Author: kraeznanie1

Първият българин, който пробива в крепостта Холивуд и американското кино е Пери Н. Векров. Роден през 1881 г. в Шумен. Още като малък заминава с родителите си за Александрия – Египет, където като ученик влиза в една френска драматична трупа. Учи в „Роберт колеж” в Цариград. В началото на 20 в. се връща в България и следва право в Софийския университет. Посещава и лекциите на първата българска драматическа школа.

Едва 20-годишен заминава за САЩ. Влиза в трупата на Аугустин Дели, където се опитва като драматичен актьор, изпълнител във водевили и поставя театрални пиеси съвместно с известния в онези години театрален режисьор Дос Рейли.

Макар и за кратко, учи в школата на Томас Х. Инс на Кълвър сити и изпълнява малки творчески задачи, посветени му от „супервайзера” на американското нямо кино.

По препоръка на Томас Инс, фирмата „American Kinemacolor” го ангажира и му поверява постановката на някои от първите си филми. Оттук започва кариерата му като актьор и режисьор в полето на кинематографията. След това работи последователно във „Вайтаграф” и „Метро”, където режисира „Из превъзходния път” с Анита Стюарт и Чарлз Ричман и „Чарлз медното сърце”. С този филм, според някои, Пери Векров се проявява като голям режисьор, а във филма „Нейните тайни” Алис Тери получава достъп до големите павилиони на филмовите компании. По-късно Пери Векров работи в „Парамаунт”, „Фърст нейшънъл” и „Юнайтед артистс”, като за последната фирма режисира филма „Господ от Тъндърчейт” с участието на известния актьор от нямото кино Оуен Мур – първият съпруг на Мери Пикфорд.

На върха на славата си, Пери Векров напуска Холивуд и заминава за Япония, откъдето по непотвърдени сведения, поставя серийни филми в японското нямо кино.

Българинът опитва да взема участие в някои филми и като актьор, но е изпълнявал малки роли, поради което е почти неизвестен.

Като се има предвид неговото участие като сценарист във филма „Биг бой”, това би означавало, че Пери Векров се връща в лоното на Холивуд в началото на 30-те години, когато киното става говорещо и започват да се търсят предимно мюзикъли. Важно е да се знае, че той се заема да екранизира за „Уорнър Брадърс” една вече станала известна музикална пиеса, като за целта привлича за съавтор Уилям Келс. Това е добър тактически ход от страна на българина, който познава вече нравствените порядки в Холивуд и знае, че бидейки едноличен автор, вече забравен в Америка, няма шанс за успех.

Той се опитва да намери сюжетно и смислово продължение на станалия вече известен мюзикъл „Съни бой”, екранизиран като „Лудия певец” от режисьора Алън Кросланд. Същият този филм, в продължение на една седмица, се прожектира в препълнения винаги салон с 1200 места на берлинския кинотеатър „Глория палас”, като събира 30 000 зрители –рекорд за времето си. В този филм двама души придобиват световна слава. Това били детето чудо на американското кино Дейви Ли и неповторимият Ал Джолсън. Поради това българинът се заема да напише литературния сценарий за „Голямото момче”, като през цялото време на пригаждането на бродуейския мюзикъл към изискванията на екрана се стреми да нагоди смислово и емоционално сюжета му като продължение на „Лудият певец”.

Свършеното от нашия сънародник в Холивуд било на високо професионално равнище, за което говорят следните неоспорими факти. На първо място е големият касов успех на филма „Голямото момче”. На второ – че авторитетното издание по история на киното „Leonard Maltin Review” му дава оценка 2,5 звезди при възможни 4, а „Katz Film Encyclopedia” го включва в списъка на най-добрите американски филми. И не на последно място – сътрудничеството на момчето от Шумен с едни от най-изявените американски кинотворци в онези години. Не кой да е друг, а режисьорът на първите най-сполучливи звукови филми Алън Кросланд, също и Ал Джолсон – един от най-популярните филмови артисти в началото на говорящата ера на американското кино, приемат и оценяват написаното от Пери Векров за филма „Big boy” като достатъчно добро, за да работят върху реализацията му на филм.

За жалост повечето творби, върху които Пери е работил се смятат за изгубени. Съществува обаче едно непълно копие на „Играчките на войника” (1930), режисиран от Майкъл Къртис и по сценарий на Векров. Музикална комедия, тематично свързана с Първата световна война. Режисирана е от същият Майкъл Къртис, който през 1942 г. ще заснеме „Казабланка” с Хъмфри Богард и Ингрид Бергман, и ще получи Оскар. Пери Векров не става свидетел на тази слава – твърде рано си отива от този свят, на 57 годишна възраст през 1937 г. от сърдечно заболяване.

(„Род прехожда и род дохожда…“ Екл. 1:4)

Бележки за пострадали християни в Шуменско

Годината е 1736-а. Започнала е война между Османската империя и Русия. Пет години преди това българите в Силистренско са се разбунтували срещу властта. В процес е ислямизация на българското население. Нарастват българските емиграционни колонии в съседни страни, особено във Влашко и Молдова. След няколко години в Света Гора хилендарският йеромонах Паисий ще започне да пише своята „История славянобългарска”.

На 23 април 1736 г., през Страстната седмица преди Великден, в провадийското село Кривен сред българското население се разиграла трагедия, довела до мъченическата смърт на девойка, наричана Гана, Ганчица.

Нейната история най-вероятно би потънала в забрава, ако не беше записана от Балчо Нейков, потомък на стар български род, сродник и приятел на Стефан Караджа, в книгата „Факийско предание – сбирки от народния живот за праотците ни”. Той започнал записките си като биография на Стефан Караджа, а за нас, днешните българи, те освен извор на информация, дават отговор на въпроса: Как са оцелели дедите ни в тези така превратни за българите събития?

От разказа на бабата на Стефан Караджа от 1848 г., поместен в сборника на Балчо Нейков, и народната песен за Ганчица научаваме за мъченическата смърт на девойката. Този емоционален разказ на старинен български език е приложен в края на проучването. Шуменският музикант Златан Златев, вече покойник, възстанови и записа тази песен:

„Набедили са Ганчица,

та я в темница хвърлили.

В темница, в тъмното дъно,

Лежала й Ганча, боляла

Тъкмино девет години.

В десето лето проклето,

заръча Ганча, поръча

по равненските кираджии

по кривенските чорбаджии:

Млого здраве кажете на мака

На мака и на бубаля

Да ми армагано раздадат:

Шити ми бели месли, със копринени кенари.

В понеделник ще ме обесят,

в шуменския панаир

под Илчов баир на Кошир.”

В миналото Кошир е била дълга улица в източната част на града, завършваща с голям площад, ограден с множество дюкяни – място за кушии, пазар, празнични процесии и публични екзекуции. Тук са се чували гласове на чираци и търговци, рев на тълпа. Картините на Стефан Петров, наричан художника на стария Шумен, дават представа как е изглеждало това място в миналото. Галерия “Елена Карамихайлова“ в Шумен пази негова творба, наречена „Кошир“. Днешният площад „Освобождение” е разположен на това място.

На 19 май 1746 г., на християнския празник Света Троица, показно през шумната тълпа, една българска девойка е водена към смърт. Според песента, в града е имало по това време панаир, свързан може би с големия християнски празник Света Троица.

По косвени данни до края на XVIII в. в Шумен е действала църква Св. Троица в т.нар. Равна махала, в северната част на града. Това е най-старата махала на Шумен, която до XVI в. е заселена изцяло с българи (Вж. „Култови сгради на религиозни общности в Шумен през XIX в“., Димитрова, Ирина, сб. „Култова архитектура и изкуство в Североизточна България“, изд. Марин Дринов, София, 2002 г.).

До храма се е стигало по улица, известна на старите шуменци като Тричка или Троичка. В този район съществува и до днес т. нар. Попаз чешма. За църква и християнско гробище около нея говорят изкопните работи в района, където през 1940 г. са намерени камъни с християнски знаци и кръстове. Може там да е била погребана Ганка.

Пътят към Голгота за мъченицата Ганка тръгва от шуменския затвор и стига до бесилката под Илчов баир, на Кошир. Какво ли е преживяла тя по време на това свое последно пътуване? Може би мъка по родители и роден край, по неизживяна младост и мечти. Но пред смъртта тя имала  избор. Достатъчно било да каже: „Отричам се от Христос!” и да продължи живота си, но вече в друга вяра. Не го е направила.                                                           

Двете съдбовни дати, споменати в разказа за Ганчица, са зависими от Великден и намират потвърждение в Пасхалните таблици (Вж. ”Пасхални таблици за датата на Възкресение  Христово от 326 до 2124 г.”, изд. МКС,1998). Според тези таблици през 1746 г. Великден е на 30 март, а св. Троица (Петдесетница) – 50 дни по-късно – на 19 май. В разказа се твърди,  че денят на нейната смърт (19 май 1746 г.) съвпада с празника Света Троица. Справката с таблиците потвърждава този факт. Пак според разказа другото важно събитие, трагедията в дома ù в с. Кривен, се случва на Разпети Петък на Страстната седмица през 1736 г., който тази година съвпадал с Гергьовден. Пак според Пасхалните таблици през 1736 г. Великден е на 25 април, а Разпети Петък – на 23 април. По Юлианския календар Гергьовден е на 23 април. И тук има съответствие.       

Една приписка към богослужебна книга от 1787 г. отразява последните масови потурчвания в Шуменско: „Дойде Кара Асан с хилядо аскери, та право в Шуменграда, изтурчи селата. Три села изтурчи, за умножение грех человечески. Лето 1787.” Даскал Кузман рече на Кара Асан: „Княз ли си, или цар, или воевода, то помисли от кого си приел тая власт!” Та му отсекоа главата. В събота му отсекоа главата. Писа рука Сава, син Влъков.” (Вж. „Писахме да се знае“, с. 114). Георги Тахов, публицистът обнародвал тази приписка, споделя: ”Две от думите  са разядени от влага, може би следа от сълзата на хрониста… При оскъдните сведения за потурчванията приписката придобива национален смисъл. Поразяващо впечатление оставя протестът на даскал Кузман, който в ония години на християнска сеч се решил да рече на Караасан: ”Княз ли си, или цар, или войвода, то помисли от кого си приел тая власт!” (Вж. Тахов Г., ”Най-късата литература”, вестник ”Лит. Фронт”, 9.­І. 1975).

Георги Джумалиев, познавач на миналото на Шумен, публикува „Летопис на хаджи Велико от Шумен”, който живял през  втората половина на ХVІІІ в. В него пише: „В лето 1789… доди  Хасан паша Джезаерлията (алжиреца – в превод) и стана везир и направи текето, дор са правеше – умре.” (Д.А. – Шумен, Ф714К, оп.1, а.е.80, л.92). Вероятно Кара Асан (Черния Хасан) от приписката и Хасан Джезаерлията (алжиреца) е едно и също лице. Две години след „изтурчването” на селата и убийството на даскал Кузман, Кара Асан, вече везир, се връща в Шумен, започва да строи теке и умира.

В началото на Възраждането Шумен бил град с многочислено турско население. Българите живеели в североизточната част на града около единствената църква ”Св. Възнесение Христово”, която успявала да запази у тях народностното им съзнание, бит, традиции. В проучванията си Джумалиев пише и за Хаджи Сава, деен човек, който в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. станал настоятел на църквата и защитник на българите в продължение на четвърт столетие, за което бил убит от турците. Много е възможно в младостта си Хаджи Сава да е същият Сава, син Влъков, авторът на приписката.

Като ктитор на Иверския манастир в Света Гора, образът на Хаджи Сава е изписан през 1815 г. в параклиса „Рождество на св. Йоан Кръстител“. Има надпис на български и гръцки, който на новобългарски се превежда като: „Този честен и прекрасен храм на тая стара свещена обител на честния Предтеча и Кръстител Йоана се изписа с благочестивото съдействие на манастирските настоятели и с щедрата помощ на христолюбивите Хаджи Гено, със синовете си Хаджи Райно, Зеко и Добре от Казан (Котел) и на Хаджи Сава от Шумен, с ръката на художниците, едноутробните братя Вениамин монах и Захарий йеромонах от Галатища, в година от спасението 1815 г.“ (Вж. А. Божков и А. Василиев, „Художественото наследство на манастира Зограф“, С., 1981 г.).

На 14.05.1802 г. в Шумен е пострадал и друг мъченик за християнската вяра – св. Райко Шуменски. Неговото житие  е записано от йеромонах Никифор Хиоски по сведения на очевидци. Райко работил своя златарски занаят в центъра на Шумен. Съблазнена от красотата му, съседката му туркиня с хитрост и клевета  пожелала да се ожени за него. Под влияние на бащата на момичето съдия отсъдил: Райко или да се потурчи и да я вземе за жена, или ако не желае това, да бъде бит, докато умре. Младежът отговорил, че предпочита смъртта, отколкото да се откаже от Христос. Последвали дълги, неописуеми страдания и мъченическа смърт.

1814 г. Св. преподобен мъченик Евтимий вероятно е роден в Шумен в края на ХVІІІ в. Когато бил по работа в Букурещ, се запознал с бъдещия светец Игнатий Старозагорски. По-късно се завърнал в Шумен и по неизвестни причини приел исляма. Осъзнал прегрешението си и отишъл на Света Гора, където приел монашество и се подготвил за мъченически подвиг. През 1814 г. в турско съдилище публично проклел исляма. Бил подложен на мъчения и убит на 22 март 1814 г. Тялото му било отнесено от монаха Григорий на Атон. Мощите му били положени заедно с мощите на св. Игнатий Старозагорски в храм, посветен на двамата мъченици. (Вж. Подбрани извори за българската история. Т. ІІІ, изд. Тангра, 2008.).

Малко известна икона в чест на тримата св. новомъченици Евтимий, Игнатий и Акакий се пази в Иверския скит. Евтимий в дясната си ръка държи върбов клон, а в лявата – мъченически кръст. Върбовото клонче е в ръката му вероятно защото мъчението му е започнало на Връбница (Цветница) – според Пасхалните таблици за датата на Възкресение Христово, през 1814 г. Пасха е била на 29 март. В долния край на иконата е поместен на гръцки и славянски следният надпис: „Изписаната тази св. икона бе създадена със спомоществователството на йеродякон Манасий от Габрово, който се преименувал с монашеското име Онуфрий, и загина мъченически чрез посичане с меч на неговата (св.) глава в о-в Хиос в 1818 г. на 4 януари… Доситей грешния”. В десния ъгъл на иконата има надпис с името на зографа на славянски: „ръка на монаха Доситей от Печ-Сърбская, 1818 г.”.

Известно е, че в светогорски манастири има пространни жития и служби на български новомъченици, малко познати у нас (Кръстанов, Трендафил, „Нови данни за българските новомъченици от XV до XIX век”, сп. Духовна култура, 1995 г., книжка 2).

До неотдавна все още можеше да се види някой самоук музикант как пее по сборове и панаири и продава песнопойки. Тези книжици с песни съдържаха понякога цели епоси, посветени на конкретни, отминали вече събития и хора. И днес някои народни песни пазят спомени за миналото, когато животът за християните под мюсюлманска власт сам по себе си е мъченичество, а за вярващия българин раздялата с православната вяра на дедите му е по-ужасна от смъртта.

Преди повече от 250 години поп Тодор Врачански, родолюбив книжовник и съвременник на шуменските страдалци, е записал една песен. Когато в Европа са слушали Бах и Хендел, българските майки са пeели така:

Милое мое чедо, красни мой сину,

чесное мое рождение,

аще ме любиш, сину мои,

яко же аз тебе люблю,

Послушай мене, матеръ свою, да не убоиш се, сину мой, от мучение,

Еще  мало претърпи, да приимеши венецъ нетлени.

Не убой се от мучение, сину мои.

Се Христос невидимо предстоитъ

прииметъ светую твою душу.

Мало да постраждеши;

подобиши се бесконечно упокоение.

И тамо да царствуеш купно съсъ Христа

и да молиш Христа

ради грешную матеръ свою.

Да помълчим след тази песен – майчина молитва.

Тя се съхранява  в архива на софийската Народна библиотека (№338, л. 364-а). Превод на новобългарски: „Мило мое чедо, сине мой прекрасни, рожбо моя ненагледна, ако ме любиш, синко мой, тъй както те любя аз, то послушай мене, свойта майка: Да се не уплашиш, синко мой, от мъчението. Малко още потърпи, та да получиш венец нетленен. Не бой се от мъчението, синко мой. Ето, Христос невидимо стой наблизо да приеме твоята свята душа; Малко да пострадаш, та с вечен покой да се сподобиш, и там да царствуваш заедно с Христа и да молиш Христа за свойта грешна майка!’’

В двора на скита „Св. Никола“, недалеч от Троянския манастир, се намира гробът на друг шуменски страдалец за вярата. От скромния надпис четем: „Велко комита от Шумен, починал тук от раните си в сражение с турците. 1808-1850 г.“.       

Велко рано останал сирак. Бил красив младеж. И той лежал из занданите на Шуменския кадия, защото не искал да се потурчи.

„Начинът и практиката на потурчване през ония времена са били следните: всеки случаен мюсюлманин можел да обвини християнина или монаха, че „хули” мохамеданството или техния Пророк. Почти във всички случаи това са били млади българчета под 20-годишна възраст, красиви, здрави и способни. В такива случаи целта е била, като бъдат уплашени, обвинените сами да се съгласят да приемат мохамеданската вяра. В случай на отказ, за да го съблазнят, предлагали му пари, високо обществено положение, брак с дъщеря на богат турчин и т.н. Когато и това не давало резултат, следвали жестоки мъчения, понякога в течение на месеци и най-после – смъртна присъда” (архим. Гавриил – „Лавсаик на Св. Гора”, Синодално издателство, 1976 г.).

Хайдут Велко успял да избяга оттам и събрал малка дружина. От 1823 до 1834 година Велко хайдутствал заедно с Гълъб войвода в източната част на Стара планина и Средна гора. Гълъб войвода се родил около 1798 г. в новозагорското село Омарчево. След несполучливия опит на турците да го заловят жив с измама, избягал във Влашко и се установил в Браила.

Явно в последните години от своя живот Велко хайдутствал без Гълъб войвода. Някъде из Троянския балкан той бил ранен и починал от раните си в Троянския манастир. На около 2 км източно от манастира се намира скитът „Св. Никола” и малка костница на хайдут Велко от Шумен. В размирните години скитът служел за подслон и последна защита на монасите при честите разбойнически нападения. Открай време хайдут Велко е тачен закрилник от османлиите и в Троянския край се разказват предания и легенди за него. В село Скандалото, община Априлци, има предание, което свързва името на хайдутина с построяването на третия мост над река Видима – между местността Могилката и махала Павлото. Хайдут Велко и дружината му гостували на сватбата на овчаря Цанко и Рада. Отказали да пийнат, защото: „клетва сме давали вино и ракия да не пием, само лоши турци да бием”. Когато дошъл ред за даряването, невестата получила огърлица пендари. Велко заръчал на сватовете над реката да вдигнат мост, та кой как мине по моста, да споменава него и дружината му. Послушали го, изградили Хайдушки мост и днес той още е там.

В село Велчево, община Априлци, с хайдут Велко са свързани имената на две местности: Хайдушкото кладенче и Мерджанкиното. Четата на Велко често използвала за бивак кладенчето на Козарева поляна. Наблизо живеела момата Драгана. Тя с готовност перяла, кърпела, готвела и превързвала раните на хайдутите, а те за своя посестрима я имали. И когато турците ранили лошо войводата Велко, хайдутите направили носилка от клони и тръгнали да водят Велко към скита „Св. Никола”. Спрял ги с ръка войводата и от пазвата си извадил огърлица от мерджан (корал), която била мил спомен от родния му Шуменски край, и поръчал: „дайте на Драгана дар от мен и от дружината”. Оттогава тръгнал Мерджанкин род, Мерджанкина нарекли и къщата на Драгана до Хайдушкото кладенче (Троян, Културно-исторически пътеводител).

Така се сбъднали думите от песен за Гълъб войвода и четата му, записана в Димитровградско: „Вярна си клетва сторили: Който се болен разболей, на ръце да го носиме. Който се назад  повърне, жив няма да го оставиме.“

Тази история е стигнала до наши дни от записките на монаха от Троянския манастир Йосиф Минков, спасил от пълна забрава спомена за Велко.

• 

1821 г. Из „Повествование за страдание на българите от агаряните” (Из „Писахме да се знае”, 1984 г.):

„В град Шумен бяха затворили в тъмница всички по-първи християни и мислиха да ги погубят с меч. Но милостивият Бог, който не желае гибелта на своите роби, изпрати от небесата дъждовни бури и реките излязоха от бреговете си и много агарянски домове бяха потопени. „В Шумен било замислено клане на българското население. Бил и насрочен ден за неговото изпълнение – 9 юли, но на 8-ми вечерта дошъл невиждан порой и много хора се издавили. Страх обзело турците, които вярвали, че това е станало по Божий гняв и напуснали клането. Оттогава шуменци почитат св. Прокопий (8 юли) като покровител на града.                                  

Възпроизвеждането на миналото е като направата на мозайка, в която елементите не достигат, и тогава сърцето помага. Често тъжна народна песен, някоя приписка към богослужебна книга или записка на пътуващ монах са късчетата памет, които свидетелстват за миналото ни. Официалните турски документи със сухия език на протокола са регистрирали случаите на ислямизация сред българите, но не и на мъченичество и страдание. Не са ги отбелязали и владиците-гърци. Митрополит Порфирий (назначен през 1840 г.), хитър и потаен враг на българите, наредил намерените в с. Тича стари български ръкописи да бъдат хвърлени в яма на гробищата (ДА-Шумен, ф.714, оп.1, а.е.12) и направил неуспешен опит да открие елинско училище в Шумен. Йеромонах Никифор Хиоски, автор на житието на св. Райко Шуменски, е превел името на мъченика на гръцки като Йоан. Във второто издание на житието обаче е пропуснато определението „българин”. Левкийски епископ Партений сравнява двата агиографски  текста  и в съставения от него сборник с жития на български мъченици за вярата, издаден през 1979 г., името на мъченика е  „Райко – Йоан Български” (по коментара на проф. Т. Тотев в сборник „200 години Свети Райко Шуменски”, Шумен, 2002 г).

В Православен календар 2014 г. (Българска Патриаршия) за Деня на почит към светеца, 14 май, пише: „Св. мчк. Йоан Български”. Има още пет наши новомъченици с името Йоан Български, май. А в Православен наръчник от 2010 г. за 8 октомври четем „Прмци Игнатий Старозагорски и Евтимий Пелопонески (?)+1814”.

Kaк подмяната и анонимността при имената на светците помагат „да издигнем сърцата си нагоре”? Ако през XIX в. гръцките фанариоти съзнателно са скривали българския произход на новомъчениците, в наши дни това няма обяснение. Преди столетия св. Кирил Философ е оборил триезичната догма и в предсмъртния си час се молил на Бога” да погуби триезичната ерес” (Вж. Кирил.-Метод. енциклопедия, т. 4, с. 166).     

Силата на народа ни е в светлината на душата му и тази светлина е светостта.

Послепис: Проучването за Гана, Ганчица посвещавам на племенниците ми Кристина, Калина и Огнян.

Автор: Валя Христова

Генерал – майор Марин Тодоров Куцаров е роден на 29 юли 1873 г. в Шумен. Син е на Тодор Димитров Куцаров, оркестрант в първия български оркестър, сформиран от Шафран. Виолончелото, на което е свирел Тодор Куцаров, е направено от самия него под ръководството на Шафран. Материалът за виолончелото бил от дъските на сандък за лимони. На 1 януари 1895 г. Марин Куцаров е произведен в първи офицерски чин в 7-ми пехотен Преславски полк. Войнишките му дни протичат в доблестна служба на Родината. Настъпват Балканските войни. В сраженията той е в първите редици.

По време на Първата Световна война, Марин Куцаров е вече висш офицер – командир на 19-ти пехотен Шуменски полк. На 30 септември 1918 г. 19-ти пехотен Шуменски полк нощува в района на гр. Дебър. Вечерта в бригадния щаб пристига депеша за Солунското примирие. Пак тогава се получава заповед №2 на западните македонски войски за слагане на оръжие и сдаване в плен.

На 2 октомври началник Щаба на бригадата подполковник Сирманов заповядва на командира на полка Марин Куцаров да сдаде в щаба знамето на полка. На следващия ден в района на с. Слуня, подполковник Сирманов лично откача плата на знамето от дръжката му. Знаменосецът развявал в три войни полковата светиня заплаква. Плаче и целият полк. На 23 октомври знамето на полка се намира у началник щаба на бригадата. Същият ден подполковник Марин Куцаров си го получава обратно с единствения претекст, че той лично отговаря за знамето на полка. Опасва знамето около кръста си под ризата, после всички с вдигнати ръце се предават в плен. Откарват ги в Гърция. През всичкото време на пленничество в Гърция, подполковник Куцаров носи знамето у себе си. В джоба си винаги има шишенце с бензин, ако при проверка от съглашенците възникне опасност за знамето, да го изгори. Нощува в студена палатка без да му се пали огън, за да не влиза никой при него. На всички запитвания за знамето, отговаря: Изгорих го! Така доблестният подполковник Куцаров опазва знамето и не допуска падането му в плен. Мълвата обаче е, че знамето е предадено на противника, и че на подполковник Куцаров му се готви специално наказание – съд и разжалване. След време пленниците са освободени. Подполковник Куцаров пристига в полка си в гр. Разград на 11 май 1919 г. Посрещат го с мълчание. Застанал пред полка си, съблича горните си дрехи и измъква знамето изпод ризата си и го развява пред очите на всички. Честта на полка е спасена, а подполковник Куцаров става герой. Със заповед № 45/16.03.1923 г. на министерството на войната Марин Куцаров е награден за спасяване на полково знаме. Наградата е специална сабя със златна гривна и медал.

През 1928 г. генерал-майор Марин Куцаров се оженва за Мара Андреева от Русе, дъщеря на депутат от Великото народно събрание. Раждат им се две деца. Семейството е изключително уважавано.

Червената напаст, сполетяла България с преврата на 9 септември 1944 г. не отминава и семейството на Марин Куцаров. През целия си живот ген. Куцаров е бил само офицер. С политика никога не се занимавал. Въпреки това, след преврата е арестуван и репресиран като „царски офицер”. След 38 дни „разяснителен престой” в ареста е освободен поради „разклатеното му здраве”. На 1 април 1949 г. генерал Куцаров умира в Шумен.

• 

• 

„Какъвто е в Шумен, в Белград и другаде, така и сега Друмев си е такъв: пред всекиго и всякога благ, добър, кротък и спокоен – с честен, постоянен и непоколебим характер; пълен с неизчерпаема любов към благородни и човеколюбиви дела, винаги готов на драга воля да услужи и помогне всекиму; винаги готов да прости всекиму за най-голямо зло, що му е било сторено; неговото великодушие, доброта, саможертва и родолюбие са били безпределни…” – обобщена характеристика на Друмев, дадена от Васил Стоянов, човекът, който контактува с него от ученическите му години до последните му земни дни. И още: „…У Климент като че ли е имало две противоположни душевни настроения; ту кипваше неочаквано… ту пък отблъскваше нанасяната му обида с някоя кратка, простодушна, но парлива простота…”.

Тази противоречива личност с разнообразни външни проявления на характера, което е типично за хората с многостранни интереси и дейност, е Васил Николов Друмев, митрополит Климент Търновски и Браницки. Роден в Шумен през 1841 г., той учи в родния си град при Сава Доброплодни и Сава Филаретов. Взема активно участие в културния живот на града. Участва в първото театрално представление в България (Шумен) през 1856 г. – комедията „Михал Мишкоед”, където играе главната роля. През същата година става помощник-учител. Като стипендиант завърша семинария в Одеса (1858-1865). Тук се сближава с Г. С. Раковски, който му оказва голямо идейно и творческо въздействие. През 1862 г. участва в Първата българска легия в Белград. Завършва духовната академия в Киев през 1869 г. със степен кандидат на богословието. След завършването на академията е учител и директор на българското училище в Браила (1869-1873). Един от основателите на Българското книжовно дружество и зам. председател на същото (1870-1872). Сътрудничи на вестниците „Съветник” и „Дунавска зора”. На 6 юни 1873 г. е ръкоположен за йеродякон в Тулча под името Климент, а от 1874 г. е управител на добруджанския дял на Доростоло-Червенската (Русенска) епархия като епископ Браницки (1874-1884). Ректор на Петропавловската семинария край Лясковец (1878-1884). Временно управлява Софийската епархия – 1884 г.

След Освобождението взема активно участие в политическия живот. Член на Консервативната партия. Митрополит на Търновската епархия (1884-1901). След Съединението през 1885 г. е изпратен с делегация при руския император Александър III, за да търси подкрепата на Русия. Като русофил се обявява против политиката на Стефан Стамболов и княз Фердинанд, заради което е заточен в Петропавловския манастир (1893), а след това е осъден на „вечно заточение” в Гложенския манастир. Освободен след падането на Стамболовия кабинет през 1894 г. Една година по-късно е изпратен с делегация при руския император Николай II, за да съдейства за нормализирането на отношенията между България и Русия. Председател на Българския червен кръст (1885-1887). Председател на Българското книжовно дружество (1898).

 Народен представител в Учредителното събрание – Първо събрание – 1879 г.; Второ събрание – 1880-1881 г. – ОНС.

Председател на Министерския съвет (МС) и министър на народното Просвещение от 24 ноември 1879 до 22 март 1880 г.; председател на временното правителство от 9 до 12 август 1886 г.

Автор на „Нещастна фамилия” – 1860 г.; „Ученик и благодетели” – 1864-1865 г.; „Иванко – убиецът на Асеня I – 1872 г. и др.

От малцина се знае, че „родоначалникът на българската белетристика” е бил и възторжен филателист. Не се знае много за тази му дейност – кога точно и как се е пристрастил към това. Предполага се, че това се е случило по времето на учението му в Духовната академия в Киев през 1865-1869 г. В периода след Освобождението, когато големият писател е министър в първото българско правителство, а после и на два пъти министър-председател, когато развива кипяща обществена и политическа дейност, Васил Друмев не престава да се занимава с филателия. Точно тогава той е събирал вече само български пощенски марки.

Бил е много взискателен към качествата на пощенските марки. Свежите екземпляри с ясни и чисти пощенски печати и с ненакърнено назъбване той отделял за своята колекция. На гърба на тези марки е поставял своя личен колекционерски печат.

Васил Друмев е имал сериозни възможности да изгради забележителна колекция от първите издания на току-що освободена България. Предполага се, че неговата колекция е била най-богатият и най-пълен ансамбъл от тези издания. А каква е нейната съдба?

След смъртта на големия писател и общественик през 1901 г., тя бива разпродадена. Най-ценните и редки екземпляри и ансамбли поемат незавидния път към сбирките на богати колекционери от чужбина. Много марки не толкова ценни остават в България. Някои от тях докъм 1970 г. е било възможно да се видят у стари наши филателисти. Днес вече и тях ги няма. Остава само споменът, че „родоначалникът на българската белетристика” e бил и един от родоначалниците на българската филателия.

• 

• 

• 

Един стар занаят с много наименования – дикиджилък, емениджилък, памукчийство, чехларство – и с едно производство – работене на леки, шити, трайни „ден до пладне” обуща. Този втори „златен занаят”, наред с другите 47 занаята на времето, принесен от Египет, давал препитание на стотици семейства в Шумен. В града занаятът е известен само като дикиджилък.

Развитието, цъфтежа и западането на дикиджилъка е вървяло наред с табаклъка. Те са били двата занаята, зависими един от друг. Табаклък в града са работели отпреди двеста години. Табаците били предимно турци. Те обработвали малко местни кожи. Такива се доставяли от Египет, Китай и Мадагаскар. Занаятът е бил ценен в града, защото и изработените кожи са били с добро качество.

Дикиджийският занаят в Шумен по важност и разпространение бил равен на абаджийския, а в определени моменти е заемал по-предно място. През средата на 19 век дикиджийският еснаф е най-многоброен и най-богат в града. Първите обущари са емениджиите и чехларите, които използват местни груби кожи – сахтяни, мешини и кордовани, за направата на чехли (папуци), плитки шити обуща и т.нар. „галата емении”. От края на 18 в. започват да се внасят и европейски кожи за направата на еднодневни ботуши.

 В „Материали по историята на нашето Възраждане”, Илия Блъсков пише: „Тогавашните обуща, наречени по турски еминии, а по български постали, калеври, са били еднакви, т.е. едно и също изделие и за сиромаси, и за богати. И турчинът, наречен кадия или мюфтия, е носел местюви, вид мешинени лапчини, обути на бос крак и после обути в червени еминии, също такива е носил и българинът чорбаджия, и циганинът чери-башия. Така също и жените без разлика на народност са носили също такива обуща: жълти чехли, дълбоки подковани катъри и пантофи на чело с копринени пискюлчета. А понеже всички тия обуща са бивали изработвани от сурови кожи, наричани гьон, сафтян, мешин, с вътрешна материя гнили парцали, излепени с чериш и хума, то и трайността им е била ден до пладне.”

Готовата си стока дикиджиите продавали най-вече по панаирите. Дикиджиите с малък капитал сами разнасяли стоката си из селата на местните неделни пазари.

Майсторите дикиджии били подчинени на устабашията (първомайстора), който управлявал еснафа им. Той бил почтен, по-възрастен майстор, избиран публично от еснафа за няколко години. Неговите помощници били трима-четирима души азалар и чаушин (разсилен), също избирани публично. Чаушинът бил изпълнител на нарежданията на първомайстора. Първомайсторът имал големи права, най-вече за общите доставки на стока и да следи за честта на еснафа – дали всички майстори дават доброкачествена стока. Тези, които давали лоша стока, той наказвал с обръщане –покриване на тезгяха и с глоба в полза на еснафа, църквата и др. Лично първомайсторът покривал тезгяха на прегрешилия майстор с кожената му престилка – това е неговата майсторска чест, документът, даващ му право да упражнява този занаят. Обърнатият тезгях стоял толкова време, колкото първомайсторът отсъдел. През това време осъденият майстор нямал право да работи. Можел да бъде опростен, ако се покае и обещае, че ще работи доброкачествена стока и че не ще срами еснафа вече. Връщали му престилката и го предупреждавали, че ако продължава да работи лошо, да срами еснафа, ще го лишат завинаги от правото да работи.

Производството на дикиджиите, предназначено да чака панаирите, за по-сигурно съхранение било съсредоточено в дикиджийските ханове: Неджиббеюва, Пюскюллиева, Гьонджилер, Шеркет хан, Калпакчийския и хана на Арабоглу. Първият бил на „Кушир”, запазен като такъв докъм 1900 г.; Пюскюллиевият хан бил над къщата на Маркарян, по посока Битпазар; Гьонджилер – отново на Битпазар; Шеркет хан, преустрояван, запазен до днес; Калпакчиският бил пак на Битпазар до Пазарската джамия. Там през времето работели калпакчии, откъдето му идва и името. Той имал над сто стаи. Ханът на Арабоглу бил зад Безистена. На „Кушир” се образувала голяма обущарска чаршия, започваща от Янанджамия. В средата на 19 в. в Шумен има 10 дикиджийски хана – в Кушир и Битпазар, във всеки от който има по 30-40 отделни работилници с от 5 до 15 работници. През 70-80-те години на 19 в. в Шумен има около 220 кондуржии и 50-60 чехлари, голяма част от които са турци.

 В хановете един майстор можел да държи по няколко стаи работилници в зависимост от броя на работниците и материалната си възможност. Всички ханове били на по два етажа, с двор по средата и се затваряли с големи масивни порти, най-често със синджири по тях и големи катинари, затова ги наричали „синджирли ханове”. На долния етаж работел майсторът и неговият помощник баш калфата. Там се осъществявала и продажбата. На горния етаж работели чираците и калфите и там се складирала също готовата стока.

Дикиджиите изработвали:

1. „емении” два вида – червени с отрязан нос, работени на калъпи, еднакви и за двата крака и с обли носове, без ток, за жени;
2. „мести”, „местуви” лапчини от сахтян, също два вида: до коленете и до над глезените, шити от две половини, работени от калъпи и еднакви за двата крака;
3. „тозлуци – калцуни от сахтян до коленете с телени копчета от вътрешната страна, обувани в емении;
4. „катъри” – вид емении;
5. „толумби” – по-затворени емении;
6. „посталки” или „буйки” – детски еменийки с копче;
7. чехли два вида – с открит шев и с подложки.

Памучната прежда за шев се доставяла от Македония – Серско, където отглеждали памук, а към 1856 г. доставяли и фабрични конци от Австрия, чието производство след Кримската война получило широк достъп в Турската империя.

С навлизането на Сингеровите машини започнало и западането на занаята. Зародилата се българска буржоазия, влязла в допир с живота в Европа, имала вече други вкусове, нужди и разбирания, нови битови условия, не носела вече емении и цървули.

Започнали кепенците на дикиджийските ханове да се спускат, да запустяват. Все по-малко се чували ударите на мущите, подвикванията на калфи и чираци. Напуснати, хановете започнали да се рушат, регулацията на града ги помела, за да се гадае днес къде са били.

Така вторият „златен” занаят замрял.

• 

• 

• 

Българският възрожденски печат възторжено обявява, че първият български кораб е бил собственост на шуменци. На 6 декември 1862 г., търговци и занаятчии – хора от средното съсловие, се събират в Цариград и основават първото българско акционерно дружество „Провидение”. Датата не е избрана случайно – целият християнски свят почита Св. Никола като покровител на моряците и търговците. Това е най-голямото за времето си търговско акционерно дружество по нашите земи. Целта на акционерите е да закупят търговски параход. Събранието избира 30-годишния Петър Попов за първи директор. Попов има търговски опит в руски кантори в Москва и Тифлис. За втори директор е избран Илия Дюкмеджиев, роден в Шумен. Той е завършил Роберт колеж, притежава собствена търговска кантора в Цариград. Касиер става банкерът Христо Арнаудов, а членове на управителния съвет – братята Янко и Атанас Карадончови.

Решено е да се отпечатат 1250 броя поименни акции по 10 лири всяка и да се закупи параход, който да извършва редовни рейсове по делтата на Дунав. В дружествения устав се отбелязва, че 10 % от годишната печалба на дружеството ще се дава в помощ на българските училища.

Акциите на параплувната дружина „Провидение” са първите акции в българската стопанска история.

На 30 май 1863 г. Илия Дюкмеджиев заминава за Лондон с 12 000 турски лири дружествени пари. Изпратен е с поръчение да закупи параход, подходящ както за търговски товари, така и за превоз на пътници. Дюкмеджиев избира кораб, на който се извършват последните довършителни работи. Цената обаче надхвърля с 4 600 лири сумата, с която той разполага. Представителят на дружество „Провидение” сключва заем с английски банкер, урежда плащането на парахода и ангажира английския мореплавател Едуард Уилям Стокер за капитан на първия български търговски кораб.

През август 1863 г. корабът напуска корабостроителницата.

Дължината му е 5 м, широчината – 6 м, мощността – 120 к.с. и развива 10 мили в час. Има 32 легла в първа класа и 600 тона товаровместимост. Екипажът наброява 20 души. Натоварен с 341 тона товар, на 30 ноември 1863 г. корабът тръгва от пристанището на Глазгоу и се отправя към Венеция. У наследниците на Илия Дюкмеджиев е запазен пътният лист на първия рейс на първия български търговски параход. От документа става ясно, че на 1 февруари 1864 г. той е пристигнал във Венеция.

Адресатът получава товара в изправност и прави заверка на гърба на товарителницата. На пътния лист личи саморъчният подпис на капитан Ед. Стокер. Записано е и името на парахода „Азис”, т.е. „славен”.

 През февруари 1864 г. корабът пристига в Цариград. Членовете на управителния съвет и многобройната група посрещачи приветстват „първия български параход”. Посрещането е вълнуващо. В продължение на година, параходът на дружество „Провидение” плава под английски флаг, превозва пътници и товари. Българският периодичен печат от това време не пести хвалебствията си по адрес на парахода – качества и добро обслужване. Задълженията към английския банкер намаляват на 2 000 лири.

Някои неблагополучия обаче провалят успешния старт на дружеството.

Незапомнена по размери холерна епидемия парализира икономическия живот в Цариград. Параходното дружество не може да погаси последната вноска към банкерската къща. След 30-месечно съществуване първото параходно дружество банкрутира.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Никога едно изкуство не се появява на празно място само под влияние на модно увлечение. Както всяко изкуство, така и оперетното има дълбоки корени в живота на хората и има своя предистория. В края на 19 в. в Шумен са живи културните традиции от Възраждането. Не е заглъхнало и музикалното дело. То е подето от талантливите ученици на Добри Войников – Анастас Стоянов и Рачко Рачев, подкрепено по – късно от Радуш Попвасилев, Коста Дюкмеджиев, Димитър Радев, Велико и Пресиян Дюкмеджиеви. Основани са няколко оркестри и хорове, които макар да имат кратко съществуване, изграждат здрава основа за развитието на силна музикална дейност. Изключителни заслуги за това има Велико Дюкмеджиев. За 55 години музикално-творческа дейност, той подготвя 32 оперети и опери, издържали над 500 представления и стотици концерти. Велико Дюкмеджиев е основател и почетен член на Българския музикален съюз – София, диригент на шуменското музикално дружество „Добри Войников”, диригент на камерния оркестър на дружеството, създател на Музикална китка в Шуменската девическа гимназия, главен основател и несменяем диригент на „Шуменската оперетна дружба”, основана през 1914 г.

„Оперетата – казва В. Дюкмеджиев – спада към чистото художествено изкуство. Тя е клонка на тъй наречената „Комична опера”. Нейното съществуване датира от 1752 г., почти едновременно във Франция и Германия.”(в-к „Шуменски общински вести”, 30 юни 1943 г.)

В Шумен оперетата прохожда преди 105 години със създаването на първата оперетна дружба в страната ни. През 1914 г., в резултат на усилията на тогавашното настоятелство на читалище „Архангел Михаил” (сега „Добри Войников”), се образува музикална дружба с три отдела – хор, оркестър и оперета. За диригенти са определени Димитър Тюлев, Велико Дюкмеджиев и капелмайсторът на 7-ми пехотен полк Ал. Георгиев.

Коментирайки това събитие в историята на нашето музикално дело, В. Дюкмеджиев обяснява, че с представянето на „Червената шапчица” в Шумен на 20 май 1906 г. се поставя началото на т.нар. „приказна” оперета или както я наричат, „Киндер опер”. През интервала от 20 май 1906 г. до 10 май 1914 г. на шуменска сцена са поставени и играни с успех юношеските оперети „Брат и сестра”, „Вълшебна нощ” от Л. Бродези и „Литературното дружество” от Франц Ренер. Тези оперети се явяват като предшественици, като прелюдия на т.нар. „голяма оперета”, оперета, композирана за възрастни и играна за възрастни, оперета, по съдържание и музика, различна от приказната оперета.

Създаването на оперетната дружба е забележително събитие, което оставя дълбоки следи не само сред дейците на оперетното дело в Шумен, но значението на което се влива в културната съкровищница на България. Всички свидетелства доказват по безспорен начин, че тя е създадена по инициатива и с прякото участие на Велико Дюкмеджиев. В устава ѝ ясно е посочена нейната цел: чрез художествено изпълнение на наши и чужди оперети, както и на свободни композиции, да всее сред дружествените членове любов към народната и художествената музика, да развие музикалните способности на дружествените членове, да работи за развитието на оперетното дело. Уставът бил приет в окончателна форма от членовете на „Дружбата” на 19 окт. 1914г. и утвърден от Министерството на просветата на 14.04. 1915 г.

Културната мисия на „Дружбата” била изпълнена през нейното 40-годишно съществуване. Тя се явява първото огнище на оперетното дело у нас.

Първият спектакъл на „Шуменската оперетна дружба” е направен в читалище „Архангел Михаил” с представянето на романтичната оперета „Кармозинела”, която издига благородството и искрената любов на Антонио и Виолета и човечността на циганката Кармозинела срещу образа на разбойника Петручио. Поставянето на „Кармозинела” на шуменска сцена е паметно събитие. През януари 1914 г. тя е дирижирана от брата на В. Дюкмеджиев, Пресиян, във Видин, но това е епизодичен момент. Поставянето на „Кармозинела” в Шумен от В. Дюкмеджиев представлява историческо начало на една бурна, плодотворна дейност в областта на оперетното дело.

Премиерното представление на „Кармозинела” от Виктор Холендер се състои на 10 май 1914 г. под диригентството на В. Дюкмеджиев. Ръководител на балета е А. Попова. Музиката на оперетата е написана върху либрето по една стара италианска новела от Рихард Хиршон. Действието се развива в Италия през 17 век. Солисти: Иван Стефанов, Ангел Сладкаров, Диана Герганова, Ст. Караджова, Н. Доростолски и др. Премиерата на „Кармозинела” е белязана с голям успех. На 18 май същата година оперетата е играна отново и постига още по-голям успех. За кратко време „Кармозинела” издържа повече от 15 представления, което за това време си е повече от постижение.

С представлението на „Кармозинела” от В. Холендер, в Шумен се поставя началото на истинското оперетно дело в България. Всички опери и оперети, изнесени от Шуменската оперетна дружба под диригентството на В. Дюкмеджиев имат успех и издържат повече от 500 спектакъла. Приходите от всички представления отиват за благотворителни цели.

Скоро след „Кармозинела”, В. Дюкмеджиев поставя нова оперета – „Тайнственият кавалер” от В. Холендер. Първи негови сътрудници при постановката са Ив. Стефанов и Ангел Сладкаров. Съставът на трупата е същият. Балетмайстор е отново А. Попова. Премиерата е на 5 ян. 1915 г. в салона на читалище „Архангел Михаил”. И тази оперета се радва на небивал успех. По-късно Диана Герганова и Ангел Сладкаров отиват в София и стават основоположници на българската професионална оперета.

„След оперетите „Кармозинела” и „Тайнственият кавалер” последва нескончаема поредица от бисери – опери и оперети, издържани в музикално и драматично отношение, избрани според музикалните и драматичните възможности на изпълнителите, винаги под мое ръководство” – споделя Дюкмеджиев (в-к „Шуменски общински вести”, 30 юни 1943 г.).

• 

• 

В своето минало град Шумен има ценен принос във всички области на нашата духовна и материална култура. Той е и люлка на родната ни музика, която среща в лицето на просветените шуменци възторжени почитатели и намира благоприятни условия да се развие и да достигне апогея си. За това спомага много доброто благосъстояние на шуменското гражданство, дало възможност за един по-богат духовен живот. Голяма е заслугата на унгарските емигранти, които създават свой оркестър под диригентството на Михай Шафран – първият учител по музика на шуменци. В историята на българската музикална култура от голямо значение е дейността на Шафран за създаването на първия български струнен оркестър от европейски инструменти. Инициативата за това паметно дело се явява от щастливото единомислие на унгареца Шафран и българския общественик Анастас хаджи Стоянов.

През есента на 1850 г. в дома на Анастас х. Стоянов започват репетициите на първия български оркестър. За репертоара може да се съди от запазените нотни архиви на неговия пръв оркестрант Димитър Дюгмеджиев. Кои са били първите оркестранти? Най-достоверно е свидетелството на Анастас Стоянов (композитор, племенник на Д. Войников), който отбелязва: „По внушение и по настояването на Анастас Стоянов, Шафран е устроил първия български оркестър от младежите в Шумен в 1851 г. Отначало оркестърът се състоял от 10-12 младежи: Добри Войников, Димитърчо Дюгмеджиев, Симеон Янчев, Спас Попов, Злати Милев, Тодор Куцаров, Жеко Попов, Николчо Патоев и др.”

Най-даровитият ученик на Шафран е Добри Войников – неуморим музикален и театрален деец, който успешно трасира основните стъпки на българското музикално изкуство и отбелязва насоките на бъдещия му успешен развой. Въпреки ангажираността си, Войников продължава да свири в оркестъра на Шафран и когато последният е назначен през 1861 г. за капелмайстор в Одрин, той заема неговото място на диригентския пулт. От това време датират неговите училищни песни, както и първите оркестрови пиеси и музиката към драмите, които създава. След заминаването на Войников в Браила оркестърът не преустановява дейност: палката на Войников се поема от младия и талантлив диригент Анастас Пенчев. Но и след неговата ранна смърт (1866), музикалното дело не замира. Начело на музикалния живот изпъква младият майстор шивач Костаки хаджи Христов, почти забравен от съгражданите си. Дори и Анастас Стоянов, който оставя подробни бележки за развитието на музикалното дело в града, не споменава името му.

Костаки х. Христов е съвременник и връстник на Д. Войников. От рано баща му го отписва от училище и го изпраща да учи занаят, за да му помага в изхранването на семейството. В неговия дом е настанен на квартира музикантът М. Шафран, който бил добър шивач и в свободното си време давал уроци по музика. За малкия шивашки чирак настъпва нов живот – той е очарован от музиката и въпреки строгата забрана на баща си, се навърта често около чужденеца. Забелязвайки природните му музикални дарби, Шафран успява да склони упорития баща да позволи на сина си да учи при него и го подготвя като добър цигулар, давайки му едновременно с това и първите уроци по шев на модерни европейски дрехи. Не след дълго Костаки става майстор, сдобил се със свой дюкян, но не забравя цигулката си, често вземайки участие в оркестрите на Д. Войников и Ан. Пенчев.

След смъртта на последния, като най-добър цигулар и подготвен музикант, Костаки х. Христов поема диригентството на еснафския оркестър. В това си качество, без да изоставя своя шивашки занаят, въпреки че е почти необразован и има нищожна теоретична музикална подготовка, той се проявява като опитен музикален педагог, грижливо и настойчиво подготвил няколко випуска ученици по цигулка, китара и флейта. При него се учат не само еснафски синове, калфи и чираци, но и ученици от класното училище, от които също се сформира оркестър. Тези оркестри свирят на народни тържества, празници, в антрактите на театрални представления в читалище „Добри Войников” и при училищни изпити.

За музикалната дейност на Костаки х. Христов свидетелстват две неоспорими доказателства. Първото е една нотна тетрадка, лично попълнена от Костаки от 1861 до 1866 г. с около 50 музикални сюжета: полки, мазурки, валсове, кадрили, маршове и откъслеци от опери. Вторият документ представлява снимка на ученическия оркестър от 1874 г., където в средата на снимката е Костаки с палка в ръка. Оркестрантите са 7 на брой и са с инструментите си – флейти и цигулки. Между тях се виждат няколко видни граждани: Евтим Друмев, Преслав Доброплодни, Илия Димитров и Анастас Стоянов (едва 20-годишен, ученик тогава в Цариград).

След Освобождението, когато на музикалното поприще в града се появяват шуменски младежи, даровити и със специална музикална подготовка – Анастас Стоянов и Рачко М. Рачев, Костаки х. Христов преустановява музикалната си дейност и се отдава само на занаята си.

Умира през 1885 г.

• 

• 

Връзките със съседни и западни страни, които зачестяват през 19 в. способстват шуменци да се запознаят с културата, революционните идеи и националноосвободителните борби на тези народи.

В Шумен унгарските емигранти стават инициатори на множество културни и икономически начинания, внедряват много новости, а един забележителен техен представител е революционерът Георг Силаги.

Роден е в гр. Байя, Унгария през 1833 г. Завършва с отличие средно образование в родния си град. Учи фармация във Виена. Когато през 1848 г. маджарските студенти се надигат срещу австрийското иго, той едва 18-годишен, се нарежда в първите редици на студентските вълнения, преминали в огнена революция, която обхваща почти цяла Западна Европа. След потушаване на въстанието, преследван от австрийската власт Силаги напуска завинаги родината си. Заминава за САЩ и участва като кавалерийски офицер във войната през 1863-64 г. на страната на Северните щати. По-късно преминава в Италия, а след разтурването на унгарския революционен легион търси убежище в Цариград, където през 1865 г. е приет като аптекар в турската армия. Служи две години в Русе, където се жени за българка. През 1867 г. е преместен в Шуменския гарнизон, но скоро след това напуска службата и отваря частна аптека – първата в града, снабдена и уредена по европейски образец. След Освобождението напуска Шумен и се заселва отново в Русе.

През своя 15-годишен престой в Шумен Силаги се свързва с шуменското гражданство и неговия културен живот. Привлича около себе си революционно настроената интелигенция, на чиито идеи симпатизира.

 От 1873 г. датира приятелството на колоритния унгарец с не по-малко забележителния шуменски интелигент и революционер Панайот Волов. Тяхната дружба се поражда от сходните им интереси – в областта на фармацията и народната медицина, но най-вече в революционните възгледи и дела.

Силаги спечелва гражданите с всеотдайното си участие като декоратор и постановчик в театралната трупа на първото шуменско читалище „Свети Архангел Михаил”. Особено силна подкрепа оказва на читалищните настоятелства за издигане на театралната им дейност. Заедно с читалищните режисьори Никола Патоев и Тодор Янев той подготвя технически пиесите, които се поставят на сцената. Поправя дикцията, жестовете и поведението на актьорите. Силаги има и художествени дарби. Проектира и оформя декорите, сценичната уредба и украсата на театралния салон при всяка пиеса. На него основно се дължи разцвета на театралното дело в Шумен през 70-те години на 19 век. Участва в подготовката и поставянето на пиесите: „Криворазбраната цивилизация”, „Покръщението на Преславския двор”, „Възцаряването на Крума Страшний” и др. На 26 декември 1873 г. е премиерата на Добри Войниковата пиеса „Възцаряването на Крума Страшний”. За да бъде по-убедителна ролята, която изпълнява, Панайот Волов взема няколко урока по фехтовка от Силаги. После се запалва, работи усърдно и сам, а след това предава наученото на свои връстници. Затова се смята, че тогава за първи път в България се заражда фехтовката, а Волов е първият български треньор.

• 

•