Author: kraeznanie1

Участието на шуменци в Освободителната война 1877-1878 е своеобразен апотеоз на дълголетните борби и стремежи за национално и културно-просветно възраждане.

С героичната си саможертва българите показват, че са узрели за дългоочакваната свобода. Особена заслуга за това имат българските доброволчески дружини, подвигът на които при Ст. Загора, Шипка и Шейново завинаги остава образец на беззаветно изпълнен патриотичен дълг.

Още през есента на 1876 г. многобройната прогресивна българска емиграция във Влашко и Русия нетърпеливо следи развитието на политическите събития на Балканите в очакване на война между Русия и Турция, която след безрезултатната Цариградска конференция остава последно средство за разрешаване на българския въпрос. Сред емиграцията и в България настъпва силно патриотично движение, начело на което застава БЦБК – Български централен благотворителен комитет в Букурещ. Той призовава българите от двете страни на Дунава да формират доброволчески дружини, които да вземат участие във военните действия заедно с руските войски.

Формирането на доброволческите дружини, които съставят Българското опълчение, започва през месец март 1877 г. в Кишинев и завършва през м. май в Плоещ. БЦБК развива активна дейност за издирване и събиране на доброволци. Чрез своите клонове във Влашко и Одеса, той привлича стотина българи емигранти, грижи се за прехраната, облеклото и изпращането им в опълчението. А след разформироването на доброволческите отряди в Сърбия, повечето от доброволците се завръщат във Влашко и постъпват в опълчението като по този начин образуват неговото ядро.

Град Шумен – един от големите и будни центрове на Възраждането, след разгрома на местния революционен комитет през 1875 г. и Априлското въстание, дава голям брой емигранти в Бесарабия и Влашко. Така те не само намират място за препитание и избягват репресиите на турските власти, но намират и по-лесен начин за включване в борбата за освобождението на страната от османско иго. Войната заварва много шуменци като различни категории работници, занаятчии, търговци и пр. в Тулча, Мачин, Бабадаг, Меджидие и на други места. Например Васил М. Друмев постъпва на работа при шуменските манифактуристи братя Йончеви в Бабадаг. Иван и Станчо Шамарджиеви – в манифактурния дюкян на баща си, също в Бабадаг, а Лазар Р. Копаранов, Васил Х. Добрев, Стефан Добрев, Станчо Нарлиев и др. стават занаятчии в Добруджа. Още при вестта за обявяване на войната, те започват да напускат мирната си работа и се отправят в Опълчението.

Постепенно броят на шуменските опълченци достига 119 души, които са зачислени в различни опълченски дружини. При това положение шуменските опълченци вземат участие във всички бойни действия, тържествени и други мероприятия на Българското опълчение.

• 

• 

• 

В боя за спасяване на Самарското знаме край Стара Загора с героизъм и себеотрицание се отличават шуменците Васил Петков, Райчо Труфчев и Тодор Русчев. В жестоката схватка с врага загиват и тримата. С не по-малко геройство се отличават и други шуменски опълченци: Мавродин Петков, Жельо Попов, Марин Казаков, Иван Донсузов и Стефан Василев, както и Въльо Харизанов, Дечко Маркеевич, Вичо Бакалов, Ради Кавалджиев, Ангел Ганев, Станчо Шамарджиев и др. С цената на живота си те прикриват групата, която се оттегля със знамето.

• 

• 

• 

Четиридневната защита на Шипченския проход доказва високата нравствена сила на опълченците, както и борбата на живот и смърт. Падат убити шуменците Петър Петров, Григор Николов, Йордан Владимиров и Васил Поповски. Ранени са 14 души, между които по-тежко Въльо Харизанов, Николай Мутафов, Ради Кавалджиев, Дечко Маркеевич, Георги Минмев и Иван Василев.

За проявената храброст и мъжество биват повишени в подоофицерски чин Васил М. Друмев, Жельо Попов и Георги Попов. Много шуменци са наградени с Георгиевския военен кръст за храброст: Драган Стоянов, Димитър Маринов, Станчо Шамарджиев, Иван Василев Комитата, Ангел Кайджиев, Вичо Иванов, Въльо Харизанов, Атанас Йовчев и др. Юнкерът Андрей Блъсков е произведен в чин „прапоршчик”. След Освобождението служи в българската армия с чин генерал-майор.

• 

• 

• 

Освен непосредствено участие в редовете на Опълчението, редица шуменци участват във войната и извън неговия състав. Марин Чалъков – 35-годишен, завършил медицина в Букурещ, останал на служба в румънската войска. Участва в боевете при Плевен. Иван Дякович – 42-годишен, доброволец от Кримската и Сръбско-турската война. В началото на 1877 г. е в екипа на руското разузнаване в Гюргево. През юли постъпва в Дванадесети корпус и взема непосредствено участие в боевете при Янтра и Черни Лом. В голямото сражение при с. Мечка е тежко ранен и изпратен на лечение. Тодор Велков – 48-годишен, също доброволец от Кримската война, волонтирски капитан в Сръбско-турската война, включен в разузнавателния отряд на руското командване под ръководството на полковник Артаманов и генерал Паренсов; разузнавач и преводач в щаба на 8-ма конна дивизия. Добри Попов Войников – 44-годишен, на служба като преводач в щаба на Дванадесети корпус; участва в операциите по р. Янтра и Черни Лом.

В бойния си летопис Българското опълчение записва светли имена. Честни и скромни граждани и след Освобождението, опълченците дълго носят безропотно последиците от тежките изпитания и рани, мнозина умират преждевременно.

В Шуменския гробищен парк почиват опълченците Васил Тонев Преславски, Минчо Белчев, Атанас Йовчев, Никола Хашлаков, Злати Ченски, Рафаил Мощев, Георги Скутонов и Стойко Буров.

Три паметни плочи, на които с лазерна технология са изписани имената на опълченците от Шумен са поставени в двора на църквата „Св. Възнесение Господне”. Открити са на 3 март 2009 г.

Д-р Иван Сакелариев е роден на 26 януари 1927 г. в Дупница. Родът Сакелариеви е от най-известните още през Възраждането. Фамилията носи името на поп Сакеларий, роден около 1812 г., извършил много богоугодни дела. Неговият внук Георги Сакелариев и Теодора Христова, преселница от Щип, са родителите на установилия се да живее в Шумен д-р Иван Сакелариев.

В Дупница, Иван Сакелариев тренира лека атлетика като гимназист. За родния си град става „национален герой” през 1946 г., когато в първенството на страната за юноши е шампион на копие с постижение 52,50 м.

Като студент в Медицинската академия, Сакелариев е включен в представителните отбори по лека атлетика и волейбол на учебното заведение.

От 1953 г. живее и работи в Шумен, сродявайки се със семейството на общественика и публициста Христо Герчев.

Известното в Шумен семейство лекари Елка и Иван Сакелариеви се срещат и запознават по време на следването си в София. Срещат се по различни поводи, разговарят много, имат общи интереси и теми за разсъждение – създават помежду си приветлива духовна връзка. След приключване на студентството си, двамата решават да се съберат. Женят се навръх Великден- 5 април 1953 г. На скромното им тържество присъстват само майката на д-р Сакелариев, бащата на Елка – Христо Герчев и свидетелите им от Дупница. След като приключват следването си, двамата са разпределени в Шумен.

Връщайки се в Шумен, д-р Сакелариев оглавява кабинета по медицински надзор над физическата култура и спорта, а съпругата му се насочва към детската стоматология и профилактиката сред децата.

 С дейното  участие на д-р Сакелариев, в града се построява първият тенис корт в двора на окръжната болница. Основна грижа на младия лекар е оглавяваният от него кабинет. Организира курсове за повишаване квалификацията на лекарите от лечебно-профилактичната мрежа, за обогатяване знанията на треньори, учители по физическо възпитание, спортни съдии.

Д-р Сакелариев е дългогодишен главен лекар на Спортния диспансер в гр. Шумен. Решаваща е ролята му за изграждане на нова база на здравното заведение през 1990 г. В диспансера се работи по профилактиката и лечението на гръбначните изкривявания и наднорменото тегло. Извършва се изследване на физическото развитие и дееспособност на подрастващите в Шумен.

Д-р Сакелариев има внедрена рационализация „Антропометричен инклиномер” – уред за измерване наклоните на диаметрите на човешкото тяло. А научните му публикации са много. Почетен член е на Българското научно дружество по спортна медицина и кинезитерапия. Работи упорито за внедряването на науката и нейните постижения в спортната практика. Той е първият председател на изградения през 1960 г. Научно-методичен съвет към окръжния съвет на БСФС. Участник с доклади в конгреси по спортна медицина, в симпозиуми с международни присъствия.

Доктор Иван Сакелариев има големи заслуги за популяризиране творчеството и делото на Христо Герчев и Стилиян Чилингиров. Участва активно в обществения живот на Шумен като общински съветник. Член е на настоятелството на читалище „Добри Войников” и председател на настоятелството на храма „Свето възнесение”. Носител на „Орден на труда” – златен. Активен общественик и краевед. Носител на званието „Заслужил деятел на физическата култура и спорта”. Удостоен със званието „Почетен гражданин на Шумен” през 2002 г.

На тържеството по случай 80-годишния си юбилей, д-р Сакелариев получава международната награда за милосърдие и хуманизъм „Златно сърце”, връчена му от проф. Миладин Апостолов – представител на Балканската асоциация по история на медицината.

Умира на 24 октомври 2007 г. в Шумен.

От далечни времена Шуменското плато – внушително и красиво, неизменно присъства в живота на хората от този край. То съчетава в едно природната красота и културното наследство на района.

За да се запазят и съхранят ценните растителни и животински видове, характерния платовиден ландшафт и разнообразието на местата, подходящи за отдих и туризъм, със заповед № 79 от 05.02.1980 г. на Комитета за опазване на околната среда 3 895, 8 хектара от Шуменското плато са обявени за защитена природна територия – Народен парк. През 1995 г. е създадено Управлението на парка, а през 1998 г. той е прекатегоризиран от министерството на околната среда и водите в природен.

Природен парк „Шуменско плато” се простира на територията на две лесничейства – Държавно лесничейство Шумен и Държавно лесничейство Преслав. Границите на парка на север достигат до вилната зона на града; на изток до кв.Дивдядово; на юг до Държавно лесничейство Преслав, а на запад до шосето между селата Лозево и Кочово. Шуменското плато е най-високото сред останалите плата в Дунавската хълмиста равнина. Най – високата му точка е на 502 м н.в., а средната надморска височина е 350 м. Релефът е платовиден. Билото е равнинно – хълмисто, склоновете са стръмни, увенчани на места със скални венци. Платото е изградено от глини, мергели, пясъчници и варовици.       

Най-северният дял на шуменското плато е известен с името”Йълдъз табия” по името на старо турско укрепление. Илчов баир е най-източният дял на платото. Името му се свързва с народния закрилник срещу турските поробители, Илчо войвода. Той е характерна релефна форма с най-висока северна част, наведена над гр. Шумен. На него величествено се издига  комплекс-паметник „Създатели на българската държава”.

На юг след Илчов баир, по периферията на платото се очертава скалният език на Сърт мара. Следват Калугер боаз, Троицки и Осмарският боаз – най-дълбокият в южната част на платото. Следват западните склонове на централната част на Шуменското плато. Те са стръмни, някъде скалисти, обрасли с широколистни дървета и храсти и на север достигат седловината Терезията.

Климатът на Шуменското плато се определя от неговото географско положение и континенталния характер на Дунавската хълмиста равнина. Той се характеризира като умерено-континентален със степно влияние на Лудогорско-Добруджанската хълмисто-платовидна подобласт.

По платото липсват течащи води, но по склоновете му  и откосните части бликат повече от 30 карстови извора. Реките, водещи началото си от малкото некаптирани извори, са маловодни с големи колебания в дебита.

Почвената покривка на платото е съставена предимно от сиво-кафяви горски почви, следвани от излужени черноземи и хумуснокарбонатни почви.

Растения и животни

Растителният свят в ПП”Шуменско плато” е богат и разнообразен. Благоприятна среда за развитие тук намират 550 вида висши растения. От тях 18 вида са включени в „Червената книга на България”, а над 100 вида са лечебни растения. Горите заемат 90 % от територията на парка. Преобладават смесените широколистни гори. Откритите места в парка са пъстра мозайка от тревисти растения и храсти. В парка се срещат представители на скални и степни растения.

Почти неизвестно е, че на Шуменското плато растат орхидеи. Те са едни от най-красивите цветя в българската флора. В наши дни броят им все повече намалява, което налага тяхната защита и опазване.           

• 

• 

• 

Шуменското плато е местообитание на 109 вида гръбначни животни. От тях 28 вида са бозайници, 61 вида птици, 14 вида влечуги и 6 вида земноводни. От бозайниците се срещат благороден елен, сърна, дива свиня,белка, лисица, язовец и др.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Птиците са най- широко застъпената група в парка. Тръгвайки по различни маршрути, из платото могат да се срещнат голям синигер, червеногръдка, чинка, кос, поен дрозд.

Защитените животни, включени в „Червената книга” на България са 11: смок-мишкар, , египетски лешояд, бухал, пъстър пор и др.

Поглед към историческото минало

Шуменското плато заема стратегическо положение в източната част на Дунавската равнина. Това определя и неговата значителна роля в историческото ни минало. Естествено укрепено и защитено, то е било заселено от дълбока древност. През различните исторически епохи тук са съществували много крепости, селища , монашески килии, църкви и скални манастири, за които свидетелстват намерените археологически останки.Първите археологически проучвания са дело на чешкия археолог Карел Шкорпил.

Шуменската крепост е най-значимият исторически и археологически обект на платото. Проучванията, започнали през 1957 г. доказват, че Шумен е едно от най-старите селища в страната, датиращо отпреди 3 000 години.

Пещерите на платото са друг детайл от неговата история. Много от тях са служили за жилище на хората. По северния скалист склон, известен с името „Хан Крумови порти”, близо до Шуменската крепост се намират седем различни по големина пещери.

В археологическия пейзаж на платото се вписват и останките от няколко тракийски селища, датирани в периода 4-2 век пр.н.е. Те се намират в местността „Висока поляна” и в местността „Бобата”.

По склоновете на платото са разпръснати и редица скални манастири, църкви и монашески килии. Те са забележителни паметници, свързани с религиозния, културния и просветния живот от времето на Второто българско царство. В тях са намирали подслон отшелници монаси. Вероятната датировка на повечето манастири е 12-14 век.

Във връзка с руско-турските войни през 18-19 век на платото са построени над 13 военни укрепления – редути, фортове и ретраншменти, представляващи част от укрепителната система на считания от военните специалисти за непревземаем град Шумен.

Платото пази спомени и от най-новата ни история.на шуменци е познато и историческото място „Гробът на курсистите”, намиращо се югозападно от паметника”създатели на българската държава”. Тук през 30-те години на 20 век падат жертва на политически борби трима курсисти от шуменското педагогическо училище.

Над село Кочово се намира бункер, който през годините на антифашистка съпротива е използван като база на шуменско-Преславския партизански отряд.

По време на Втората Световна война, на платото е функционирал и военнопленнически лагер за свалените над България и балканския полуостров екипажи на американски и английски самолети, участвали в бомбардировките над България и Румъния.

Природен парк „Шуменско пиво”- притегателен кът за отдих и туризъм

Природните дадености и непосредствената близост на парка до град Шумен го правят предпочитано място за отдих, спорт и туризъм през всички годишни сезони. Добре изградената пътно-алейна мрежа улеснява достъпа до всички негови точки. Паркът се посещава от много шуменци и гости на града. На територията му има значителен брой сгради – профилакториуми, почивни станции, хотели, заведения за хранене и др., свързани с отдиха и обслужването на посетителите. Дирекцията на парка създава условия за пълноценен краткотраен отдих на любителите на природата. В най-красивите и посещавани места на парка се изграждат и поддържат туристически заслони, беседки, чешми, пейки, маси, огнища и други архитектурни елементи.

Многобройни са пешеходните маршрути, които кръстосват парка и отвеждат до интересни теренни и скални форми.

Забележителностите в ПП”Шуменско плато”

„Кьошковете” е една от най-красивите и посещавани местности в Природния парк.Тя започва непосредствено от западните квартали на гр. Шумен. За повечето шуменци тази местност е естественият зелен вход, който води най-пряко в чудния свят на живата природа. Мястото е впечатлило пътешественика Барбие дьо Бокаж, който през 1810 г. го описва така : „Околностите на Шумен са украсени с голям брой места за разходка и прелестни градини…”През 1897 г под ръководството на лесовъда Торишков започва залесяване на местността. От 1904 г. до 1953 г. площта е залесена с черен бор, смърч, и др. И днес „Кьошковете” са истински зелен оазис в близост до големия град.

Шуменска крепост – намира се на 3 км западно от град Шумен, живописно издигната в местността „хисарлъка” на височина 405 м. Заема площ от 28 дка и има форма на многоъгълник. Представлява сложен комплекс от жилищни, култови и крепостни съоръжения, свидетелстващи за гъстото застрояване на крепостта през вековете.

На север от Шуменската крепост равнинната част на платото завършва със скален венец, известен с името”Крумови порти”. От него се открива прекрасна панорамна гледка към гр. Шумен и шуменското поле. Наименованието му е свързано с легенда, разказваща за силата и мъжеството на българския владетел хан Крум.

Паметник ”Създатели на Българската държава”се намира в югоизточната част на платото, на Илчов баир. Построен е в чест на 1300 – годишнината от създаването на българската държава по проект на художника Крум Дамянов и е открит на 28 ноември 1981 г.

В Троицкия боаз, на 2,5 км северозападно от с. Троица, самотно се извисява причудлива скална форма, наречена „Момина скала”. Обгърната с буйна растителност и почти непристъпна, през средните векове тя била превърната в монашеска обител.

Общият брой на пещерите на Шуменското плато надминава 60. По-голяма част от тях са изследвани и проучени. В миналото някои са служили за жилища на хората, а други по време на християнското отшелничество – за монашески килии и малки скални манастири.По –известните от тях са : „Бисерна”, „Русалка”, „Тайните понори”, „Лабиринта”и др. „Бисерна” е най- дългата и най-красивата пещера на платото. Намира се в местността „Кьошковете”, на 1 км западно от град Шумен, на 404 м надморска височина. Пещерата е наклонена, възходяща, разклонена, двуетажна и водна, с постоянно изтичаща от нея вода. „Тайните понори” е типична пропастна пещера, входът на която е разкрит през 1983 г.Намира се югозападно от Стария град в местността „Дългите поляни”, до туристическия заслон „Детелина”. С достигната при проучванията дълбочина от 101 м, тя е най-дълбоката пещера в Североизточна България. „Русалка” или „Сулумара” представлява малка водна пещера, намираща се в  местността „Кьошковете”. Дълга е 35 м и е дълбока 26м. дава началото на преминаващата през гр. Шумен река „поройна”, чийто режим е напълно зависим от падналите валежи.Заедно с изобилието на открити карстови форми, то може да се характеризира като типично карстово плато.

На 4 км северно от село Осмар, в Осмарския боаз, се намират скални манастири, състоящи се от църкви, няколко килии и гробници.

Резерват „Букака” се намира в границите на ПП „Шуменско плато”. Обявен е със заповед № 79 от 5 февр. 1980 г. на Комитета по опазване на природната среда с цел запазване на съществуващата коренна растителност от ценни дървесни видове – главно стогодишни дървета от мизийски бук. В резервата растат още габър, зимен дъб, благун, клен, леска, глог, шипка и др.От представителите на животинския свят – срещат се : лисица, заек, язовец, сърна, дива свиня и др.От птиците – малък креслив орел, бухал, кос, славей, пъстър кълвач и др.

Общата площ на резервата е 62,6 хектара. Понастоящем резерватът е със статут на поддържан такъв.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Един от пионерите на музейното дело в Шумен и Шуменския край е роден на 14 август 1876 г. в гр. В. Търново. Рафаил Попов завършва специалността „Естествена история” във Висшето училище в София през 1901 г. Още през студентските си години започва да изследва пещерите у нас. Прави системни разкопки и изследвания на Търновските пещери, Дряновските, при Карлуково, Ловеч и др.

Естественик, археолог, историк, палеонтолог, родоначалник на българската праисторическа наука и спелеология.

През периода 1901-1909 г. е учител в Педагогическото мъжко училище в гр. Шумен: „Този край ми беше непознат. Естествено, първата ми грижа трябваше да бъде да се запозная с близката и по-далечна околност на града. Първият излет, който направих с учениците беше на платото до Пивовара. Тук учениците ми посочиха пещерите при Крумовите порти и мястото на пещерата Зандана…” (в. „Шуменско слово”, 28.09.1940 г.)

През този „шуменски” период на дейността си (1901-1909), съчетавайки най-добрите качества на учителя педагог и музейния работник по призвание, Рафаил Попов на базата на проучванията си на Мадара и околностите на Шумен, съумява да създаде едно от първите у нас археологически дружества (1902 г.) и първата експозиция на Окръжния дружествен музей, открита на 29 юни 1904 г.: „Сега се роди у мене идеята да се образува в гр. Шумен едно археологическо дружество и с общи усилия да се почне събирането на старините и да се уреди една макар и скромна археологическа сбирка. ….През зимата на 1902 г. поканихме в училището следните лица: началника на гарнизона полковник Д. Караджов, д-р Петър Кърджиев, Минчо Кривошийков, Харалан Ангелов, майор Ст. Карастоянов и няколко учители. Показах им събрания материал, казах няколко думи за значението на едно археологическо дружество и музей в един такъв край, богат със старини, какъвто е Шуменският.” (в. „Шуменско слово”, 28.09.1940 г.)

„…Музеят се обяви за открит и всека среда и събота следобед и неделя пред обед беше открит за посетители. Още първите дни залича интереса към тази нова културна придобивка за града. А с това се засили и интересът към старините. Всеки, който имаше в дома си стари вещи, книги, оръжия, монети и др. с готовност ги предлагаше. Интересни старини и етнографски материали можах да събера срещу незначителни суми от бит пазар, дето пазарен ден се изнасяха за продан. „По този начин в Шумен се положи основата на скромен музей, роден, бих казал, от Мадара и който музей моите заместници развиха, и дано Бог помогне да се сдобие с собствено здание и да нарастне още повече и да служи за огнище на просвета, да буди любов към миналото, към историческата наука – най-добрия учител за народите.” (в. „Шуменско слово”, 28.09.1940 г.)

След уреждането на музея в Шумен и създадената сбирка по естествена история и праистория в Мъжкото педагогическо училище, несъмнен е приносът на утвърдения вече учен за уреждането в Мадара на три експозиции – през 1924 г. в сградата на местното начално училище, през 1935 г. в специално построеното каменно здание на подстъпа към Мадарския конник и през 1939 г., когато посочените два музея се сливат и новият музей „Под конника” се оказва притежател на над 2000 ценности във фонда и експозиционната си зала. А на този музей Р. Попов гледа като на естествен център на бъдещия Народен исторически парк музей, което се вижда от разработения още през 1924-1929 г. и обогатяван по-късно, идеен комплексен план за създаване на паркове музеи в Плиска, Мадара, Велики Преслав и Велико Търново. Според документи от личния архив на Рафаил Попов, известният учен планира създаването на т. нар. народни исторически паркове. В архива му се пази и план за „Парк Цар Борис III”.

Рафаил Попов нарича в своя проект парковете около Мадара, Преслав, Плиска и Търново „народни исторически паркове”, „народни археологически паркове”. Документите за паркове на Р. Попов подсказват за мащабното му и модерно мислене. То е съпроводено с реална дейност на учен с утвърден авторитет, за когото д-р Иван Буреш – биограф на Р. Попов, казва: „Рафаил не проглуши света със своите намерения и със своите идеи. Той със скромност, но упорито пристъпи към тяхното осъществяване…”.

В края на плана, Рафаил Попов заявява основната си цел – „Да се поддържат, закрепват и държат в ред неподвижните старини и когато посетителите от детето до старика обходят парка и музея и разгледат старините, непринудено да се запознаят с историческото минало на този край и черпят от него поука, а чужденците, които ежегодно посещават Мадара да си отидат с убеждението, че България е страна, която тачи паметниците на своето минало, обича това минало, живее с него и черпи поука от него, а такава страна трябва да има по-завидна участ.” Рафаил Попов е и основател и пръв уредник на Праисторическия отдел към Народния археологически музей – София (1909-1929), негов директор (1929-1938). Поставя началото на дългогодишните археологически проучвания в Мадара, която нарича „Българската Троя”. Разкопките в Шуменския край му спечелват славата на патриарх на българската праисторическа наука. През 1902-1909 г. прави проучвания в Голямата и малката пещери в Мадара и по протежение на Мадарска поток, на Коджадерменската и Салмановските могили, на Шуменското плато и в чертите на Шумен, в землищата на с. Войвода, с. Риш, с. Марково и др. През м. ноември 1905 г. открива Чаталарската колона – епиграфски паметник от времето на управление на хан Омуртаг през 9 век. „В една от нивите на братята Сава, Коста и Петър Радушеви в с. Крумово /тогава с. Чаталар/ имало заровени три колони, от които едната стърчи с единия си край навън. В другата нива имало основи на една сграда, която пречела при дълбока оран и често пъти от това място са вадили мраморни плочи… Надписът върху тази колона обърна вниманието на мнозина наши и чужди учени. Той хвърли известна светлина върху историята от времето на Омуртаг. С големи усилия двете части от колоната бяха пренесени до гара Крумово, а оттам до гара Шумен. Няколко дни след това, по нареждане на Министерството на просвещението, тя биде изпратена в Народния музей в София, дето сега се пази”.

В периода 1924-1935 г. Рафаил Попов е главен ръководител на разкопките в Мадара с участието на специалисти към Народния музей – София, Софийския университет и на местните дейци Иван Моллов, Юрдан Господинов и Карел Шкорпил.

Автор е на над 200 труда, като около 35 монографии и статии са посветени на обекти в Шуменския край. Директор на Народния музей – София (1929-1938 г.), секретар и действителен член на Българския археологически институт (1920-1940 г.). Редовен член на РАИК (Руски археологически институт в Константинопол) от 1911 г. Дописен член на БАН (Българска академия на науките) от 1937 г., доцент и професор в Софийския университет през 1925-1938 г., член на институти и дружества във Виена, Кан, Берлин и Будапеща, почетен член на археологическите дружества в Шуменския край.

Стилиян Чилингиров за Рафаил Попов: „…Той така беше се сродил с него (Шумен), че сам се сметаше повече шуменец, отколкото търновец. Пък и шуменци го сметаха като свой. Те надали са обичали.другиго така както обичаха него. И аз смело бих могъл да кажа, че в негово лице те загубиха един от най-достойните си съграждани. Видех се с Рафаил Попов нещо месец преди неочакваната му смърт. Първата ни дума беше пак за Шумен. И последната помежду ни”.

Рафаил Попов умира на 15 август 1940 г. в София.

Традиционните календарни празници са трайна съставка на българската народна култура. Те заемат определено място в бита на населението на град Шумен и са част от духовния му живот. Най –популярни за населението на Шумен са зимните празници – Бъдни вечер, Коледа и Нова година. Обичайната празнична система и специално традиционният народен календар претърпяват редица изменения, резултат на всеобхватни и динамични процеси в цялостния живот на населението след Освобождението. В празниците и обичаите на града навлизат нови елементи. Такъв е случаят с появата на коледната елха, която впоследствие става обреден реквизит на коледния празник.

Появата на коледната елха в Шумен датира от края на 19 век. За пръв път тя се появява в семейството на Франц Милде, основателят на Пивоварната фабрика в Шумен. Неговата дъщеря, Емилия Милде разказва, че баща ѝ всяка година посещава Чехия и  носи оттам подаръци за елхата като събира около нея работниците от фабриката и техните деца на организираното коледно тържество. Наред с непознатото дотогава шуменско пиво, край коледната елха  се появява дядо Коледа и дарява децата  с най-чудните лакомства и подаръци, които те са виждали.

Около 1910 г. се украсява елха в семейството на търговеца Спас Пенев – едно от първите шуменски семейства, в което се прави домашна коледна елха. За целта се ползва елха или клонче, а ако липсва такова – саксия с цвете. За украса използват орехи, обвити в цветен станиол, ябълки и цветни книжки, а в края на 20-те години и специални играчки за елха, купувани от магазините. След Първата Световна война, около 1918 г. освен в домовете, се украсяват и общи елхи в салоните на читалищата, на кино „Одеон”  и др.

Д-р Иван Михайлов Карамихайлов е един от създателите на хирургията в България, първият цивилен ръководител на редица военномедицински болници по време на Балканската и Първата световна война, положили основата на бъдещата Военномедицинска академия.

За големите му заслуги е награден лично от цар Фердинанд с генералска сабя, става и почетен гражданин на София. Многоуважаван доктор, член на международното и немското хирургически дружества. Пръв почетен член на хирургическото дружество в България. След промените след 1944 г. и на преклонна възраст, когато клиниката му е отчуждена, а синът му интерниран в Дряново, д-р Карамихайлов всеки ден с бялата престилка се отзовава на нуждаещи се от лекарска помощ.

Д-р Иван Карамихайлов е роден на 15 ноември 1866 г. в семейството на уважавания търговец Михаил Янев Карамихайлов. Карамихайлови е известен и голям род в Шумен, произхождащ от Яни Карагьозлу – търговец, вероятно чехлар, женен за дъщеря на свещеник. Синът им Михаил Янев Карамихайлов учи в гръцко училище, но заради предизвикателно поведение при посещение на гръцки владика е изключен. Михаил се оженва за Жеча, внучка на хаджи Ласко – един от първите хора в Шумен. Макар да не успява да завърши образованието си и съжалявайки цял живот за това, Михаил Янев, въпреки че не е много заможен, дава добро възпитание и висше образование на четирите си деца. Двамата си синове – Иван и Васил изпраща да учат в Роберт колеж в Цариград. Дъщерята Елена завършва Американския колеж за момичета в Цариград, а най-малката дъщеря Магдалена учи пиано в Мюнхен.

Д-р Иван Карамихайлов получава началното си образование в родния си град, в „Нанчовото училище”. По-късно той завършва медицина във Виена и специализира хирургия при проф. Айзелберг, работейки като редовен асистент от 1904 г. до 1907 г. в университетската хирургична клиника в Австрия. Запознава се със студентката по музика Мери Слейд – единствена дъщеря на заможен английски аристократ. Създават семейство, раждат им се три деца – Елисавета, Райна и Иван.

Младият лекар отказва примамливите предложения за успешно кариерно развитие във Виена и решава да приложи своите знания в родината си. С цялото си семейство пристига в София и купува къща на ул. „Кракра” №11, построена в края на 19 век за генерал Никола Иванов – бъдещият командир на Втора армия през Балканската война. По служебни причини се налага генералът да се премести във Велико Търново. А в тази сграда по-късно д-р Карамихайлов открива своята клиника, която бързо се сдобива с отлична репутация – ред и чистота в сградата, професионализъм и коректно отношение към пациентите. Любопитен факт е, че таксите за лечение в клиниката са символични, по-ниски дори и от тези в болницата на Българския червен кръст.

Преди настаняване на семейството, на сградата е направен основен ремонт с разширения. Клиниката с операционната, амбулаторията и болничните стаи заемат изцяло горния етаж на сградата, а долният етаж се обитава от семейството на лекаря.

Постепенно семейство Карамихайлови е прието от столичния елит. Способният хирург става придворен лекар на цар Фердинанд и на цар Борис Трети.

Първоначално, д-р Карамихайлов започва работа като лекар с частна практика, а оперативната си дейност развива в болницата при училището за медицински сестри към Българския червен кръст (БЧК). През 1909 г. той е назначен за управител на новата болница на БЧК, чийто приемник е днешният институт „Пирогов”, където работи до 7 юни 1911 г. и като главен хирург в нея, обучава по трима военни лекари хирурзи, за което Военното министерство му изказва специална благодарност. Управителният съвет на Червения кръст с председател Иван Евстатиев Гешов гласува доверие на виенския възпитаник като му дава правото да урежда болницата по най-добрия според него начин.

През Балканската война, д-р Карамихайлов е назначен като хирург към Първа армия и работи в различни полеви и етапни болници. През 1913 г. е в Разпределителна болница в София за обучаване на персонала в даването на първа медицинска помощ и обгрижване на ранените. По-късно е завеждащ в Разпределителната болница, позиционирана в Духовната академия и Военното училище. В нея са разкрити 400 легла за тежко ранени войници и офицери. Демобилизиран е на 23 март 1914 г. и преминава на частна медицинска практика.

Д-р Карамихайлов е назначен за началник на Шеста местна военна болница в София по времето на Първата световна война, където на 16 ноември 1915 г. се настанява Австрийската санитарна мисия за лечение на ранени. Трогнати от високия професионализъм и топлите грижи на медицинския персонал в поверената му болница, благодарните пациенти връчват на д-р Карамихайлов калиграфски художествено изписан и оформен благодарствен адрес, изразявайки в него „своята обич към денонощния му всеотдаен труд в полето на честта за възвеличаване на България и за спасение на страдащите ѝ синове, които връща не само към живот, но възстановява отново годността им да заемат предишните си места на борба” (цитат от благодарствения адрес).

За периода 1912-1918 г., д-р Карамихайлов полага безвъзмезден труд във военните болници в страната, дарявайки заплатата си за лекуване на ранените на фронта българи. Нещо повече – със средства на съпругата му са оборудвани полеви болници, а Мери, Райна и Елисавета Карамихайлови дежурят като санитарки при ранените в болницата на БЧК. За неговата „ревностна и крайно полезна дейност” по време на войните през 1918 г. е награден с ордена „Св. Александър” трета степен с мечове.  

След 1921 г. д-р Иван Карамихайлов отново завежда Хирургическото отделение в болница „Червен кръст”. Един от инициаторите за организиране на общественото здравеопазване у нас, в периода 1921-1938 г., той е член на УС на БЧК. Продължава своята частна хирургична практика в София до края на живота си на 95 год. възраст.

Правнукът на д-р Карамихайлов, инж. Бърнев разказва: „Моят прадядо – казватой – е имал такъв авторитет сред лекарското съсловие, че вече на преклонна възраст, доста след като клиниката му е национализирана, а синът му интерниран в Дряново, е предложен да стане първият хирург „Народен лекар”.

Показателен факт за морала на д-р Карамихайлов е, че когато идва време за пенсионирането му, във ведомостите не откриват името му, тъй като работи без заплащане. Получавайки много благодарности и отличия за дейността си като хирург, през 1950 г. е удостоен със званието „Народен лекар”. Според писателя Георги Данаилов, той е и първият хирург у нас, предложен за званието, но то „не можело да се присъжда „без съответната кадрова проверка”, тъй като имало опасност „да се допусне някоя идеологическа неразбория”. Чиновникът, пред когото се изправя достолепният 90-годишен доктор, дори не го кани да седне, а запитва защо за времето от 1912 г. до 1918 г. отказва да получава заплатата си. Д-р Карамихайлов „погледнал чиновника в очите и високо рекъл: – Ами защото аз не можех да вземам пари тогава, когато българските войници умираха, за да могат да живеят такива като вас!”.

Д-р Карамихайлов е строг, взискателен и изключително сърдечен човек с висок морал и чувство за национален дълг. Цялостната му дейност е пример за всеотдаен труд и възрожденско себеотрицание, което дава отпечатък върху формиране характерите на неговите деца – същите човешки добродетели, които притежава и дъщеря му Елисавета. Тя завършва атомна физика и е първата жена професор в България, първият български ядрен физик.

Представителната сграда на Съюза на архитектите в България на ул. „Кракра” е позната не само на живеещите в София. Но малцина знаят, че старата ѝ част с фасадата към улицата е бившият дом и частната хирургическа клиника на видния столичен хирург д-р Иван Карамихайлов, открита през 1920 г. Със семейството на д-р Карамихайлов живее и неомъжената му сестра – художничката Елена. До омъжването си за византолога австриец Паул Витек, с тях живее и дъщеря му Райна, която умира млада от туберкулоза. Синът Иван като баща си завършва медицина във Виена и специализира хирургия. След завръщането си в България работи в Клементинската болница. След 9 септ. 1944 г. е интерниран от София и работи като завеждащ хирургическото отделение в болниците в Дряново и Горна Оряховица.

Д-р Иван Михайлов Карамихайлов умира на 26 май 1961 г. в София.

Художникът Христо Казанджиев принадлежи към плеядата талантливи шуменски художници като Никола Михайлов и Елена Карамихайлова.

Близки по възраст и тримата учат по едно и също време и на едно и също място – Мюнхен. Съдбата на Казанджиев е по-различна от тази на неговите съграждани. Дали поради своята привързаност към страната и още повече към родния си град, Христо Казанджиев не остава да живее в Германия, завръща се с намерение да стане учител по рисуване в Шумен.

Скромен, тих, милеещ за родното и своя роден град – от тези думи на племенника му Радослав Харизанов, можем да съдим за неговия характер, определил творческата му и житейска съдба.

Христо Пенев Казанджиев е роден на 9 февруари 1874 г. и умира в София през 1952 г. От малък обича да рисува като най-често рисува къщи, пейзажи и хора. Ученическите му периоди преминават в Шумен и Казанлък. След приключване на гимназиалното си образование през 1896 г., заминава заедно с Никола Михайлов, Елена Карамихайлова и брат си за Германия да учи рисуване, а брат му – музика. Постъпва в класа по живопис на проф. Карл Рауп (1837-1918) в Мюнхенската художествена академия. В България се завръща през 1898 г. и учителства във Варна (1898-1905), в София (1905-1908) и в Шумен (1908-1932). В родния си град е учител първо в Мъжката, а след това и в Девическата гимназия и преди пенсионирането си преподава в Учителския институт. За да легализира учителска правоспособност, през 1905-1906 г. се записва в Държавното рисувално училище в София.

В Шумен Христо Казанджиев се жени за Василка Абаджиева и имат две деца.

Независимо от своята заетост като преподавател, Христо Казанджиев оставя голямо и интересно наследство, което е ненапълно изследвано и до днес.

Участва в две изложби на Съюза на южнославянските художници „Лада” – 1906 (София) и 1908 (Загреб). Член-основател е на Дружеството на севернобългарските художници. Последното му регистрирано участие е през 1921 г. в Юбилейната изложба на Художествената академия (1896-1921) с три творби – „Жътва”, „Женски портрет” и „Моята дъщеря”.

Една от най-известните и популярни творби на Казанджиев е нарисуваната през 1911 г. картина „Завладяването на парахода „Радецки”, на която той поставя като мото стиховете на Вазов „Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан”. За да бъде достоверна картината, той дълго време събира материали, пътува до Русе, пише писма до австрийското параходно дружество във Виена, за да иска сведения за парахода „Радецки”.

След завършването ѝ, картината е отпечатана в Прага в графичното издателство на В. Нойрайт, цветна литография в размери 68/85 см. В хиляди екземпляри и на достъпна цена, тя бива широко разпространена у нас. Същевременно са отпечатани и пощенски картички. Картината е препоръчана от Министерството на войната, Министерството на народното просвещение и Министерството на Вътрешните работи и Народното здраве като подходящо учебно помагало и средство за патриотично възпитание на учащата се младеж. Тя се разпространява из цялата страна и напомня за един епизод от епичната борба на нашия народ за освобождението на поробената ни родина.

За правдиво пресъздаване на образа на Ботев е позирал дългогодишния учител по гимнастика и физкултурен деятел в Шумен Спас Зелков, а за образите на някои от четниците, художникът е използвал лицата на училищните прислужници.

Оригиналът на картината дълго време се съхранява от неговата дъщеря Райна Казанджиева, която живее в София. На 2 юни 1972 г. Кънчо Пеевски лично предава оригинала на картината в къща музей „Христо Ботев” в Калофер, където се намира и сега.

В национален мащаб името на художника се свързва с творбата „Христо Ботев завладява парахода „Радецки”. Но за шуменци Христо Казанджиев е известен и с портрета на възрожденеца Илия Блъсков.

• 

• 

• 

Христо Казанджиев е част от едно цяло поколение художници, които са епоха в българското изкуство. Взели опит и знания от европейската съкровищница на изкуството, тези художници остават винаги дълбоко свързани с високото майсторство и чувството за своята национална принадлежност.

Някои го наричат патриарх на българската биология. За други е жрец на изобилието, защото един от проблемите, над които работи много години е повишаване добивите на селскостопанските растения чрез стимулиране на семената.

През първата половина на 20 век се развива една нова област, разкриваща възможности за направляване на жизнените процеси в клетката (стимулиране или потискане на нейния метаболизъм) чрез въздействия с химически вещества, различни физикални фактори, йонизиращи лъчи, естествени и синтетични витамини и хормони и т.н. Създател на тази област, известна в научната литература като учение за общоклетъчната стимулация, е българският биолог академик проф. д-р Методи Попов. Чрез многобройни опити върху едноклетъчни организми и семена, върху нисши и висши животни и растения, той разработва теоретичните основи на това учение и посочва конкретните пътища за приложението му в практиката на растениевъдството и медицината. С други свои проучвания по отделни въпроси на цитоморфологията, цитофизиологията, микробиологията и др. той прави редица оригинални открития с теоретично и приложно значение, които влизат в златния фонд на световната биологична наука и се цитират и днес в най-авторитетните ръководства, монографии и справочни трудове.

Изтъкнатият български учен академик Методи Попов е роден в Шумен на 29 април 1881 г. По-малък брат е на доктора по небесна механика от Сорбоната в Париж, известният математик академик Кирил Попов.

Бащата на видните учени, Атанас Попов, е буден човек. Освобождението на България го заварва в Цариградския затвор. Завърнал се в Шумен се заема с търговия. В Шумен се раждат децата му. Освен Кирил и Методи, той има и син Коста, който загива в Балканската война през 1912 г. Братята имат и сестра, която умира рано. Впоследствие семейството се мести във Варна. Търговията на бащата обаче не върви добре – той се разорява и обеднява.

Интересите на Методи Попов са разнородни, но най-много го влекат естествените науки. След завършване на средното си образование, Методи става начален учител. Спестява от скромната си заплата, за да може да следва. През 1899 г. е студент по естествени науки в София. За издръжката му помага и брат му Кирил, който по това време е също студент в София.

Методи говори четири езика свободно – руски, френски, английски и немски.

След завършване на Софийския университет, Методи Попов специализира в чужбина. Отначало се установява в Мюнхен. Насочва вниманието си върху проблемите на цитологията – наука за строежа и функциите на клетките в растителния, животинския и човешкия организъм. Прави блестяща разработка на докторската си дисертация, а по-нататъшната му изследователска дейност е поредица от бележити оригинални приноси. С тях той се утвърждава като един от създателите на формиращата се тогава нова биологична наука – цитофизиологията.

По-късно специализира микробиология в Берлин, Париж и Лондон. Стреми се да научи всичко в тази област от най-добрите европейски професори. По време на Балканската война през 1912 г., вече е доцент в Софийския университет, назначен е за бактериолог при армейската болница в Лозенград. Заболява от холера. Търсейки лекарство за болестта, той открива, че летливите и разтворими фракции на чесъна проявяват мощен убийствен ефект върху холерните вибриони.

По време на Първата световна война, проф. Методи Попов с чин майор, е главен бактериолог на армията. Работи в армейската бактериологична лаборатория в Скопие. От 1916 г. до 1923 г. той ръководи Катедрата по обща биология във Физико-математическия факултет на университета. Наред с лекциите по обща биология, той чете лекции и по сравнителна анатомия и паразитология, а студентите медици слушат лекциите му по хистология и ембриология.

Богата е научната и преподавателската дейност на Методи Попов. Известно време ръководи катедра по Обща биология и в Медицинския факултет. Бил е и декан на този факултет. Избиран е и за ректор на университета. Организира и ръководи Институт за стимулационни и биологични проучвания (1931-1943). Инициатор е за създаването на Института по биология на БАН и е негов пръв директор (1948-1954). За член на Академията е избран през 1947 г. Бил е председател и на Висшия медицински съвет (1950-1954). Член е на чуждестранни научни академии.

Академик Методи Попов оставя голямо научно наследство. Оригиналните му научни приноси по различни въпроси на общата биология, цитофизиологията, растителната физиология, антропологията, микробиологията и др. са отразени в над 180 публикации, включително университетските му курсове, монографиите му по стимулация и посмъртно издадената „Антропология на българския народ” – общо над десет хиляди страници на български, немски, руски, английски, френски ез. и т.н. Независимо от това дали потвърждават или опровергават резултатите на Методи Попов, тези трудове още повече развиват идеята за стимулацията на жизнените процеси и възможностите за приложението ѝ в растениевъдството и медицината.

Проблемите на наследствеността и расата също интересуват нашия учен. Въз основа на системни антропометрични изследвания, той научно доказва, че българите спадат към групата на славянските народи. Обявява се срещу теорията за „чистата раса”. И в тази насока пише няколко труда – „Поглед върху антропологията на българите и словаците”, „Наследственост, раса, народ: Расова принадлежност на българите”, „Антропология на българския народ” и др.

• 

• 

„Може ясно да се подчертае – пише акад. А. Хаджиолов в студията си „Методий Попов и неговото значение за световната и българската наука” (1958) – проникнал така дълбоко и в такъв размер в световната литература, утвърждаващ така безспорно способността на българския народ за научно творчество в най-трудни научни области, ние не сме имали поне в областта на природните науки…”

Академик Методи Попов умира на 19 април 1954 г.

В началото на 1943 г. от прозорчетата на някогашното читалище „Напредък” долитат мелодиите на естрадния оркестър Джаз чайка.

Ръководител и диригент на оркестър „Джаз чайка” е Юрий Вичев. Израства в семейство със здрав морал и музикална култура. Като ученик създава и ръководи театрално-музикална трупа при читалище „Напредък”. Не завършва Консерваторията, но изчита всичко, написано от сестра му Венета Вичева. Ученик е на Веселин Спиров и на проф. Георги Димитров, ръководител на естрадата на Военната болница в София. Дирижира и хорове, и вокални групи към различни ведомства в столицата. По случай 100 години от основаването на хор „Родни звуци”, той композира „Възпев на „Родни звуци”, а за детския хор „Бодра песен” създава песен, отразяваща камбанния звън на църквата „Св. Три светители”.

• 

• 

Оркестърът е създаден по инициатива на малка група ентусиасти, пленени от виртуозните изпълнения на нашумелия за времето си джаз оркестър на Овчаров. А младите ентусиасти са: Юрий Вичев, Милко Великов и Стоян Стоянов. Името на състава е взето от популярен тогава шлагер „Една самотна чайка”, неизменно присъстващ в репертоара на новосъздадения оркестър. Репетициите се осъществяват привечер в салона на старото читалище „Напредък”, на любителски начала, без каквато и да е финансова опека. Музикантите сами купуват нотната хартия, изработват сами рекламните материали, входните билети, сценичното оформление на концертите и т.н.

Всеки свири на инструмента, който притежава или може да вземе назаем от приятели. За кратко време оркестърът се оформя в хомогенен състав от 14-15 души, свирещи на цигулки, тромпети, кларинет, тромбон, контрабас, акордеони, китари и ударни. Сред някогашните ученици музиканти се откриват имената на Добри Палиев – акордеон и ударни, по-късно професор в Държавната музикална академия в София; Георги Димитров – бивш кларнетист, дългогодишен хорист в хора на Радио София; Радко Илиев – майстор на тромпета, дългогодишен радио работник в радио София; Ото Палиев – цигулар от ансамбъла „Софийски солисти”; Георги Начев – цигулар; Данчо Марков – китара; Веско Христов – ударни; Пенчо Янков – тромпетист; Ваханик Чилингирян – акордеонист; Насим Фархи – цигулар и още много други. Конферасие – Евгени Бакалов – актьор в драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна.

Репетициите са два-три пъти седмично за изучаване на тогавашните популярни български и чуждестранни шлагери. Поради липса на готови за ония времена аранжименти за оркестър, се налага Юрий Вичев сам да аранжира повечето от музикалните пиеси. Любими песни на публиката стават „Една самотна чайка”, „Под старите липи”, „Балалайка”, „Александър джаз” и др., много фокстроти, танго и румба.

След изгарянето на църквата „Св. Три Светители” в Шумен, музикантите от оркестъра решават да предприемат редица концертни турнета из страната, за да спомогнат със средства възстановяването на храма. На концерта в Търговище музикантите от оркестъра с изненада разбират, че е присъствал техният кумир – джазменът Овчаров. На срещата с него те получават ценни съвети, свързани с дейността на оркестъра.

На 8 септември 1944 г. в гр. Попово е последният концерт на оркестъра. Съществуването на оркестър „Джаз чайка” продължава докъм края на 1945 г. Подвизава се в салона на ФК „Панайот Волов”.