба”, а също и около 250-300 души участници в Шуменското въстание през септември 1875 г. След Освобождението, българската буржоазия се възползва от затвора. Отначало той е използван за затваряне на криминални, а по-късно и на политически затворници. В него изтърпяват присъдите си министрите, виновни за Първата национална катастрофа, през 1923 г. – участниците в контрапреврата и Септемврийското въстание. Оттогава Шуменският затвор е един от най-страшните затвори на България.

В пресата от това време излизат множество публикации, свързани с режима в затвора, оправдано известен като „Шуменската бастилия”. Лоша храна, никаква хигиена, множество заболели затворници без медицинско наблюдение, побоища и смърт.

„Може без преувеличение да се каже, че от всички затвори, в които съм лежал, старият Шуменски затвор е най-нехигиеничен. Стар турски конак с дебели каменни стени, с недостатъчна светлина и чист въздух, с помещения близо един метър под нивото на двора, с постоянна миризма на клозетите, малък двор от калдъръм без нито една тревица – това беше нашата нова „квартира”. Спяхме на нарове, натъпкани по 30-40 души в помещение. Това бяха обективните условия в затвора.” (Спомени на Мишо Николов, описани в книгата „В стени от бетон и желязо”, София, 1984 г. с. 66)

Първата жена в България, обесена от фашистите на 14 август 1942 г. в  Шуменския затвор, е Мара Тасева – секретар на околийския комитет на БКП в гр. Попово. Обесени са още и Димитър Митев, Димитър Бурков, Цонко Колев и др.

На 8 срещу 9 септември разбунтувалото се срещу фашистката власт шуменско население, освобождава всички политически затворници от „Шуменската бастилия”.

През 1959 г. затворът, който е бил разположен на територията на сегашния Факултет „Артилерия, ПВО и КИС” – Шумен е съборен. На мястото, където той се е намирал, през 1962 г. е създаден парк с издигнат паметник в чест на загиналите за национално освобождение на България.

Стефан Пенев е последният областен управител на Шуменска област до септември 1944 г.

Роден е на 25 март 1894 г. в гр. Търговище. Завършва Габровската гимназия, а по-късно следва право в Софийския университет. Завършва школа за запасни офицери и в годините на Първата световна война е офицер от 31-ви пехотен Варненски полк, достигайки до чин поручик.

След войната, като стажант в Шуменския окръжен съд, Ст. Пенев става член на Комунистическата партия. След като заема длъжността шуменски държавен адвокат на 20 ноември 1920 г., която изпълнява до 15 август 1923 г., прекратява членството си в партията. Бързо печели авторитет и популярност сред обществото като способен юрист, привлича вниманието на местните политически дейци към себе си. По-късно става член на Демократическата партия на Александър Малинов и е един от основателите на Народния фронт.

Стефан Пенев е женен за Недялка Донева – потомка на стар революционерски род. Баща ѝ, Михаил Донев, е полковник в 7-ми Преславски полк в Шумен. Домът, в който живее семейство Пеневи се намира на ул. „Васил Левски” № 25 в Шумен, където дълго време след 1944 г. се помещава градският тубдиспансер. Къщата е проектирана на 3 етажа от архитект Йордан Севов – един от първите съветници на цар Борис III и първи братовчед на Стефан Пенев. Построена е през 1933 г. Дотогава семейство Пеневи живее в Шумен в къщата на Михаил Донев на ул. „Акварел” № 1. Имат три деца – двама сина и дъщеря.

Към края на лятото на 1939 г. Стефан Пенев е назначен за областен управител на Шуменска област, която по това време обхваща областите – Шуменска, Търговищка, Варненска, Добричка и Русенска. Запомнен от съвременниците си като широко скроен човек, с верни и точни управленски решения, блестящ адвокат и ерудит. През 1940 г. основава фонд „Ремонти и разширяване сцената на театралния салон” на читалище „Архангел Михаил” и внася 50 000 лв. в Шуменската популярна банка.

Ст. Пенев отказва да стане министър на правосъдието и вътрешните работи, тъй като не споделя политиката на насилие на тогавашното правителство. Влиза в конфликт с премиера Богдан Филов, затова че категорично отказва да издаде заповед за запалването на партизански къщи на територията на областта. В състоялия се разговор между двамата, Ст. Пенев слага пистолета си на бюрото на Филов с думите: „Убийте ме, господин председател, но аз не мога да дам нареждане да се палят къщи на невинни хора.”. В дневника си по този повод Филов пише: „Шуменският областен директор Стефан Пенев трябва да бъде уволнен за воденето на противоправителствена политика”.(1943г.)

В началото на 1943 г. Стефан Пенев спасява от сигурна смърт шуменските евреи. Министърът на вътрешните работи Габровски му изпраща секретна телеграма, според която евреите трябва да бъдат натоварени и откарани във Варна, а след това потопени до нос Галата. След скандал с министъра, Стефан Пенев заявява, че няма да позволи и косъм да падне от главата на евреите и поема отговорността за решението си.

Месец след 9 септ. 1944 г. Стефан Пенев е арестуван. Привикан е за кратка справка, от която попада в списъците на подсъдимите от Народния съд. Присъдата на 6-ти състав на Варненския областен народен съд – гр. Шумен е произнесена на 23 март 1945 г. в името на българския народ. Преди това подсъдимите под засилена охрана са откарани в читалищния салон на читалище „Добри Войников”. Съдът постановява, че след като извършва съдебно издирване от 9 до 23 март „свободно и по разум”, признава подсъдимия Стефан Пенев, за виновен по обвиненията, съдържащи се в обвинителния акт и го осъжда на смърт и да заплати 2 млн. лева на държавното съкровище, както и с лишаване от права завинаги, като присъжда в полза на държавното съкровище цялото му движимо и недвижимо имущество. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване. (Народният съд заседава в салона на читалище „Д. Войников”, чийто подпредседател е бил Стефан Пенев). Непосредствено преди изпълнение на присъдата през март 1945 г. е получена телеграма от София за отмяна на смъртното наказание. Но заповедта е скрита от човек, съден някога от Ст. Пенев за престъпления. На 23 март 1945 г. е осъден на смърт от Народния съд и на същата дата е разстрелян заедно с още 163 осъдени. Има две версии за мястото на разстрела – едната сочи старите шуменски гробища, а другата –  село в близост до гр. Омуртаг.

Стефан Пенев е сред първите почетни граждани на гр. Шумен редом с д-р Кънчо Миланов, инж. Димитър Василев, Стилиян Чилингиров, избрани с решение на заседание на Общински съвет – Шумен от 30.IV.1942 г.

Появата на сарачеството като занаят е свързана с използването на коня като товарно, ездитно и впрегатно животно. От направените научни изследвания става ясно, че сарачеството и седларството са най-силно развити при траките, при които коневъдството е основен поминък. Унаследените от траките традиции биват доразвити от гръцките и римските занаятчии –  сарачи и седлари. Тези традиции в по-късен етап преминават у славяните и прабългарите, които също са отлични коневъди.

Османските завоеватели заварват в българските средновековни градове сарашки чаршии с майстори сарачи, приели традициите на античното и средновековното сарачество, които доразвиват и по време на османското владичество.

Сарашкият занаят е един от най-сложните и най-стари кожообработващи занаяти. За развитието на занаята в Шумен допринася настаняването в града на турски гарнизон до 1879 г., а след това на многобройна армия и откриването на конезавода „Кабиюк”. Седларосарачите изработват цялото конско снаряжение на многобройната турска конница и кожените снаряжения на войниците. Това предполага съществуването на многоброен сарашки еснаф в Шумен.

Допълнителна предпоставка за развитието на занаята е производството на табаханите (работилниците), което дава за нуждите на кожообработващите занаяти папукчийски гьон, кюселе (вид гьон от волска или телешка кожа), сахтиян (обработена козя кожа) и мешини (обработена тънка животинска кожа) от кози и овчи кожи за обущарски и сарашки цели; волски, биволски и кравешки гьон и конски кожи за производството на сарашки изделия.

Всички сарачи преди Освобождението, а някои и след това са организирани подобно на другите еснафи и еснафски сдружения. Сараческият еснаф, по спомени на Илия Димитриев, в който влизат предимно турци, произвежда разни видове седла, хамути, юзди, малки детски обувки и др. По негови думи цяла Добруджа се снабдява с обувки от Шумен, а районът на продажбата „е обхващал от р. Янтра до Черно море и от Балкана до р. Дунав, Тулча и даже част от Румъния и Бесарабия по причина на преселниците, които запазили своите връзки от 1828 г.” („Известия на Народния музей Шумен, 1967, кн. IV, с. 114) Всичко това допринася за утвърждаването на гр. Шумен като център на сарашкия занаят по българските земи.

След Освобождението в Шумен има голяма група майстори сарачи. Занаятът се упражнява предимно от турци. Едва през 1900 г. в града се установява майстор българин, който бързо предава занаята на сънародниците си, които пък надминават турските майстори по качеството на изработената стока. Главните сарашки изделия са конските снаряжения и седла, а най-много се произвеждат хамутите за впрегатни коне.

Създадените в края на 19 в. търговско-индустриални камари започват да провеждат курсове за квалификация на сарашките работници. Варненската търговско-индустриална камара още през 1905/1906 г. организира курс за фини кожени изделия и модерно сарачество в Шумен.

По-известните сарачи в Шумен са братята Александър и Стефан Тодорови, Ахмед Факиев, Али Хаджи Хюсеин и Марин Чакъров.

Идеята за откриване на сарашко училище в Шумен принадлежи на Жечо Атанасов Бакалов – министър на търговията, промишлеността и труда в правителствата на д-р Васил Радославов. В „Български търговски вестник”от 12 юли 1912 г. излиза съобщение за откриването на кожарско училище в Шумен: „Министерството на търговията, промишлеността и труда щяло да открие от идущата година в Шумен занаятчийско училище за изработване на малки кожи и с отдел по кожухарство. Сумите, нужни за издръжката на това училище, щели да бъдат предвидени в бюджета на казаното министерство.” Но поради скоро настъпилата война, идеята за създаване на училището остава нереализирана.

През 1924 г. в пресата се публикуват съобщения за предстоящото откриване на практическо кожаро-сарашко училище в Шумен. Шуменската община започва подготовка за осъществяването на замисъла. Създаването му е продиктувано от нарасналите потребности на населението и стопанството от квалифицирани работници в кожарския занаят и кожарската промишленост. На 1 септември 1925 г. в Шумен е открито първото в Европа сарашко училище за кожени изделия. За негов директор е назначен Апостол Димитров, който не е специалист в областта на сарачеството. За главен майстор е привлечен унгареца Имре Сабо, дошъл от Будапеща. Като чужденец възнаграждението му е в размер на 7 000 лв. За временен майстор по традиционно местно сарачество и седларство е привлечен шуменският майстор Александър М. Тодоров, като в същото време е обявен конкурс за постоянно място. От явилите се много кандидати, конкурсът е спечелен от софийския майстор сарач Иван Иванов Чакъров. Той е назначен като учител по местно сарачество в началото на 1925 г. За преподаватели по общообразователните предмети са назначени лектори учители от шуменските училища с право на членство в учителския съвет, което допринася за правилното и пълноценно развитие на училището. Димитър Вичев – рисуване и занаятчийско и моделно чертане, Димитър Генев – български език, В. Хлебаров – кожарско материалознание с химия. Имре Сабо обучава учениците на чантарство, куфарджийство, шиене на унгарски тип шляи и др. Училището е с четиригодишен курс на обучение. Изучават се: български език, химия, геометрия, материалознание, счетоводство, трудова хигиена, чертане на модели и рисуване, професионално законодателство. Има три приложни отдела – местно сарачество, чантарство и модерно сарачество, които са задължителни за всеки ученик. В края на третата година учениците полагат зрелостен изпит, а по време на четвъртата година са на стаж, където практикуват занаята. По-късно се добавят и още предмети като инструментално машинознание, трудова хигиена и търговско смятане.

В началото училището разполага с една стая за работа. Отправено е искане за още една стая, за да се разделят учениците на две групи. На първото си заседание още педагогическият колектив иска и промяна на името на училището – от Държавно практическо сарашко училище на Държавно практическо училище на луксозни кожени изделия. Мотивът е, че училището ще подготвя специалисти не само за груби сарашки изделия, но и специалисти за изработване на луксозни кожени изделия. Предложението не е одобрено и се запазва името Държавно практическо сарашко училище.

За да се популяризира училището и да се покаже значението и ползата от съществуването на професионални училища, училищното ръководство решава да подготви изложба в края на учебната 1925/1926 г. Изложбата е открита през месец юли 1926 г. в НУ „Б. Ганев”. Тя предизвиква голям интерес и ръководството взема решение да стане ежегодна. През месец май 1932 г. младежи от училището, водени от директора Сабо посещават Будапеща. Там те провеждат срещи с възпитаници на професионални училища. Унгарецът Имре Густав Сабо става директор на сарашкото училище, а по-късно на държавното занаятчийско училище на 1 октомври 1930 г. На този пост той остава до 9 септ. 1944 г. От учебната 1926/1927 г. за майстор учител специалист е привлечен сина на Имре Сабо – Михай. Двамата унгарци са художници в занаята си и оставят трайна следа в образователната работа на училището при фината изработка на луксозните кожени изделия.

През 1926 г. Иван Чакъров напуска училището и е назначен за директор на новооткритото сарашко училище в Берковица, просъществувало само две години поради трудността учениците да намерят условия за практическо приложение на своята специална подготовка.

Сарашкото училище в Шумен е на държавна издръжка. Канцеларията и учебните му помещения са разположени в частни и неудобни за целта сгради. Първоначално училището е настанено в закритото НУ „Б. Ганев” (днес ДГ „Пчелица”), чиято сграда се пристроява и разширява с учебна работилница. През 1930 г. сарашкото училище се премества в нова сграда – бившето помещение на Народна банка (в. „Шуменски вести”, 01.11.1930 г.)

Напливът на младежи от цялата страна да учат в училището е голям. На свое заседание педагозите от училището предлагат да се приемат само 10 ученици, от които 5 да бъдат от Шумен и Шуменско. Техният мотив за това е, че ще получат специализация много младежи от един и същи център. Важен фактор е и западането на занаятите, следствие на силната конкуренция евтини фабрични стоки и слабото търсене на пазара на сарашките изделия. Независимо от това обаче, училището приема голям брой ученици. В началото на учебната 1934/ 1935 г. вместо 15 младежи учебните занятия започват 45. Ученици има от Варна, Разград, Кюстендил, Търговищко, Плевенско, Русенско и от много други населени места. Ежегодно училището завършват младежи сарачи и чантари, които се пръскат по всички краища на страната като майстори на частна практика или като ръководители на кожарски предприятия и кооперации за изработване на кожени изделия главно в София и Габрово.

Въпреки трудностите при реализацията на зрелостниците, сарашкото училище в Шумен просъществува до 1956 г. За това спомага проникването на чужд капитал в България, голямата нужда от конски амуниции за българската армия, появата на военни търгове, нуждата от конски превоз за файтони, кабриолети и др. и не на последно място близостта на конезавода „Кабиюк”. Директор на училището до края на съществуването му е Михай Сабо, който замества баща си Имре Сабо след неговата смърт.

Запазването на сарашкия занаят и съществуването на училището спомагат Шумен да се утвърди като център на сарачеството в българските земи до средата на 20 век.

Васил Радославов Баев е роден в Шумен на 19 септ. 1925 г. Произхожда от семейство, известно с културните и патриотичните си традиции. Майка му – Екатерина Атанасова е дъщеря на майор Атанасов, участник в българското опълчение в Руско-турската освободителната война. Завършила икономика и финанси в Брюксел. Баща му – Радослав Баев следва инженерство в Дрезден. Няколко пъти прекъсва обучението си заради участие във войните за национално обединение, мести се в Лайпциг, като накрая завършва образованието си във Виена. Радослав Баев основава и става пръв директор на Техническото училище (днес Професионална гимназия по строителство, архитектура и геодезия) в гр. Шумен. Семейството е заможно, радва се на авторитет и почит в града.

През 1939 г. Васил Баев постъпва в IV клас на Мъжката гимназия в Шумен и приключва обучението си там с отличен успех. През учебната 1943-1944 г. е член на настоятелството на стенографското дружество „Крилато изкуство” в гимназията, като в същото време води курс по стенография за ученици в Дивдядово. От 1942 г. е член на РМС (Работнически младежки съюз), а през 1943 г. става член на бойна група, създадена по указание на Околийския комитет на РМС. Групата е снабдявала партизаните с боеприпаси, лекарства, печатни материали. Васил Баев и другарите му намират начин и слушат „черните” радиостанции на български език – Лондон, Москва, Тбилиси.

От следващата 1944 г. В. Баев е партизанин в Шуменско-Преславския партизански отряд. След 9 септември 1944 г. завършва Философско-историческия факултет на Софийския университет. Заема отговорни длъжности в РМС, ДСНМ (Димитровски съюз на народната младеж), в ЦК на БКП.

Две години Васил Баев е директор на БНР, а от началото на 1961 г. до края на 1966 г. е директор на БНТ и има голям принос за нейното изграждане като обществено-политически и културен институт. По време на неговото управление за пръв път се появява заставката на „По света и у нас”, излъчва се първият телевизионен сигнал на „Телевизионен театър”. През 1965 г. е излъчен първият български телевизионен игрален филм „Русият и гугутката”.

В следващите години е директор на Българския културно-информационен център в Берлин, заместник генерален директор на агенция „София прес”. Български пълномощен министър в Унгария, посланик на нашата страна в Монголия и след пенсионирането си – активен общественик. Баща е на проф. Искра Василева Баева, български историк.

Васил Баев умира през 2003 г.

„По-добре направи нещо, макар и несъвършено,

 отколкото да правиш съвършено нищо.”         

Кратък, но много богат и ползотворен е животът на Петър Златев Груев, роден на 7 февруари 1849 г. във Върбица, в семейството на преселници от Търновско. Живее в епохата на Българското възраждане, работи за културното издигане и осъзнаване на българския народ. Учи в Дивдядово и Шумен, след което учителства в с. Петокладенци, Плевенско (1872-1873), Върбица (1873-1875), Нови пазар (1875-1879) и Преслав. Когато става учител в Преслав, ухапва го бясно куче и умира в ужасни мъки едва 38-годишен през 1890 г. Оставя пет невръстни деца и един от най-богатите архиви в Шуменско, съхраняван в Държавен архив. Рядко се среща български възрожденец с толкова широки интереси, работещ за културното издигане и осъзнаване на българския народ. Той е едновременно учител, псалт (черковен певец), лекар, поет, оратор, композитор, диригент, театрален режисьор, артист, фолклорист, журналист, търговец, общественик, революционер.

Във Върбица Петър Груев основава ученическото дружество „Светлина”, а през 1871 г. основава читалище „Решимост”. Участва като актьор и режисьор в театрални пиеси. Събира народни приказки и песни, записани с текст и мелодия. Сам пише ученически песни и стихотворения. Съставя българска граматика и българо-руски речник, които остават в ръкопис. Изследва историята на Герлово и Шуменско. През 1873 г. построява ново училище на мястото на старото килийно, издигнато още през 1808 г. Една от стаите на училището отрежда за библиотека и читалня. Доставя вестници, списания, чиито статии често разяснява на съгражданите си. За посрещането на митрополит Иларион Търновски в с. Петокладенци и на Симеон Варненски и Преславски във Върбица пише специални химни, които се изпълняват от учениците.

Петър Груев оставя няколко тетрадки с „беседи”, държани пред гражданите във Върбица, Нови пазар и Преслав. Беседите са увлекателни, авторът им умее да говори просто и откровено.

Написаните от него стихотворения отразяват духа на времето, стават отдушник на политическото и социалното напрежение, вдъхновяват и пораждат смелост и устременост на хората от Герлово.

Обществените интереси на Петър Груев прехвърлят границите на Върбица и областта Герлово. Той води ползотворна кореспонденция с изтъкнати културни дейци от онова време, учители, редактори на вестници и списания, учени и поети.

Общонационален е приносът на Петър Груев в областта на музиката. Той пръв в България съставя, през 1867 г. училищни песни, макар и с църковни ноти. Те в голяма степен напомнят чужди мелодии и не може да се смятат за начало на националната музикална традиция. Забележително е, че възрожденецът от Върбица написва първия български учебник по нотно пеене и солфеж, който е отпечатан през 1873 г.

Петър Груев проявява изключителен интерес към историята на Върбица и Върбишкия край. С голяма любов събира народни песни, приказки, басни, обичаи, дрехи, накити и др. от своя роден край. Не приема чуждопоклонничеството, отхвърля „гърчеенето” и модата родителите да кръщават децата си с гръцки имена. Изявява се и като археолог. Прави проучвания на местности, пещери и крепости в Герловския край. Кореспондира си с чешкия археолог Карел Шкорпил. Изучава растения и билки. Търпеливо работи на терен, подрежда събраните и описани материали и на герловската флора, разчитайки на помощта на братята Шкорпил. Интерес представляват неговите проучвания за Индже войвода и кореспонденцията му с Петко Славейков, Сава Доброплодни, братята Шкорпил.

Интересен факт от неговия живот е срещата му с Васил Левски през 1870 г., когото заедно със сестра си Неда укрива в старото училище до реката във Върбица. Петър Груев събира пари за шуменската чета, оглавява и Върбишкия революционен комитет по време на турското робство.

Националноосвободителните борби и Освободителната война оставят дълбоки следи в неговата отзивчива душа. Събира много спомени, пише най-хубавите си стихотворения за юначни борби из своя роден край. Като учител в Нови пазар събира пари за заловените четници от Априлското въстание. Руските освободители посреща с хляб и сол и държи благодарствена реч на руски език.

Участва при обсъждане на общинските проблеми и е убеден твърдо в правотата на решенията си. Твърде критичен е към общинарите и към техните идеи, които смята за неосъществими и ненавременни. Огорчен от отношението на общинските съветници към него, Петър Груев заминава за Преслав, където с радост приема да работи като учител и да продължи археологическите си изследвания. Мечтата му да открие поне основите на Великата Симеонова столица е срината от тежкото заболяване. Ухапан от скитащо бясно куче, той се завръща във Върбица. Безсилни се оказват шуменските доктори. Един е пътят за спасение – букурещките болници, но било късно и за успешно прилаганата ваксина на Луи Пастьор. След продължително и мъчително боледуване, неуморимият учител Петър Груев умира на 12 юли 1890 г. във Върбица.

Роден е на 17 юни 1872 г. Издънка е на известния род Рачеви, от които е и музикалният педагог Рачко Матев Рачев. Завършва гимназия във Варна през 1890 г. Следва ветеринарна медицина във Висшето ветеринарно училище в Торино, Италия. След завършването му през 1895 г., той се връща в България и е назначен за дивизионен ветеринарен лекар (1896-1918).

Преди Балканската война специализира в Германия и след това става преподавател във Факултета по ветеринарна медицина в Софийския университет.

Началник е на ветеринарната служба при Министерството на войната (1918-1926). Ръководи Ветеринарното подофицерско училище, както и Гарнизонната ветеринарна лечебница (1926-1932). В нея полковник д-р Матю Рачев създава условия за временно настаняване на клиниките, провеждане на учебните занятия със студентите в сградите на Гарнизонната ветеринарна лечебница.

От 1926 г. д-р Матю Рачев завежда Факултетската ветеринарна поликлиника. Доцент е по акушерство и болести на копитото в катедрата по хирургия на Ветеринарномедицинския факултет. Чете лекции по акушерство и болести на копитото. Изключително голяма е ролята му за развитието на военното образование.

Научно-изследователската дейност на частния хоноруван доцент д-р Матю Рачев е в областта на ветеринарната хирургия, акушерство и ортопедия. Статиите му са публикувани във „Ветеринарна сбирка” и „Военен журнал”. „За войсковия кон изобщо” и „Ремонтиране на войската с коне” са заглавия на някои от статиите му. В Годишника на Ветеринарномедицински факултет, т. 3, 1927 г. е публикуван първият му научен труд „Ветеринарният лекар като клиник и общественик”.

Пенсионира се през 1930 г. На 18 ноември 1940 г. д-р Матю Златев Рачев завършва земния си път.

Д-р Любен Дюгмеджиев е роден на 12 април 1882 г. в Шумен. Завършва гимназия в Русе. Като младеж, току-що завършил гимназия, той изпраща свои стихотворения до редакцията на сп. „Ново време”: „През лятото на 1902 г. Стилиян Чилингиров, мой съгражданин и приятел, ми съобщи, че в последната книжка на „Ново време” били напечатани мои стихотворения. Затичах се до читалище „Архангел Михаил” и с треперещи ръце заразгръщах страниците на списанието. Така аз се почувствах някак сроден с списанието и неговия редактор. Но повече не съм изпращал стихове за „Ново време”. ²

За кратко е учител в Разградско и Поповско. През 1905 г., Л. Дюгмеджиев взема участие в създаването на Учителската социалдемократическа организация редом с Димо Хаджидимов, Ламби Кандев, Митю Станев и др. Следва право в София, Женева, Лозана и Загреб. От същата 1905 г. сътрудничи на „Работнически вестник”. През 1912 г. защитава докторска степен в Загребския университет.

След завръщането си, той се установява завинаги като адвокат в София. Наред със солидните си правни знания и висока култура, д-р Дюгмеджиев се проявява и като даровит публицист и поет. Негови статии, очерци и стихове са печатани в „Работнически вестник”, „Червен смях” и в много други периодични издания. През 1926 г. излиза сборникът с разкази „Из разкаляния път”.

Активен член е на Българската работническа социалдемократическа партия – БРСДП. От 1919 г. до 1923 г. е училищен настоятел и окръжен съветник на БКП в София. Първият преводач на „Интернационалът“ – химн на международния пролетариат, отпечатан в България в 20 хиляди екземпляра. Член на Международния юридически съюз. В началото на Втората световна война 1939-1945 г. е народен представител и секретар на парламентарната група на партията в XXV-то Обикновено народно събрание. Интерниран като народен представител в лагера „Гонда вода“. След 9 септ. 1944 г. д-р Любен Дюгмеджиев взема активно участие в обществено-политическия живот и работи за укрепването на народната власт. Извоюва си име на изключително способен юрист. Издава много трудове по юридически въпроси.

„Избран за председател на Шестия върховен състав на т. нар. „Народен съд“ „…който трябваше да ни съди …. Той беше комунист и един от най-добрите адвокати в страната. Като студенти и стажанти по право отивахме да слушаме негови пледоарии. На 5 март, когато трябваше да започне процесът, той не се яви в Съдебната палата и нас ни върнаха обратно в затвора. Още следобед на същия ден разбрахме причината – Дюкмеджиев подал оставката си, защото, преди да почне съдебното заседание, го повикали в Централния комитет на комунистическата партия и му дали предварителни писмени указания как да протече процесът и на кого какво наказание да присъди. Юристът заявил на ръководството на партията си, че правната му съвест не му позволява да се поддаде на подобен натиск и че той подписва само присъди, мотивите за които и след сто години не могат да бъдат оспорени“. ³

Освен като виден общественик, опитен юрист, журналист и партиен деец, д-р Дюгмеджиев е и запален турист. Първото си пътешествие сред природата той прави още като юноша през Балкана до Сливен. Запленен от красотата на природата ни, той остава неин верен поклонник до края на дните си – „Няма нищо по-хубаво – казваше той – от природата. Никъде човек не може да изпита такава наслада, каквато изпитва от земната красота…” ⁵

Председател е на туристическото дружество „Фонфон” в София. След закриването на туристическите дружества, той не се откъсва от туризма. Намира своето място в ръководството на Републиканската секция по туризъм при Върховния комитет за физическа култура и спорт. А от възстановяването на Българския туристически съюз през 1957 г. до края на дните си е член на неговия Централен съвет. Ветеранът-турист д-р Любен Дюгмеджиев е и първият председател на Съвета на ветераните-туристи при Централния съвет на Българския туристически съюз.

Награден е с орден „Георги Димитров” и други ордени и медали, а през 1966 г. е избран за народен представител. Като член на Законодателната комисия, работи активно и оказва ценна помощ с богатата си юридическа подготовка и опит.

Умира на 9 септ. 1967 г. в София.

Икономическият подем на град Шумен през Възраждането, широкото просветно движение, благоприятното влияние на унгарската емиграция от 1849 г. и приносът на бележити възрожденци като Сава Доброплодни, Добри Войников и други, подтикват много шуменски младежи да получат по-добро образование и да завършат висши учебни заведения. Значителен е броят и на завършилите през тази епоха медицина в Цариград, Букурещ и другаде.

Повечето от тях след завръщането си в родината се включват активно в борбата за духовно и политическо освобождение на народа си. По-късно, мнозина от тях стават организатори на здравното дело в много градове на страната.

Първият лекар шуменец е д-р Вичо Панов. Роден е на 11 април 1827 г. в будно българско семейство. Баща му умира рано. Майка му e внучка на известния шуменски първенец Хаджи Жеко. Най-голямото ѝ желание било да види сина си учен човек.

Вичо Панов завършва килийното училище в родния си град със забележителен успех. С материалната подкрепа и съдействие на вуйчо си хаджи Симеонко хаджи Вичев, около средата на 40-те години Вичо Панов е изпратен да продължи образованието си в Цариград. През 1848 г. завършва известното Коручешменско гръцко училище, където образование получават много наши възрожденски дейци като Г. С. Раковски, Сава Доброплодни, Ил. Макариополски и др. По-късно (1848 – 1853 г.), с финансовата подкрепа на Стефан Богориди и на вуйчо си хаджи Симеонко, Вичо Панов завършва медицина в Монпелие, Франция. През 1854 г. се завръща в Цариград и остава там известно време на практика. Осъществява и поддържа връзка с много наши просветни дейци от Възраждането.

От 1857 г. до края на 1858 г., е на длъжност градски лекар в Габрово. Подпомага учебното дело в града, подкрепя материално първата българска гимназия – Априловската. През 1856 г. заедно с В. Берон участва в изпитите и тържествата по случай завършването на учебната година в училището в Търново.

През 1860 г. Вичо Панов се установява в родния си град. Назначен е за военен лекар в Шуменския гарнизон. Той е първият лекар българин в Шумен. Спечелва си име на много добър специалист. През 1888 г. като окръжен лекар в Шуменска област, прави оригинални наблюдения върху епидемиологията на инфлуенцата, която масово върлува в този момент. В работата си използва микроскоп, но не може да доведе своите открития до научна разработка с практическо значение.

Заедно с д-р Стоян Чомаков правят първата (от български лекари) операция на хранопровод и ларинкс през 1861 г. в Цариград.

Активно подпомага учебното дело и борбата на шуменци за самостоятелна българска църква. Съдейства на Никола Бацаров в борбата му срещу протестантската пропаганда в Шумен, провеждана от д-р Уесли Притман и др. След прогонването на митрополит Венеамин, д-р Вичо Панов е избран единодушно от населението на Шуменска епархия за неин представител в Цариград. През лятото на 1862 г. е назначен от турското правителство за „надзирател на лекарите” в Добруджа, със седалище Кюстенджа. Подава оставка като пълномощник на Шуменската епархия и заминава за Кюстенджа. Там става военен лекар. Две години по-късно д-р Панов е изпратен в Западна България – Никопол, Оряхово и Лом, за да организира борбата срещу появилите се тиф и дизентерия сред преселниците черкези и татари. Видинският митрополит го наклеветява пред местните власти, че е „човек, опасен за Турция и подбудител на българите в Лом”. Вследствие на това е отзован в Кюстенджа и подложен на разпит. Страхувайки се за по-нататъшната си съдба, емигрира в Румъния и става градски лекар в Александрия, Влашко. Почти 13 години д-р Вичо Панов прекарва там. Сътрудничи на дейци на българското революционно движение, оказва материална помощ на своите сънародници – емигранти. Настоятел на българското читалище и на вестник „Отечество” в Александрия (1864 – 1878).

Поддържа връзка с Раковски, Д. Войников, Хр. Ботев. В навечерието на Освободителната война внася 150 франка за 2 знамена и санитарни припаси за нуждите на формиращото се българско опълчение.

След Освобождението на България се установява в Шумен – градски лекар и управител на шуменската болница (1881 – 1885), околийски и окръжен лекар (1889 – 1899). В края на живота си се оттегля на частна практика.

Умира в Шумен през 1916 г.