Author: kraeznanie1

Седемдесет и пет години живее Рафаил Мощев в две епохи – възрожденската и следосвобожденската. И в двете Рафаил Мощев – поборник, читалищен деец, индустриалец, общественик – остава в историята на Шумен. А градът успява веднага след Освобождението да изживее трудностите и постепенно да придобие европейски облик.

Роден е на 16 януари 1856 г. в Шумен. Първоначалното си образование получава в родното си място. Ученическите му години съвпадат с 60-те години на XIX в., които са апогей в материалната и духовна култура на града. Едва шестнадесет годишен става член на шуменския таен революционен комитет под председателството на Панайот Волов. Ползва се с неговото доверие, затова апостолът му поверява събирането на комитетското настоятелство.

През януари 1875 г. по повод на т.нар. „Френска сватба”, Мощев е задържан и изпратен в Русе. След пет месеца е освободен под гаранция. Участва в Старозагорското въстание през 1875 г. и е осъден на смърт. Скоро смъртното наказание е отменено с доживотно заточение в Мосул. Амнистиран е на 28 март 1878 г. По време на Сръбско-българската война Мощев участва като доброволец при обсадата на Видин.

През 1882 г. основава самостоятелна работилница за производство на колбаси, салами, шунка, пушен език и луканка, която прераства във фабрично заведение с клон в Русе. По данни на самия Мощев, тя се намира в Черковната част № 874. Работилницата е първа по година на основаване. През 1891 г. привлича на работа майстора колбасар Йосиф Леополд, с когото подписва двугодишен договор и благодарение на уменията му колбасарската фабрика на Мощев просперира. Само в района на Шумен успява да продаде 50 000 кг консерви. Производството се увеличава и той привлича в семейния бизнес синовете си Георги и Велислав. Открива и втори магазин в централната част на града.

Рафаил Мощев е сред учредителите на пивоварното акционерно дружество. На 26 октомври 1882 г. Атанас Чанев, Радуш Симеонов, поручик Козарев, Васил Щерев, Р. Мощев, Ангел Радушев и Васил Каракашев основават „Българско пивоварно дружество – Шумен.” Целта, която си поставят акционерите, е производството и продажбата на пиво на едро и дребно. Веднага сключват договор с майстора пивовар Франц Милде за 6 години.

През 1898 г. Рафаил Мощев участва в регистрирането на търговска фирма „Симеонов, Мощев и сие” със седалище в Шумен. Предмет на предприятието е обработката на сурови кожи. На кожарска индустриална изложба в Русе продукцията на кожарската фабрика е наградена за добра изработка на лицеви кожи.

В началото на века Рафаил Мощев открива работилница за разни видове сапуни. В нея работят дванадесет души.

През 1912 г. синовете на Мощев – Георги и Велислав и Георги И. Бакалов, учредяват нова фирма за търговия със суров тютюн и покупко-продажба на едро под фирмата „Братя Г. и В. Мощеви и Г. И. Бакалов”. На по-късен етап в управлението ѝ влизат и зетьовете на Р. Мощев – Асен Власков и Георги Халтъков.

Успехите подтикват фамилията да разшири своята дейност в консервното дело. На 1 юли 1924 г. в търговския регистър е вписано Събирателно дружество „Рафаил Мощев и сие” със седалище Шумен.

Рафаил Мощев е сред първите по-дребни производители на растителни масла с фирмата си „Рафаил Мощев и синове”. Тя произвежда масло от всички маслодайни растения.

Известният шуменец е един от първите притежатели на автомобил в града.

Рафаил Мощев се включва активно и в обществения живот. Член е на настоятелството на читалище „Архангел Михаил” (1884-1885). През 1926 г. взема участие в комитета за издигане на паметник на Панайот Волов в Шумен.

Умира в Шумен на 17 април 1931 г. след кратко боледуване.

Ако 3 март 1878 г. е Великият ден на България, то Шумен прибавя към него своя Велик ден – 18 юли – денят, в който през същата година градът окончателно се избавя от турското иго.

В навечерието на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., турското командване съсредоточава своите главни сили в крепостния четириъгълник Русе – Силистра – Варна – Шумен. Главнокомандващият турската армия Абдул Керим паша се ръководи от идеята да привлече руската армия в крепостта като капан, в който като я разедини и изтощи, да я разгроми на части. Тази тактика осигурява на Турция редица победи във водените от нея войни. Но събитията се развиват не по тази схема, добре позната на руското командване. След десанта на руската армия при Свищов, нейното командване не се поддава както по-рано на този турски план. Като доразвива и прилага тактиката на ген. Дибич Забалкански от 1828 г., то заслонява крепостта с Източния отряд на ген. П. Вановски, към която е и българското опълчение, и настъпва по Главното направление: Търново – Габрово – Стара Загора – Одрин. Така крепостният четириъгълник е заобиколен, при което Шумен остава извън бойните действия до края на войната, зад стените на който е обречен на бездействие 40-хиляден турски гарнизон. При опита да напуснат крепостта, турците са разбити в епичните битки край Аязлар и Зараево от района на Търговище. Именно този ход на руската армия осигурява успеха и в Главното направление. През януари 1878 г., когато по-голяма част от територията на България е освободена и руската армия се насочва към Цариград, нейният Източен отряд настъпва към Шумен. Но на 19/31 януари 1878 г. между воюващите страни се подписва примирие и руските войски спират настъплението на достигнатата линия около 20 км от Шумен – в момент, когато са освободени Русе, Разград, Омуртаг, Търговище, околностите на Преслав и други райони. Така завършва войната, в която Турция е победена. Шуменската крепост е в руска блокада, но отвътре тя е в турски ръце. Съгласно Сан-Стефанския мирен договор от 19 февруари/3 март 1878 г., турските войски следвало да се изтеглят от градовете крепости Шумен, Варна, Батум. Портата обаче не бързала, а и не желаела да стори това, въпреки напомнянето ѝ от страна на Русия. В завързалия се спор ангажират пряко руския император и турския султан. Спор, в който се намесват всички западноевропейски правителства; факт – показател за важността на проблема. По този начин Шумен влиза в международната политика.

На 29 март руският военен министър, генерал-адютант Д. Милютин се обръща към императора със записка, в която го моли да утвърди проект за телеграма, с която се иска от турците да предадат горепосочените крепостни пунктове, защото нееднократните напомняния по този въпрос не водят до никакъв напредък. В резултат на това, на същия ден Главнокомандващият руските войски на Балканите, Великият княз Николай Николаевич, получава от императора следната телеграма:   „ Защо турците досега не са очистили Шумен, Варна и Батум? Поискайте настоятелно незабавното изпълнение и назначи срок за влизане на нашите войски в тези крепости. За това какъв срок ще бъде определен, телеграфирай ми, за да се отдаде съответната заповед на Кавказките войски. Да се отлага по-нататък е невъзможно”.

В изпълнение на императорската заповед, на 31 март Великият княз Н. Николаевич посетил султана и поискал опразването на крепостите. Турците отново дали неопределени обещания и ответ, че в мирния договор няма срок за очистване на крепостите. На основата на този досаден пропуск в договора, Портата, подкрепяна от Англия, Австрия и други европейски държави протака окончателното решение на въпроса до Берлинския конгрес.

Под натиска на Англия, Турция дава пълна подкрепа на всички политически комбинации, които подготвят голямата игра в Берлин. Там се настоява дори за сметка на Варна и Шумен, България да бъде лишена от София. Така се вижда важността на тези градове – крепости. Благодарение настояването на Русия, конгресът постановява Шумен и Варна да бъдат в границите на Княжество България. И след конгреса турското командване отново не иска да изтегли войските си от Шумен по мирен път. А е било съвършено ясно, че руската армия има пълна възможност да овладее града – крепост със сила, но нейното командване проявява мъдрост и решимост за освобождение на Шумен по мирен път.

Заслугата за това се дължи главно на ген. Аркадий Дмитриевич Столипин, който в преговорите с турците в Шумен, проявява завидни качества на държавник и дипломат, като между двете страни се постига споразумение за мирно разрешаване на проблема. В резултат на това на 6/18 юли 1878 г. дивизията на ген. С. Д. Белокопитов влиза тържествено в града, посрещната с радост от неговото българско население.

И така, на 6/18 юли 1878 г., Шумен е вече свободен. Още на следващия ден, при специална церемония, комендантът на града Фазлъ паша предава официално властта и ключа на града в ръцете на руския комисар по завзетите територии, ген. Пьотр Вановски. Шумен и неговите жители започват нов живот. „На 17/29 юли – отбелязва Стефан Желев в записките си – се избраха членове 24 на Българското правителство. На 18/30 того, секи на къщата си и на дюгеня си накачи знаме…” Създава се местен съд, полиция, пълнолетните младежи се отправят с радост към наборните комисии за войници в създаващата се нова българска войска. При едно свое пътуване по-късно, ген. Тотлебен изпраща от Шумен до император Александър II телеграма:

„Местното население ни посрещна възторжено, навсякъде са поставени портрета и герба на Ваше Величество. По сведение на местните власти, турците са по-голямата част от населението, но безпрекословно изпълняват разпорежданията на нашите власти.”

След като в града настъпва известно спокойствие, ген. Белокопитов вече има време да обърне внимание на българското население в Шумен. Естествено, първата му среща е с най-влиятелния духовник сред християните в региона – Варненски и Преславски митрополит Симеон. Между тях се завързва приятелство и общо желание по подходящ начин да бъде отбелязан за поколенията денят на освобождението на града. На 20 октомври 1878 г., от името на ген. Белокопитов в митрополията до църквата „Възнесение Господне” в Шумен при митрополит Симеон пристига делегация, която му поднася икона с образите на светите братя Методий и Кирил, придружена с писмо от генерала.

Съдържанието и начинът по който се прави това дарение показва, че то не е инцидентно, а предварително обмислено и подготвено. Иконата е едно признание на руския народ, че писмеността и културата на славянските народи, а днес и на редица неславяни води началото си от България, по-точно от земите на Шуменския край, че най-заслуженото място за тази икона е точно в Шумен. В писмото се казва: „ Тя да бъде осветена и да се съхранява в черквата „Възнесение Господне” за вечното възпоминание на датата 6 юлий 1878 г.” В потвърждение на това, в долния край на иконата е прикована неръждаема пластинка с калиграфски надпис: „Тази икона посвещава за споменъ на Церквата Вознесение Господне Сергий Димитриевичъ Белокопитовъ – Началникътъ=тъ на втората пехотна Дивизия, която влезе въ Шуменъ на 6-и юлий 1878 г.”

Чрез този надпис, иконата се превръща в единствен оригинален веществен писмен паметник за влизането на руските войски в Шумен и неговото освобождение от турско иго на 6 юлий 1878 г.

Шуменци не забравят повелята на ген. Белокопитов. Пример за това е инициативата на местната интелигенция и решението на общинската власт майстори шивачи и художници да изработят възпоменателно знаме, посветено на първата годишнина от Освобождението – 6 юлий 1879 г.

СПОМЕНИ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Царевна Миладинова:

„Докато в града влязат русите, шуменци и всички ние преживяхме страхотиите на една дълга обсада: всеки ден, всяка нощ очаквахме нападение от башибозука. Чувствахме нашето безсилие, виждахме мизерията на бягащото от селата турско население. Казарми, здания, улиците даже бяха препълнени със страдащи за кора хляб жени, деца и старци….свити, голи, гладни…През тези дни на страх и неизвестност за утрешната съдба, шуменци се държаха достойно….”

Илия Р. Блъсков:

„В нашите молитви участваха и освободителите ни – руските офицери и солдати, които тогава бяха между нас. Чувството на умиление, чувство на необикновена радост обземаха душата на благочестивия и до висша степен благодарен българин. Поглежда той към своите освободители, сън ли е, наяве ли е, не може да се начуди. Как? До вчера неговият живот е висял на конец; неговите деди и прадеди в кърви обляни, дигали са богу ръце, споменували са руския цар, руския народ, очаквали са, поглеждали са за него и не са имали честта да го изчакат, а сега сам той – днес щастливий българин, лично е помежду храброто победоносно руско войнство.”

Стихотворение – песен от Харалан Ангелов

Слушай български народе

Слушай български народе,

глас победен веч ни вика.

Време дойде, време дойде,

Веч доста толкоз сън.

Ти си веч народ свободен

И с зари животворни

Иска мрака да развее

Из българско навън.

Виж, че ясно слънце грее,

черно робство не гнетите,

тържествувай,тържествувай

за този светъл нов живот.

Спомени на Жечо Павлев:

„ОСВОБОЖДЕНИЕ? СЪН? Настава една голяма и рязка промяна. Шумен е свободен! Само съвременникът и преживелият този велик момент може да даде истински образ на невъобразимата радост, която обладава душата при такава промяна в положението да се видиш от ВЧЕРАШЕН РАЯ и подтиснат роб – СВОБОДЕН ГРАЖДАНИН на своя родна страна, на своя държава.

Заедно с окупационните войски, в града пристигна и шефът на новата власт – капитан Недзведски, поляк по произход и офицер в руската армия, назначен временно от върховното окупационно управление на свободната страна, за окръжен началник на Шуменски окръг – днешната Шуменска околия. Той отправи нареждане да се съберат градските първенци в читалище „Архангел Михаил” и си изберат подходящи за новата власт хора, по всички клонове на управлението. След дълги съвещания, събранието на първенците в читалището завършва успешно своята задача. Урежда се на първо място – управата на града – общинската власт. Посочени и признати са: кмет на града – Ради Железов Гьокчеренли, помощници – Никола Българов и Никола Попов, а за секретар Никола Ранчев – опълченец. За помещение на новата община се отстъпва доброволно къщата на шуменеца, виден търговец Д. Фесчиев – днес къща на запасния подполковник Бучевинов, на „Арастата”…….”

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Роден през 1813 г. в семейство на овчари. Родът му е от Подвис (Карнобатско). Баща му се заселва в Шумен по време на Руско-турската война през 1812 г. Ради Железов учи в Шумен, след което постъпва като дякон при шуменския владика (грък). През 1845 г. заминава за Битоля, но скоро захвърля расото и заминава за Сърбия. През 40-те години е килиен учител в Шумен, а през 50-те е учител по църковно пеене в класното девическо училище в града.

Църковен певец. Живее и работи в Шумен, където открива първата фабрика за бира и за житна ракия. Проявява се като запален родолюбец – читалищен и училищен настоятел.

Умира на преклонна възраст през 1887 г.

През 1878 г. става първият кмет на Шумен. За своето 5-6 месечно управление се запомня с това, че събаря мелниците, намиращи се по протежението на р. Поройна, с което започва хигиенизирането на града. Това е първата реформа, която провежда. Идеята му е да изчисти града от „вонята и мръсотията”, носеща се от р. Поройна. По негово нареждане, подкрепян от своите млади помощници, за един ден се събарят двата бента на реката. За кратко време се премахват всички воденици, намиращи се от единия до другия край на града. А те – десетина на брой, носят големи приходи на собствениците си, но и големи зарази за града. Срещу тази реформа, твърде смела за времето си, собствениците остро протестират. Те претендират за вреди и загуби по 20 000 златни лева за воденица. В тази връзка собствениците правят оплакване до окръжния началник капитан Недзвитски. Писмените обяснения, дадени срещу това оплакване от кмета, са твърде неясни и неточни, и затова Недзвитски слага своята резолюция с думите: „Не утверждаю”. Но младите помощници на кмета извършват грубо, но смело действие – на протокола върху думата НЕ някой капва мастило и резолюцията на окръжния началник остава само с „утверждаю”. По този начин първата реформа на първия кмет на Шумен завършва с успех.

Спомени на Жечо Павлев за Ради Гьокчеренлиев :

„Ради Железов Гьокчеренли не само като първи кмет на Шумен, но и като човек с известно име и като реформатор с решителност, заслужава да бъде по-добре опознат от днешните поколения. И ето защо аз намирам за нужно да се спра повече, както върху неговата личност, така също и по неговата, макар и кратка дейност като управител на Шуменската община.

Бащата на Ради Железов – Желез Недялков се заселил в Шумен по време на руско-турската война от 1808 – 1812 г. от с. Подвиз – по турски Гьокчерен, Карнобатско. Според братовия син на Ради, последния е учил в Шумен с успех и на млади години постъпил за дякон при шуменския владика – грък. Към 1845 г. дякон Ради напуснал Шумен заедно с владиката, който бил преместен за такъв в Битоля, Македония. В това чуждо за него място, младия дякон не можал да стои дълго време . Веднъж той излязъл по селата на епархията да събира владищина. В едно село той съзрял една стройна и красива мома, македонка. Влюбва се в нея и след известно време, като хвърля расото, се изселва със своята далеч зад граница, в свободна Сърбия, къдет осе установява да живее в гр. Алексинац, докато търсенето му от властта  се позабравя и впоследствие след няколко години, се завръща в Шумен. Тук, в родния си град, свободния и предприемчив младеж се залавя за работа. Той бил певец в Долномахлянската черква. Купил хубаво място за градина, която урежда доста умело и открива хубаво кафене и едновременно се залавя за ново предприятие – произвеждане на бира. Радевата градина и Радевата фабрика за бира стават всеизвестни не само в цял град, но и в цялата околност. Както преди Освобождението, така и след войната градината на дядо Ради, като единствената добре уредена градска градина, станала любимо място за развлечение, особено празничен ден за гражданството и Радевата бира се консумираше и поглъщаше след войната до 1880 – 1881 г., когато се построи по-модерната фабрика за бира на „Шуменското пивоварно дружество” на „Кьошковете”, а малко след това и „Долната фабрика”, тази в съседство с Радевата градина, на мястото на старата салхана (кланница) на едно дружество начело с неговия по-голям син Антон Радев, но която също скоро трябваше да спре своята работа. Впоследствие част от нейната постройка днес служи за помещение на фабриката за пастели на „Павел Байнов и С-ие”.

Дядо Ради умря на преклонна възраст. В околността на неговата стара къща, до днешния Втори полицейски участък, неговото име се чува и ще се чува. Чешмата, която днес е преместена на отстрещната страна на улицата до неговата къща, преди време, построена до самия дувар, откъм пътя на къщата му за околното градско население е известна под названието ”Гьокчеренлиевата чешма”. Освен това за дядо Ради, който е бил и училищен настоятел през 1864 г. когато Илия Блъсков е учителствал като взаимноучител в училището при долномахлянската черква, Блъсков нарича „Един добър училищен настоятел” и му посвещава „отдел II” на неговия юбилеен сборник на долното читалище „Напредък”.

Авторът Михаил Узунов разказва:  

Дървесният вид Гинко билоба не е характерен за България, затова и няма превод на български език, а в литературата е посочено само латинското му название. До неотдавна броят на тези дървета у нас се е броил на пръсти. Две от тях се намират в градската градина на Шумен; едното е непосредствено пред казиното до входа на спортната площадка. Всеки ден около него минават стотици посетители, майките под него спират количките на своите деца. Едва ли повечето то тях знаят историята на кичестото дърво. Тя ми бе разказана от бай Иванчо – един колоритен шуменец, някогашния агроном, Иван Стойчев, вече покойник и от Тодор Лазаров – страстен природолюбител, дългогодишен любител, също покойник.

Било е след Първата световна война. Някакъв шуменски капитан на далечно плаване, или просто моряк, дълго пътувал по далечни страни, решил да остави оригинален подарък на своя роден град. При едно от редките си завръщания в Шумен е донесъл три бройки невиждано дотогава дърво. Много грижи са били необходими, за да ги пренесе от дадения край, мисля че от Индонезия. Още при качване в парахода му е направена сериозна бележка от митническите власти, а по време на дългия път се е наложило да ги държи в кофа с вода или да ги увива в мокри парцали.

Едното от дръвчетата посадил пред казиното, където местните първенци идвали  с дамите си да се почерпят с халба студена бира. Засаждайки го, дарителят казал: „Шумен заслужава къде-къде по-голям подарък, но аз искам подаръкът ми да се помни години напред.”

Другото дръвче било предназначено за морската градина във Варна, откъдето всъщност тръгнал морякът за опознаване на широкия божи свят. Третото е трябвало да бъде в ботаническата градина на Балчик. Било е по-слабичко и се колебаели с изпращането му. Опасявайки се от изсъхване след известно време също го засаждат в шуменската градина – там, където сега е детският кът с отделните уреди. То, както и първото, се е прихванало, но засенчено от околните дървета, се е развивало по-бавно.

Адаптацията на Гинко билоба, или както накратко го нарекли „Гинко”, се е оказала сполучлива. То е преходен вид между иглолистните и широколистните дървета. Височината му днес е колкото средно голямо кестеново дърво. Листата му са симетрично изрязани и наподобяват малко ветрило. Цветът и плодът представляват една малка пъпка в средната част на листа.

Гинко билоба е добре разклонено дърво и поради своя уникален характер, представлява интересен вид, малко познат у нас. По-късно научих, че подобни дървета се появили и на други места в страната. Нещо повече: на отделни терени се опитвали да засаждат повече бройки. Шуменското дърво обаче е първото в България. Ценният подарък на родолюбивия шуменски моряк вече над 70 години стои  в градската градина, за да напомни една красива постъпка. Жалкото е само това, че не ми беше казано името на моряка.”

„През септември 1948 по предложение на художника Димитър Тодоров-Жарава, ръководството на кинематографията прие да се започне производството на рисувани и куклени филми у нас. Димитър Тодоров-Жарава с оператор Севдалин Кулев, експериментираше в областта на анимацията вече няколко години…”

                                                           Димитър Хаджиев, „Кино и време”, 1975 г.

„През 1927 – 1930 г. по нашите екрани с голям успех се прожектират към игралните филми и трик – филми на Уолт Дисни. Голямото майсторство на пластичната гротеска, богатството на изразните средства и характерните герои на тези филми ме завладяха и аз реших да опитам силите си в създаване на рисувани филми у нас.

Заех се да правя уред, подобен на детска играчка, с рисувани фигури в движение. Но опитът ми излезе несполучлив. Апаратът размазваше движенията на рисунките….

Няколко години по-късно – вече като сътрудник на списанията „Светулка” и „Детски свят”, отново се върнах към някогашната си идея, но в по-нов вариант: да създам апарат за прожектиране на движещи се рисунки, отпечатани на книжна лента. Те трябваше да станат приложения на тези две списания от които децата сами щяха да приготвят малки книжни „филмчета”. Успях дори да регистрирам патент за „нова кинематографска книжна лента”, тъй като редакторите на тези списания Александър Спасов и Добромир Чилингиров, бяха възприели моята идея….”

Така в спомените си Димитър Тодоров-Жарава разказва за това как се създава мултипликационният филм у нас. Но кой е всъщност той?

Роден е на 21 септември 1901 г. в Шумен. През 1925 г. завършва Художествената академия в София – специалност живопис. Учителства в Бяла Слатина, Ботевград и София. От 1931 г. до 1940 г. е сътрудник на сп. „Светулка” и „Детски свят”. Негови рисунки се съхраняват и се излагат в галерии в Швеция, Англия, Франция и др. През 1937 г. прави обиколка в Америка – Ню Йорк, Буфало, Ниагара, Чикаго с цел да се запознае с анимационното кино. През 1945-46 г. в собствения си дом устройва „ателие” и започва да прави опити за анимация. Считан е за баща на българската анимация. През 1948 г. по негово настояване се създава отдел за анимационни филми към Българска кинематография. От 1952 г. е редовен режисьор в отдела за трик-филми. През 1967 г. е първата му изложба в София, а 1977 г. – последната. Създава първите анимационни филми – „Така му се пада” – 1949 г., „Вълк и агне” – 1954 г., „Горска република” – 1955 г. Умира в София през 1988 г.

• 

• 

• 

През последната четвърт на 18 в. и първата половина на 19 в., Турция води много войни срещу Русия, при които търпи редица поражения. За да спре разрушаването на държавата, султан Махмуд II предприема военни и административни реформи, унищожава еничарите и поставя началото на редовна турска армия, устроена и въоръжена по европейски образец. За обучаване на войските, в които са съсредоточени по-големи гарнизони, започва изграждане на казармени сгради, а в околностите им се създават нови укрепителни съоръжения под ръководството на пруски и френски офицери.

През годините на Руско-турската война през 1769-1774 г., върху левия бряг на р. Енчова, непосредствено под „Силистренската” врата, в североизточния ъгъл на крепостната ограда е изградена кавалерийска казарма (аткъшласъ). На нея се отдава високо отбранително значение в случай на проникване на неприятеля в района на затворената от крепостната ограда площ, като трябва да играе роля и на цитадела. По план казармата е с форма на четириъгълник с обширен вътрешен двор. Вътрешният двор е достъпен през входа, разположен в средата на дългите страни: главен от южната страна и заден от северната. Казармата е със сравнително нисък първи етаж (2,50 – 2,75 м) и е с функция на склад за артилерийските полкове. Горният етаж е с височина 3,50 – 4,00 м. В северозападния ъгъл е лазарета, състоящ се от две по-малки и едно по-голямо помещение. В средата на южния блок са разположени две стълбища за третия етаж, където се намира щабът на войските, квартируващи в казармата. На външния горен край се чете похвален надпис на турски, изписан върху мраморна плоча. От надписа става ясно, че казармата е построена през 1774 г. Вторият етаж е с 4 спални помещения, на всяка страна по едно, всяко от които побира по 120 войници. Вътре в помещенията са оформени малки стаи като канцелария и подофицерска стая. Около казармата е образуван обширен плац, който позволява да се обучават едновременно 7-8 батареи. След Освобождението тази казарма се заема от 2-ри артилерийски и 5-ти артилерийски полк.

Друга стара казарма, строена в периода 1769-1774 г., отново по време на Руско-турската война, е Топхане – артилерийска казарма. Разположена e в местността „Чашка” до крепостната стена откъм Илдъзтабия в Шумен. Тя има две казармени помещения, всяко с по две противоположни врати, извеждащи директно към двора и към централно разположен салон. През салона е пътят към две канцеларии. Общите габарити на корпуса са 75 м на 12 м. Тази казарма представлява част от комплекс, застроен около централния двор, включващ по периферията освен казармените помещения, още и конюшня, складове, кухня но всички те рухват през 1899 г. Постройките на Топхането образували четириъгълник, състоящ се от 4 отделни сгради. Северната по-голяма сграда, съдържа две спални помещения, а успоредната на нея от юг – едно казармено помещение. На запад дворът е затворен от дълъг ред помещения за складове и кухня. В Топхане квартирува прислугата на крепостната артилерия и се съхранява нейната материална база: оръдия, ядра, заряди. Източната постройка е реконструирана в жилищни помещения. След Освобождението в Топхане е настанен 19-пехотен полк, а след преместването му в Разград – пионерите и интендантството на Шуменския гарнизон до Балканската война. След Първата световна война помещенията на казармата се ползват за складове на оръдия и бойни припаси. Само в източната постройка е настанен конен полицейски участък. През 1920 г. на това място е планувано да се построят казарми за трудовите войски, но медицинска комисия открива, че водата е негодна за пиене и идеята не се осъществява.

Друга стара турска казарма е известната пехотна казарма Пияде къшласъ, построена преди 1728 г. и съборена през 1956 г. Казармените постройки на Пияде къшласъ представляват цял ансамбъл от сгради, затварящи четириъгълен двор с входове от север и югоизток. Още преди Освобождението част от северното крило е опожарено и разрушено, по-късно е изградено по различен начин. Преди Кримската война западната част на казармата е преустроена в затвор. Сградите на Пияде имат внушителни размери – външно 159/109 м. По отношение на строителната техника, употребените материали и ширина на сградата, се открива пълно сходство със старата турска болница. При Пияде не са правени несполучливи ремонти, като се изключат няколко подобрения, както и двата пожара и последното събаряне на сградата.

Западно от казармите Пияде, по-късно са построени други военни учреждения за квартируващия в града Втори армейски корпус, чиято численост в мирно време достигала до 10 000 души. Тези постройки са двуетажни сгради с добро архитектурно членение. Една част от тези помещения се използва за пехотна казарма. В техния район били построени по същото време и интендантски постройки, фурна и складове. Всички те биват съборени около 1904-1906 г. и на тяхно място се изграждат новите казарми на 7-ми пехотен полк. Строежът вероятно се е случил около 1858/60 г. когато турското правителство започва строенето на нови хигиенични казарми, канцеларии за Втори военен корпус и жилища за висшите военни чиновници и „харемлъци” (отделения за жените). Тази казарма е известна под името „Сараят”.

В района на Шуменската крепост много от отделните укрепления са с казиметровани помещения, безопасни от навесна артилерийска стрелба, за закрития на техните гарнизони. Така в разположението на големия модерен форт Илдъз табия, е разположена казарма за 200 души; фортът Баш тепе табия разполага с две казармени помещения общо за 120 души, конюшна и барутен погреб, намиращи се скрити дълбоко в земята.

В обширното пространство, което заемала Шуменската крепост, имало и други сгради с военно предназначение, които обслужвали военния гарнизон. Особено голямо значение имала сградата на старата турска военна болница, застроена във формата на затворен четириъгълник. Лекувани са ранените и заболели военни, а в мирно време и гражданското население.

От различни данни, списания, чертежи и снимки се установява, че построяването на казармите и болницата във формата на затворен четириъгълник е типичен строеж, употребяван при военни сгради до средата на 19 в.

Създаването и дейността на българската община е една от най-важните изяви на българския народ през Възраждането. Общините в нашите земи, в това число и в Шумен, стават основни фактори за развитието на просветното дело, за укрепване и запазване на народностното съзнание и традиции, както и в борбата за църковно-национална независимост.

Като град с голямо стратегическо значение за целостта и неуязвимостта на турската империя, с войска почти колкото е броят на войските в Цариград и Одрин, тук са налице доста благоприятни условия за развитие на занаятите, а успоредно с това и за повишаване благосъстоянието на населението. Земеделието, занаятите и търговията постепенно преминават в ръцете на българското население, което се изявява тогава като по-пригодно за производителен труд. Този процес е подпомогнат от султан Мустафа III, който през 1773 г. с декрет дава право на занаятчиите да образуват свои самостоятелни организации. Това окуражава българското население да уреди по-добре своите общински управи и да положи по-големи грижи за образованието и възпитанието.

В Шумен за първи път се открива със султански декрет, през 1831 г. българска община, състояща се от 12-членна комисия от занаятчии, известна като Съвет на „оникилиите”, която издава първата закононаредба в България. Съветът на „оникилиите” може да се оприличи на местно българско правителство. Издават се наредби, които имат силата на закон за българите в Шумен и Шуменско. Първата българска закононаредба е издадена на 21 ноември 1835 г. след икономическата криза, настъпила след Руско-турската война през 1828-29 г.

Начело на Общинския съвет застава Хаджи Сава Хаджи Илиев като „баш чорбаджия”. Общината бива подкрепяна финансово от еснафите, придобива голям авторитет и взема в свои ръце ръководството на обществения и културния живот на българите в града. Но не всичко върви гладко – някои от членовете на общината поддържат тесни връзки с турските власти и спъват нейната работа. Нейните 12 членове трудно се събират за разглеждане и обсъждане на важни въпроси. Съветът няма свой постоянен представител, който да се грижи за общинските работи и т.н. За преодоляване на тези трудности, през май 1850 г. представителите на 12-те еснафа провеждат ново общо събрание. Събранието избира пръв общ градоначалник Жеко Хаджи Василев. В задълженията на градоначалника влизат: да се явява в определените дни в меджлиса; да събира данъците, да се грижи за спазването на „гражданските редове”; да проявява особена грижа за „сирмашките пари”; да вписва редовно всички дарения и сметки. При поискване от страна на своите избиратели, той трябва незабавно да прави пълен финансов отчет; той има право също от името на „обществото” да подписва и да поставя печата си под изложенията, „които за граждански някои потреби” се изпращат от съвета. Градоначалникът няма право да взема сам решение по който и да е важен въпрос.

Общината е включена в турската административна система, което ограничава нейната работа. Независимо от това, шуменската община се ползва с известна автономия и решава самостоятелно много въпроси от обществен, семеен и частен характер. Тя запазва демократичността си, изборно начало и отговорност пред хората. Общината оказва помощ на бедни, възрастни хора и семейства, издирва затворници, полага грижи за опазване на традициите и културата на бита.

През 60-те години на века шуменската община се издига в ръководен център в цялата Преславска епархия, като поддържа връзки с общините Русе, Варна, Силистра, Тулча и др.

Една от главните грижи на общината е просветното дело. През 60-те и 70-те години на 19 век в Шумен има 4 взаимни и 2 класни училища, всяко в своя отделна сграда, с общо 14 учители и около 1 500 ученици. Имайки предвид, че българското население в града по това време е около 8 500 души, става ясно, че всеки пети или шести човек е учащ. Факт, който свидетелства за това колко успешно шуменската община е решавала просветните си задачи.

Дейността на училищата в града се ръководи и контролира от общината чрез училищното настоятелство, което се е състояло от няколко членове на общината, обикновено просветени граждани.

Настоятелствата са избирани и са имали за задача „да наглядват шуменските училища…да бъдат в добър порядък и да ги снабдяват с всичко що е нужно и потребно за доброто издържане и напредуване”.

През 1859 г. е приет Училищен закон (Правилник), който урежда всички въпроси относно устройството и ръководството на училищата в града. С това училищната дейност на шуменската община добива още по-завършена форма.

• 

Роден на 3 февруари 1875 г. в Шумен. Родът на д-р Стефан Смядовски произхожда от с. Байрям дерe (с. Веселиново). Около 1840 г. баща му – Петър Димов е слуга в Дивдядово, а по-късно се премества в с. Смядово на работа при закупчици на добитък за турската армия. Около 20-годишен започнал да се занимава с търговия самостоятелно – отворил магазин и конак.

През 1860 г. Петър Димов се премества в Шумен. Тук получава прозвището си ”Смядовлията”. По неписана традиция, този прякор се превръща във фамилното име Смядовски, така както фамилиите Джумалиев, Преславски, Добруджалиев и др.

Бащата на Стефан Смядовски го записва ученик в първо отделение на основното училище още шест годишен. Завършва Окръжното шестокласно училище през 1891 г. Негови съученици са известните шуменски интелектуалци като Павел Байнов, Еньо Марковски, Жеко Димов и др.

От есента на 1892 г. Стефан Смядовски следва медицина в швейцарския град Женева. Изборът на лекарска професия не е случаен. Тя е негова мечта, много силна, която го кара да пренебрегне волята на баща си, който настоявал Стефан да учи право, а не медицина. След първата година се прехвърля от Женева в Лионския университет. Този университет е един от малкото, чиито дипломи дават право да се практикува лекарска професия във всички европейски държави. Но въпреки това, дипломираният вече д-р Смядовски полага изпит пред комисия в София, за да може да практикува.

Поканен да остане във Франция, да работи в София и Плевен впоследствие, Стефан Смядовски категорично отхвърля направените предложения с формалната причина „болнави родители”. Всъщност негова цел и желание били да вложи всичките си сили за развитието на медицината в родния си град. Такива добри предложения продължава да получава и по-късно като утвърден вече лекар.

Д-р Смядовски се завръща в Шумен през месец август 1897 г. С назначаването му за ординатор в Шуменската болница започва неговата изключително полезна за града, но свързана с много трудности и огорчения професионална реализация и обществена дейност. Въпреки това, завръщането му е за цял живот – до смъртта му през 1862 г. Уволняван многократно, както сам пише ”в интерес на работата” и като градски, и като окръжен, и като болничен лекар, дори и като лекар управител на шуменската болница, той не напуска Шумен. Не го напуска най-вече заради своя лекарски дълг към съгражданите си, за които като истински родолюбец в самия край на своето „Животоописание” по възрожденски казва: „Доволен съм, че дадох скромна дан на собствения си народ, който тъй много обичам.” Така дългата му професионална биография става част от историята на медицината в Шумен.

Църквата „Свето Възнесение Господне и Свети Георги” е най-старата църква в Шумен от епохата на Възраждането. Свидетелства за нейното съществуване са открити след поредния основен ремонт на храма през 1933 г. Под пода ѝ са намерени основите на църкви, вписани една в друга, които са датирани от времето на българското средновековие. Западно от нея е намерен надгробен камък, на който е изписана годината 1656, което доказва, че храмът е съществувал още през XVII век.

Църквата „Свето Възнесение” представлява трикорабна псевдобазилика с една полукръгла абсида в източната част. От надписа върху мраморната плоча, вградена до входа на черквата, се вижда годината на построяването ѝ – 1829. Издигната е в българската Горна /Черковна/ махала, която в миналото турците наричали „Клисе махалеси”.

Най-ранното писмено сведение, че на това място е имало по-стара малка църква, вкопана в земята, носеща същото име се намира в летописа на Хаджи Велико от XVIII в., в който се казва: „На ляту 1774 май 19 да са знай кату са заправи черквата, прави се десет дни фатре на единайстию сториха света литургия”. Тази бележка се отнася за старата църква „Св. Възнесение Господне”, която била основно поправена.

По време на Руско-турската война, през 1828 г., черквата е била използвана от турците като склад за храни, вследствие на което е доста повредена. Българското население изпраща молба до Султана с искане да бъде ремонтирана. През следващата година – 1829, след завършилата война, се получава разрешение храмът да бъде възобновен върху старите основи. В султанския ферман изрично било упоменато, без да се „увеличава било с педя или пръст…”. От тази година датира и надписът, върху мраморната плоча, вградена до входа на църквата. На нея е изписано, че ремонтът ѝ е направен с помощта на шуменските еснафи. Новият храм бил украсен с нови икони, а някои от старите са пренесени и поставени в новия иконостас. От запазените документи се вижда, че иконостасът е изработен от тревненския майстор Костадин Витанов. През 1831 г. църквата е осветена от тогавашния владика Григорий.

В храма „Свето Възнесение” се съхранява една златотъкана плащаница с маргарит, везана през 1776 г. в Дубровник, която била поръчана и изработена специално за църквата от шуменските занаятчии.

Тук е осветена и съхранена иконата на светите братя Кирил и Методий, подарена от генерал Белокопитов при победното влизане на руските войски в града. На нея е изписано: „Тази икона посвещава за спомен на черквата „Св. Възнесение Господне” Сергей Димитриевич Белокопитов – Началник на втора пехотна дивизия, която влезе в Шумен на 06 юли 1878 г.”.

В двора на църквата „Свето Възнесение” е погребан Димитър Марузи, преводач и секретар на турския представител за мирните преговори след Руско-турската война (1806-1812), който бил публично екзекутиран. Той подарява на храма потир с надпис: „Помени Господи раба своево Димитър Мурузи, 1812 година.”

Погребан в двора на църквата е и княз Валериан Григориевич Мадатов – генерал от руската армия, участвал в сраженията на територията на Шумен (1828 – 1829). Там от 1878 г. се намира и гробът на капитан Колесников.

През XVII – XIX в., храмът „Свето Възнесение” е епископска катедра на Преславската епископия, където са служили наложените им от Цариград епископи. След 1860 г. шуменци не допускат да им бъде наложен повече нов митрополит, до 1872 г., когато за свой духовен водач приемат митрополит Симеон, който остава в града до 1882 г.

До 1905 г. църквата е била със запазен автентичен външен вид. Тогава при извършения ремонт до голяма степен се заличава възрожденският ѝ облик. При друг ремонт, извършен през 1940 г. се премахват окончателно дървените колони и тавана, като се заменят с нови бетонови, измазани. Днес от старата сграда са запазени единствено околовръстните зидове, надписът за строежа и някои икони. Храмът е обявен за паметник на културата през 1975 г

• 

• 

• 

Арменската Апостолическа църква е една от най-древните християнски църкви. Наречена е апостолическа, защото християнството е пренесено в Армения от апостолите на Исус Христос – Тадей и Вартоломей. Армения е държава, която през 301 г. приема християнството като държавна религия.

Църквата „Сурп Аствадзадзин” („Св. Богородица”) в Шумен е една от водещите от общо дванайсет действащи арменски църкви в България. Намира се в арменската махала. Изградена е върху останките на стара дървена постройка, която е опожарена по време на Руско-турската война от 1828 – 1829 г. Така на нейно място, през следващите години с общи усилия и дарения, арменците от града построяват новата голяма каменна сграда на църквата. От надписа над входа се вижда датата на построяването ѝ – 25 октомври 1834 г.

За съществуването на арменската църква „Сурп Аствадзадзин” („Св. Богородица”) в Шумен има доста ранни сведения. Още през 1804 г. отец Хугас Инджеджиян пише, че арменската колония в Шумен има своя църква, а в „Политическа география” от 1851 г. на отец Х. Алишан четем: „Шуменските арменци са 150 семейства и имат една църква с училище”. Запазените документи свидетелстват, че още през 1759 г. в Шумен, като първи свещеник в скромната дървена арменска църквичка „Св. Богородица” се ръкополага отец Таниел.

Шуменската църква „Сурп Аствадзадзин” („Св. Богородица”) не е строена в типичен арменски стил. В днешния си вид тя представлява еднокорабна базилика, без вътрешни подпорни колони. Има голямо предверие и островърха камбанария, подарена от арменеца Хага Чоглу още през 1834 г. Таванът на църквата е сводест, направен от дървен материал. Прозорците също са сводести, разположени от северната и южната страна на храма. Олтарът е открит, издигнат върху каменен подиум, облицован с дебели мраморни плочи. На централния олтар е поставена иконата на Св. Богородица с Младенеца. На олтарната стена има надпис: „Поискайте и ще ви се даде”. Много от иконите са от XIX в. и са подарени от богомолци. Тук се намира и иконата на църковните покровители св. Каприел и Микаел. За празник на църквата е обявен денят на „Св. Богородица”.

Над входната врата на храма е вградена каменна плоча с надпис на арменски език: „Аз съм врата, който влезе чрез мен ще има вечен живот”. В двора му има множество надгробни плочи, върху които се четат имената на местни дарители и първенци от миналите два века. Най-ранната от тях е от 1757 г.

През 1928 г. по време на голямото земетресение, по стените на църквата се получават пукнатини и частични срутвания. Тогава тя е възстановена с помощта на благодетеля Мурад Мьотемедян, роден в Шумен, но живеещ в Египет. В близост до централния ѝ вход има поставена плоча с описание на благородния жест.

По-късно през 2001 г. църквата отново е ремонтирана и обновена с нова камбанария. През 2005 г. в двора ѝ е открит паметник (хачкар), посветен на геноцида над арменския народ.

Службите през последните години се извършват от свещеници и висши духовници, някои от които идват от други градове на България.

За шуменските арменци църквата винаги е била свято място, превърнала се е в стожер за съхранение на арменската общност в града.

През 1975 г. е обявена за паметник на културата.

• 

• 

• 

• 

Роден на 29 ноември 1870 г. в Шумен като седмо, най-малко дете в бедно семейство. Остава от малък сирак – умира майка му. От дете е инвалид с дясната си ръка – самоук лечител поврежда сухожилието му. През целия си живот работи с лявата си ръка. Успява да завърши средно образование в Шумен, като през лятото чупи камъни по пътищата, за да спечели пари за учебници. Има наклонност към изобразителното изкуство и през ученическите си години рисува портрет на Нанчо Попович, за което получава и парична награда.

След завършване на средното си образование, Павел Байнов учителства пет години във Велики Преслав и в с. Драгоево. Скоро е уволнен заради социалистическите си идеи. От 1897 г. започва да се занимава с книжарска дейност и книгоиздателство. Той е и първият издател у нас на съчиненията на Максим Горки. Наред с литература, в малката му книжарница се продава тебешир, бои за рисуване. Но тъй като доставката на вносните тебешири и пастели е затруднена, той започва да прави опити сам да ги произвежда. Така още през 1904 г. създава малка работилничка, а през 1905 г. наема стара къща, която хората нарекли „Боичкената фабрика”. Пастелното и тебеширеното производство се увеличава, но не може да надхвърли ограничените си възможности. През 1912 г. Павел Байнов отива в Германия и доставя машини, които подобряват и увеличават производството. Покрай традиционните тебешири, цветни креди и пастели, се въвежда постепенно изработката на мастила, водни бои и др.

През 1931 г. във фабриката постъпва синът му Веселин, завършил химия в Софийския университет и специализирал в Германия. Той внася подобрения и въвежда производството на течни лепила, бои за яйца, пасти за обувки и др. След 2-3 г. идва на работа и вторият син – Никола, завършил електроинженерство в Германия. Въвеждат се нови производства – ученически гуми за триене, червен восък и др. През 1943 г. постъпва на работа и най –малкият му син Миленко Байнов, завършил машинно инженерство в Братислава. Увеличава се производството на първите моливи, което съвпада с връщането на Добруджа към България и моливите били наречени ”Добруджа”; започват опити за изработване и на цветни моливи за учениците. Част от производството се пренася в наетата под наем съседна сграда на бирената фабрика.

Павел Байнов е един от коректните работодатели в града. Работниците получават есенно възнаграждение за закупуване на дърва, възнаграждения за Нова година и за първи май в пари и подаръци, безплатна храна, а също и безплатна баня.

Павел Байнов е и благодетел. Той е основател на няколко фонда : към читалище ”Архангел Михаил”, фонд на името на Тодор Скорчев, от лихвите на който се купуват книги със социална насоченост за нуждите на читалището, фонд „Димка и Павел Байнови”- за подпомагане на бедни ученици с добър успех.

Павел Байнов умира на 2 октомври 1943 г., оставяйки след себе си многобройни благодетелни прояви и начинания, както и добра материална база – основа за развитието на химическия завод „Панайот Волов” в Шумен.

Синагогата е еврейска култова сграда, строена през XIX век в еврейската махала. Строежът ѝ е завършен през 1860 г., когато е и осветена. Думата „синагога” има гръцки произход и означава „събрание, център на поклонничество на евреите”.

Според най-ранните сведения, заселването на еврейската общност в Шумен става около 1780 г. По данни на пътешественика Барбие дьо Бокаж за населението в Шумен, през 1810 г. в града живеят 38 еврейски семейства, населяващи Чифут махалеси /квартал на евреите, разположен на брега на р. Поройна/. За наличието на синагога в Шумен, в своите пътни бележки, пишат учени като Феликс Каниц, Константин Иречек и др. Първата еврейска синагога в Шумен е малка дървена постройка, изградена непосредствено след като в града се заселват първите евреи.

С нарастването на еврейската община малката синагога, служеща и за „мелдар” /вид училище/, не само че не можела да побира всички отиващи на молитва, но постепенно се съборила, което наложило и изграждането на нова масивна сграда. През 1855 г. евреите в Шумен решават да построят нов духовен храм. Новата синагога е издигната на мястото на старата дървена постройка.

В архитектурно отношение тя е масивна, двуетажна каменна сграда, с дебелина на зидовете 0,80 см. Първият етаж е със застроена площ с дължина 21,40 м и ширина 16,68 м, където се намира и молитвената зала. На втория етаж е така наречената галерия. Към нея се отива посредством вита стълба. В продължение на години в синагогата са се извършвали ежедневно религиозни служби, тъй като евреите са били силно религиозни. Посещавана е три пъти дневно: на сутрешната молитва – „шахарит”, следобедната – „минха” и вечерната – „арвит”.

След закриване на шуменската еврейска община през 1964 г., два от парокетите /богато извезани завеси/ са предадени на софийската синагога, където се пазят и досега. С един от тях е бил покрит свещен шкаф, където са се държали свитъците от Тората.

Службите, в продължение на години са извършвани от равин. Първият равин в Шумен /от 1790 до 1809 г./ е бил Насим Хаим Шалом Сарагоса. Последният е служил до 1884 г. След тази година службите са се извършвали от хазан.

Върху южната страна, вдясно от входа на синагогата, през 1943 г. инж. Митрани изработва слънчев часовник, предизвикващ интереса на всички преминаващи край сградата. И до днес сградата е останала в паметта на шуменци, като „къщата със слънчевия часовник”.

Еврейската синагога се превръща в място не само за служби, но и за концерти, сватби, религиозни ритуали и други празници.

През 70-те години на ХХ век се е предвиждало тя да бъде реконструирана като зала за камерни концерти, но поради липса на средства проектът не се осъществява. Изоставена, без да се охранява, тя е подложена на разрушение и ограбване. Нейното срутване става на 5 януари 1995 г.

През 1902 г. в двора на синагогата е построена чешма, върху която е вграден надпис с годината на изграждането ѝ. След срутването на еврейския дом през 1995 г., организацията на евреите в града премества чешмата в Историческия музей. При преместването една част от надписа е унищожена.

Поради своето архитектурно и историческо значение, синагогата е обявена за паметник на културата през 1975 г.