В
своето минало град Шумен има ценен принос във всички области на нашата духовна
и материална култура. Той е и люлка на родната ни музика, която среща в лицето
на просветените шуменци възторжени почитатели и намира благоприятни условия да
се развие и да достигне апогея си. За това спомага много доброто благосъстояние
на шуменското гражданство, дало възможност за един по-богат духовен живот.
Голяма е заслугата на унгарските емигранти, които създават свой оркестър под диригентството
на Михай Шафран – първият учител по музика на шуменци. В историята на
българската музикална култура от голямо значение е дейността на Шафран за
създаването на първия български струнен оркестър от европейски инструменти.
Инициативата за това паметно дело се явява от щастливото единомислие на
унгареца Шафран и българския общественик Анастас хаджи Стоянов.
През
есента на 1850 г. в дома на Анастас х. Стоянов започват репетициите на първия
български оркестър. За репертоара може да се съди от запазените нотни архиви на
неговия пръв оркестрант Димитър Дюгмеджиев. Кои са били първите оркестранти? Най-достоверно
е свидетелството на Анастас Стоянов (композитор, племенник на Д. Войников),
който отбелязва: „По внушение и по настояването на Анастас Стоянов, Шафран е
устроил първия български оркестър от младежите в Шумен в 1851 г. Отначало
оркестърът се състоял от 10-12 младежи: Добри Войников, Димитърчо Дюгмеджиев,
Симеон Янчев, Спас Попов, Злати Милев, Тодор Куцаров, Жеко Попов, Николчо
Патоев и др.”
Най-даровитият
ученик на Шафран е Добри Войников – неуморим музикален и театрален деец, който
успешно трасира основните стъпки на българското музикално изкуство и отбелязва
насоките на бъдещия му успешен развой. Въпреки ангажираността си, Войников
продължава да свири в оркестъра на Шафран и когато последният е назначен през
1861 г. за капелмайстор в Одрин, той заема неговото място на диригентския пулт.
От това време датират неговите училищни песни, както и първите оркестрови пиеси
и музиката към драмите, които създава. След заминаването на Войников в Браила
оркестърът не преустановява дейност: палката на Войников се поема от младия и
талантлив диригент Анастас Пенчев. Но и след неговата ранна смърт (1866),
музикалното дело не замира. Начело на музикалния живот изпъква младият майстор
шивач Костаки хаджи Христов, почти
забравен от съгражданите си. Дори и Анастас Стоянов, който оставя подробни
бележки за развитието на музикалното дело в града, не споменава името му.
Костаки х. Христов е съвременник и връстник на Д. Войников. От рано баща му го отписва от училище и го изпраща да учи занаят, за да му помага в изхранването на семейството. В неговия дом е настанен на квартира музикантът М. Шафран, който бил добър шивач и в свободното си време давал уроци по музика. За малкия шивашки чирак настъпва нов живот – той е очарован от музиката и въпреки строгата забрана на баща си, се навърта често около чужденеца. Забелязвайки природните му музикални дарби, Шафран успява да склони упорития баща да позволи на сина си да учи при него и го подготвя като добър цигулар, давайки му едновременно с това и първите уроци по шев на модерни европейски дрехи. Не след дълго Костаки става майстор, сдобил се със свой дюкян, но не забравя цигулката си, често вземайки участие в оркестрите на Д. Войников и Ан. Пенчев.
След смъртта на последния, като най-добър цигулар и подготвен музикант, Костаки х. Христов поема диригентството на еснафския оркестър. В това си качество, без да изоставя своя шивашки занаят, въпреки че е почти необразован и има нищожна теоретична музикална подготовка, той се проявява като опитен музикален педагог, грижливо и настойчиво подготвил няколко випуска ученици по цигулка, китара и флейта. При него се учат не само еснафски синове, калфи и чираци, но и ученици от класното училище, от които също се сформира оркестър. Тези оркестри свирят на народни тържества, празници, в антрактите на театрални представления в читалище „Добри Войников” и при училищни изпити.
За
музикалната дейност на Костаки х. Христов свидетелстват две неоспорими
доказателства. Първото е една нотна тетрадка, лично попълнена от Костаки от
1861 до 1866 г. с около 50 музикални сюжета: полки, мазурки, валсове, кадрили,
маршове и откъслеци от опери. Вторият документ представлява снимка на
ученическия оркестър от 1874 г., където в средата на снимката е Костаки с палка
в ръка. Оркестрантите са 7 на брой и са с инструментите си – флейти и цигулки.
Между тях се виждат няколко видни граждани: Евтим Друмев, Преслав Доброплодни,
Илия Димитров и Анастас Стоянов (едва 20-годишен, ученик тогава в Цариград).
След
Освобождението, когато на музикалното поприще в града се появяват шуменски младежи,
даровити и със специална музикална подготовка – Анастас Стоянов и Рачко М.
Рачев, Костаки х. Христов преустановява музикалната си дейност и се отдава само
на занаята си.
Връзките
със съседни и западни страни, които зачестяват през 19 в. способстват шуменци
да се запознаят с културата, революционните идеи и националноосвободителните
борби на тези народи.
В
Шумен унгарските емигранти стават инициатори на множество културни и
икономически начинания, внедряват много новости, а един забележителен техен
представител е революционерът Георг Силаги.
Роден
е в гр. Байя, Унгария през 1833 г. Завършва с отличие средно образование в
родния си град. Учи фармация във Виена. Когато през 1848 г. маджарските
студенти се надигат срещу австрийското иго, той едва 18-годишен, се нарежда в
първите редици на студентските вълнения, преминали в огнена революция, която
обхваща почти цяла Западна Европа. След потушаване на въстанието, преследван от
австрийската власт Силаги напуска завинаги родината си. Заминава за САЩ и
участва като кавалерийски офицер във войната през 1863-64 г. на страната на
Северните щати. По-късно преминава в Италия, а след разтурването на унгарския
революционен легион търси убежище в Цариград, където през 1865 г. е приет като
аптекар в турската армия. Служи две години в Русе, където се жени за българка. През
1867 г. е преместен в Шуменския гарнизон, но скоро след това напуска службата и
отваря частна аптека – първата в града, снабдена и уредена по европейски
образец. След Освобождението напуска Шумен и се заселва отново в Русе.
През своя 15-годишен престой в Шумен Силаги се свързва с шуменското гражданство и неговия културен живот. Привлича около себе си революционно настроената интелигенция, на чиито идеи симпатизира.
От 1873 г. датира приятелството на колоритния унгарец с не по-малко забележителния шуменски интелигент и революционер Панайот Волов. Тяхната дружба се поражда от сходните им интереси – в областта на фармацията и народната медицина, но най-вече в революционните възгледи и дела.
Силаги спечелва гражданите с всеотдайното си участие като декоратор и постановчик в театралната трупа на първото шуменско читалище „Свети Архангел Михаил”. Особено силна подкрепа оказва на читалищните настоятелства за издигане на театралната им дейност. Заедно с читалищните режисьори Никола Патоев и Тодор Янев той подготвя технически пиесите, които се поставят на сцената. Поправя дикцията, жестовете и поведението на актьорите. Силаги има и художествени дарби. Проектира и оформя декорите, сценичната уредба и украсата на театралния салон при всяка пиеса. На него основно се дължи разцвета на театралното дело в Шумен през 70-те години на 19 век. Участва в подготовката и поставянето на пиесите: „Криворазбраната цивилизация”, „Покръщението на Преславския двор”, „Възцаряването на Крума Страшний” и др. На 26 декември 1873 г. е премиерата на Добри Войниковата пиеса „Възцаряването на Крума Страшний”. За да бъде по-убедителна ролята, която изпълнява, Панайот Волов взема няколко урока по фехтовка от Силаги. После се запалва, работи усърдно и сам, а след това предава наученото на свои връстници. Затова се смята, че тогава за първи път в България се заражда фехтовката, а Волов е първият български треньор.
Седемдесет
и пет години живее Рафаил Мощев в две епохи – възрожденската и следосвобожденската.
И в двете Рафаил Мощев – поборник, читалищен деец, индустриалец, общественик – остава
в историята на Шумен. А градът успява веднага след Освобождението да изживее
трудностите и постепенно да придобие европейски облик.
Роден
е на 16 януари 1856 г. в Шумен. Първоначалното си образование получава в родното
си място. Ученическите му години съвпадат с 60-те години на XIX в., които са апогей в материалната
и духовна култура на града. Едва шестнадесет годишен става член на шуменския
таен революционен комитет под председателството на Панайот Волов. Ползва се с неговото доверие, затова
апостолът му поверява събирането на комитетското настоятелство.
През
януари 1875 г. по повод на т.нар. „Френска сватба”, Мощев е задържан и изпратен
в Русе. След пет месеца е освободен под гаранция. Участва в Старозагорското
въстание през 1875 г. и е осъден на смърт. Скоро смъртното наказание е отменено
с доживотно заточение в Мосул. Амнистиран е на 28 март 1878 г. По време на
Сръбско-българската война Мощев участва като доброволец при обсадата на Видин.
През
1886 г. основава самостоятелна работилница за производство на колбаси, салами,
шунка, пушен език и луканка, която прераства във фабрично заведение с клон в
Русе. По данни на самия Мощев, тя се намира в Черковната част № 874. Работилницата
е първа по година на основаване. През 1891 г. привлича на работа майстора
колбасар Йосиф Леополд, с когото подписва двугодишен договор и благодарение на
уменията му колбасарската фабрика на Мощев просперира. Само в района на Шумен
успява да продаде 50 000 кг консерви. Производството се увеличава и той
привлича в семейния бизнес синовете си Георги и Велислав. Открива и втори
магазин в централната част на града.
Рафаил
Мощев е сред учредителите на пивоварното акционерно дружество. На 26 октомври
1882 г. Атанас Чанев, Радуш Симеонов, поручик Козарев, Васил Щерев, Р. Мощев,
Ангел Радушев и Васил Каракашев основават „Българско пивоварно дружество –
Шумен.” Целта, която си поставят акционерите, е производството и продажбата на
пиво на едро и дребно. Веднага сключват договор с майстора пивовар Франц Милде
за 6 години.
През
1898 г. Рафаил Мощев участва в регистрирането на търговска фирма „Симеонов,
Мощев и сие” със седалище в Шумен. Предмет на предприятието е обработката на
сурови кожи. На кожарска индустриална изложба в Русе продукцията на кожарската
фабрика е наградена за добра изработка на лицеви кожи.
В
началото на века Рафаил Мощев открива работилница за разни видове сапуни. В нея
работят дванадесет души.
През
1912 г. синовете на Мощев – Георги и Велислав и Георги И. Бакалов, учредяват
нова фирма за търговия със суров тютюн и покупко-продажба на едро под фирмата „Братя
Г. и В. Мощеви и Г. И. Бакалов”. На по-късен етап в управлението ѝ влизат и
зетьовете на Р. Мощев – Асен Власков и Георги Халтъков.
Успехите
подтикват фамилията да разшири своята дейност в консервното дело. На 1 юли 1924
г. в търговския регистър е вписано Събирателно дружество „Рафаил Мощев и сие”
със седалище Шумен.
Рафаил
Мощев е сред първите по-дребни производители на растителни масла с фирмата си
„Рафаил Мощев и синове”. Тя произвежда масло от всички маслодайни растения.
Известният
шуменец е един от първите притежатели на автомобил в града.
Рафаил
Мощев се включва активно и в обществения живот. Член е на настоятелството на
читалище „Архангел Михаил” (1884-1885). През 1926 г. взема участие в комитета
за издигане на паметник на Панайот Волов в Шумен.
Умира
в Шумен на 17 април 1931 г. след кратко боледуване.
Ако
3 март 1878 г. е Великият ден на България, то Шумен прибавя към него своя Велик
ден – 18 юли – денят, в който през същата година градът окончателно се избавя
от турското иго.
В
навечерието на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., турското
командване съсредоточава своите главни сили в крепостния четириъгълник Русе –
Силистра – Варна – Шумен. Главнокомандващият турската армия Абдул Керим паша се
ръководи от идеята да привлече руската армия в крепостта като капан, в който
като я разедини и изтощи, да я разгроми на части. Тази тактика осигурява на
Турция редица победи във водените от нея войни. Но събитията се развиват не по
тази схема, добре позната на руското командване. След десанта на руската армия
при Свищов, нейното командване не се поддава както по-рано на този турски план.
Като доразвива и прилага тактиката на ген. Дибич Забалкански от 1828 г., то
заслонява крепостта с Източния отряд на ген. П. Вановски, към която е и
българското опълчение, и настъпва по Главното направление: Търново – Габрово –
Стара Загора – Одрин. Така крепостният четириъгълник е заобиколен, при което
Шумен остава извън бойните действия до края на войната, зад стените на който е
обречен на бездействие 40-хиляден турски гарнизон. При опита да напуснат
крепостта, турците са разбити в епичните битки край Аязлар и Зараево от района
на Търговище. Именно този ход на руската армия осигурява успеха и в Главното
направление. През януари 1878 г., когато по-голяма част от територията на
България е освободена и руската армия се насочва към Цариград, нейният Източен
отряд настъпва към Шумен. Но на 19/31 януари 1878 г. между воюващите страни се
подписва примирие и руските войски спират настъплението на достигнатата линия
около 20 км от Шумен – в момент, когато са освободени Русе, Разград, Омуртаг,
Търговище, околностите на Преслав и други райони. Така завършва войната, в
която Турция е победена. Шуменската крепост е в руска блокада, но отвътре тя е
в турски ръце. Съгласно Сан-Стефанския мирен договор от 19 февруари/3 март 1878
г., турските войски следвало да се изтеглят от градовете крепости Шумен, Варна,
Батум. Портата обаче не бързала, а и не желаела да стори това, въпреки
напомнянето ѝ от страна на Русия. В завързалия се спор ангажират пряко руския
император и турския султан. Спор, в който се намесват всички западноевропейски
правителства; факт – показател за важността на проблема. По този начин Шумен
влиза в международната политика.
На
29 март руският военен министър, генерал-адютант Д. Милютин се обръща към
императора със записка, в която го моли да утвърди проект за телеграма, с която
се иска от турците да предадат горепосочените крепостни пунктове, защото
нееднократните напомняния по този въпрос не водят до никакъв напредък. В
резултат на това, на същия ден Главнокомандващият руските войски на Балканите,
Великият княз Николай Николаевич, получава от императора следната телеграма: „ Защо турците досега не са очистили Шумен, Варна и Батум? Поискайте настоятелно незабавното изпълнение и назначи срок за влизане на нашите войски в тези крепости. За това какъв срок ще бъде определен, телеграфирай ми, за да се отдаде съответната заповед на Кавказките войски. Да се отлага по-нататък е невъзможно”.
В
изпълнение на императорската заповед, на 31 март Великият княз Н. Николаевич
посетил султана и поискал опразването на крепостите. Турците отново дали
неопределени обещания и ответ, че в мирния договор няма срок за очистване на
крепостите. На основата на този досаден пропуск в договора, Портата, подкрепяна
от Англия, Австрия и други европейски държави протака окончателното решение на
въпроса до Берлинския конгрес.
Под
натиска на Англия, Турция дава пълна подкрепа на всички политически комбинации,
които подготвят голямата игра в Берлин. Там се настоява дори за сметка на Варна
и Шумен, България да бъде лишена от София. Така се вижда важността на тези
градове – крепости. Благодарение настояването на Русия, конгресът постановява
Шумен и Варна да бъдат в границите на Княжество България. И след конгреса
турското командване отново не иска да изтегли войските си от Шумен по мирен
път. А е било съвършено ясно, че руската армия има пълна възможност да овладее
града – крепост със сила, но нейното командване проявява мъдрост и решимост за освобождение на Шумен по мирен път.
Заслугата
за това се дължи главно на ген. Аркадий Дмитриевич Столипин, който в
преговорите с турците в Шумен, проявява завидни качества на държавник и
дипломат, като между двете страни се постига споразумение за мирно разрешаване
на проблема. В резултат на това на 6/18 юли 1878 г. дивизията на ген. С. Д.
Белокопитов влиза тържествено в града, посрещната с радост от неговото
българско население.
И така, на 6/18 юли 1878 г., Шумен е вече свободен. Още на следващия ден, при специална церемония, комендантът на града Фазлъ паша предава официално властта и ключа на града в ръцете на руския комисар по завзетите територии, ген. Пьотр Вановски. Шумен и неговите жители започват нов живот. „На 17/29 юли – отбелязва Стефан Желев в записките си – се избраха членове 24 на Българското правителство. На 18/30 того, секи на къщата си и на дюгеня си накачи знаме…” Създава се местен съд, полиция, пълнолетните младежи се отправят с радост към наборните комисии за войници в създаващата се нова българска войска. При едно свое пътуване по-късно, ген. Тотлебен изпраща от Шумен до император Александър II телеграма:
„Местното
население ни посрещна възторжено, навсякъде са поставени портрета и герба на
Ваше Величество. По сведение на местните власти, турците са по-голямата част от
населението, но безпрекословно изпълняват разпорежданията на нашите власти.”
След
като в града настъпва известно спокойствие, ген. Белокопитов вече има време да
обърне внимание на българското население в Шумен. Естествено, първата му среща
е с най-влиятелния духовник сред християните в региона – Варненски и Преславски
митрополит Симеон. Между тях се завързва приятелство и общо желание по подходящ
начин да бъде отбелязан за поколенията денят на освобождението на града. На 20
октомври 1878 г., от името на ген. Белокопитов в митрополията до църквата „Възнесение
Господне” в Шумен при митрополит Симеон пристига делегация, която му поднася
икона с образите на светите братя Методий и Кирил, придружена с писмо от
генерала.
Съдържанието
и начинът по който се прави това дарение показва, че то не е инцидентно, а
предварително обмислено и подготвено. Иконата е едно признание на руския народ,
че писмеността и културата на славянските народи, а днес и на редица неславяни
води началото си от България, по-точно от земите на Шуменския край, че
най-заслуженото място за тази икона е точно в Шумен. В писмото се казва: „ Тя
да бъде осветена и да се съхранява в черквата „Възнесение Господне” за вечното
възпоминание на датата 6 юлий 1878 г.” В потвърждение на това, в долния край на
иконата е прикована неръждаема пластинка с калиграфски надпис: „Тази икона
посвещава за споменъ на Церквата Вознесение Господне Сергий Димитриевичъ
Белокопитовъ – Началникътъ=тъ
на втората пехотна Дивизия, която влезе въ Шуменъ на 6-и юлий 1878 г.”
Чрез
този надпис, иконата се превръща в единствен оригинален веществен писмен
паметник за влизането на руските войски в Шумен и неговото освобождение от
турско иго на 6 юлий 1878 г.
Шуменци
не забравят повелята на ген. Белокопитов. Пример за това е инициативата на
местната интелигенция и решението на общинската власт майстори шивачи и
художници да изработят възпоменателно знаме, посветено на първата годишнина от
Освобождението – 6 юлий 1879 г.
СПОМЕНИ
ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Царевна Миладинова:
„Докато
в града влязат русите, шуменци и всички ние преживяхме страхотиите на една
дълга обсада: всеки ден, всяка нощ очаквахме нападение от башибозука. Чувствахме
нашето безсилие, виждахме мизерията на бягащото от селата турско население.
Казарми, здания, улиците даже бяха препълнени със страдащи за кора хляб жени,
деца и старци….свити, голи, гладни…През тези дни на страх и неизвестност за
утрешната съдба, шуменци се държаха достойно….”
Илия Р. Блъсков:
„В
нашите молитви участваха и освободителите ни – руските офицери и солдати, които
тогава бяха между нас. Чувството на умиление, чувство на необикновена радост
обземаха душата на благочестивия и до висша степен благодарен българин. Поглежда
той към своите освободители, сън ли е, наяве ли е, не може да се начуди. Как? До
вчера неговият живот е висял на конец; неговите деди и прадеди в кърви обляни,
дигали са богу ръце, споменували са руския цар, руския народ, очаквали са,
поглеждали са за него и не са имали честта да го изчакат, а сега сам той – днес
щастливий българин, лично е помежду храброто победоносно руско войнство.”
Стихотворение
– песен от Харалан Ангелов
Слушай български народе
Слушай български
народе,
глас
победен веч ни вика.
Време
дойде, време дойде,
Веч
доста толкоз сън.
Ти
си веч народ свободен
И
с зари животворни
Иска
мрака да развее
Из
българско навън.
Виж,
че ясно слънце грее,
черно
робство не гнетите,
тържествувай,тържествувай
за
този светъл нов живот.
Спомени на Жечо Павлев:
„ОСВОБОЖДЕНИЕ? СЪН? Настава една голяма и рязка промяна. Шумен е свободен! Само съвременникът и преживелият този велик момент може да даде истински образ на невъобразимата радост, която обладава душата при такава промяна в положението да се видиш от ВЧЕРАШЕН РАЯ и подтиснат роб – СВОБОДЕН ГРАЖДАНИН на своя родна страна, на своя държава.
Заедно с окупационните войски, в града пристигна и шефът на новата власт – капитан Недзведски, поляк по произход и офицер в руската армия, назначен временно от върховното окупационно управление на свободната страна, за окръжен началник на Шуменски окръг – днешната Шуменска околия. Той отправи нареждане да се съберат градските първенци в читалище „Архангел Михаил” и си изберат подходящи за новата власт хора, по всички клонове на управлението. След дълги съвещания, събранието на първенците в читалището завършва успешно своята задача. Урежда се на първо място – управата на града – общинската власт. Посочени и признати са: кмет на града – Ради Железов Гьокчеренли, помощници – Никола Българов и Никола Попов, а за секретар Никола Ранчев – опълченец. За помещение на новата община се отстъпва доброволно къщата на шуменеца, виден търговец Д. Фесчиев – днес къща на запасния подполковник Бучевинов, на „Арастата”…….”
Роден през 1813 г. в семейство на овчари. Родът му е от Подвис (Карнобатско). Баща му се заселва в Шумен по време на Руско-турската война през 1812 г. Ради Железов учи в Шумен, след което постъпва като дякон при шуменския владика (грък). През 1845 г. заминава за Битоля, но скоро захвърля расото и заминава за Сърбия. През 40-те години е килиен учител в Шумен, а през 50-те е учител по църковно пеене в класното девическо училище в града.
Църковен
певец. Живее и работи в Шумен, където открива първата фабрика за бира и за
житна ракия. Проявява се като запален родолюбец – читалищен и училищен
настоятел.
Умира
на преклонна възраст през 1887 г.
През 1878 г. става първият кмет на Шумен. За своето 5-6 месечно управление се запомня с това, че събаря мелниците, намиращи се по протежението на р. Поройна, с което започва хигиенизирането на града. Това е първата реформа, която провежда. Идеята му е да изчисти града от „вонята и мръсотията”, носеща се от р. Поройна. По негово нареждане, подкрепян от своите млади помощници, за един ден се събарят двата бента на реката. За кратко време се премахват всички воденици, намиращи се от единия до другия край на града. А те – десетина на брой, носят големи приходи на собствениците си, но и големи зарази за града. Срещу тази реформа, твърде смела за времето си, собствениците остро протестират. Те претендират за вреди и загуби по 20 000 златни лева за воденица. В тази връзка собствениците правят оплакване до окръжния началник капитан Недзвитски. Писмените обяснения, дадени срещу това оплакване от кмета, са твърде неясни и неточни, и затова Недзвитски слага своята резолюция с думите: „Не утверждаю”. Но младите помощници на кмета извършват грубо, но смело действие – на протокола върху думата НЕ някой капва мастило и резолюцията на окръжния началник остава само с „утверждаю”. По този начин първата реформа на първия кмет на Шумен завършва с успех.
Спомени на Жечо Павлев
за Ради Гьокчеренлиев :
„Ради Железов Гьокчеренли не само като първи кмет на Шумен, но и като човек с известно име и като реформатор с решителност, заслужава да бъде по-добре опознат от днешните поколения. И ето защо аз намирам за нужно да се спра повече, както върху неговата личност, така също и по неговата, макар и кратка дейност като управител на Шуменската община.
Бащата на Ради Железов – Желез Недялков се заселил в Шумен по време на руско-турската война от 1808 – 1812 г. от с. Подвиз – по турски Гьокчерен, Карнобатско. Според братовия син на Ради, последния е учил в Шумен с успех и на млади години постъпил за дякон при шуменския владика – грък. Към 1845 г. дякон Ради напуснал Шумен заедно с владиката, който бил преместен за такъв в Битоля, Македония. В това чуждо за него място, младия дякон не можал да стои дълго време . Веднъж той излязъл по селата на епархията да събира владищина. В едно село той съзрял една стройна и красива мома, македонка. Влюбва се в нея и след известно време, като хвърля расото, се изселва със своята далеч зад граница, в свободна Сърбия, къдет осе установява да живее в гр. Алексинац, докато търсенето му от властта се позабравя и впоследствие след няколко години, се завръща в Шумен. Тук, в родния си град, свободния и предприемчив младеж се залавя за работа. Той бил певец в Долномахлянската черква. Купил хубаво място за градина, която урежда доста умело и открива хубаво кафене и едновременно се залавя за ново предприятие – произвеждане на бира. Радевата градина и Радевата фабрика за бира стават всеизвестни не само в цял град, но и в цялата околност. Както преди Освобождението, така и след войната градината на дядо Ради, като единствената добре уредена градска градина, станала любимо място за развлечение, особено празничен ден за гражданството и Радевата бира се консумираше и поглъщаше след войната до 1880 – 1881 г., когато се построи по-модерната фабрика за бира на „Шуменското пивоварно дружество” на „Кьошковете”, а малко след това и „Долната фабрика”, тази в съседство с Радевата градина, на мястото на старата салхана (кланница) на едно дружество начело с неговия по-голям син Антон Радев, но която също скоро трябваше да спре своята работа. Впоследствие част от нейната постройка днес служи за помещение на фабриката за пастели на „Павел Байнов и С-ие”.
Дядо Ради умря на преклонна възраст. В околността на неговата стара къща, до днешния Втори полицейски участък, неговото име се чува и ще се чува. Чешмата, която днес е преместена на отстрещната страна на улицата до неговата къща, преди време, построена до самия дувар, откъм пътя на къщата му за околното градско население е известна под названието ”Гьокчеренлиевата чешма”. Освен това за дядо Ради, който е бил и училищен настоятел през 1864 г. когато Илия Блъсков е учителствал като взаимноучител в училището при долномахлянската черква, Блъсков нарича „Един добър училищен настоятел” и му посвещава „отдел II” на неговия юбилеен сборник на долното читалище „Напредък”.
Дървесният вид Гинко билоба не е характерен за България, затова и няма превод на български език, а в литературата е посочено само латинското му название. До неотдавна броят на тези дървета у нас се е броил на пръсти. Две от тях се намират в градската градина на Шумен; едното е непосредствено пред казиното до входа на спортната площадка. Всеки ден около него минават стотици посетители, майките под него спират количките на своите деца. Едва ли повечето то тях знаят историята на кичестото дърво. Тя ми бе разказана от бай Иванчо – един колоритен шуменец, някогашния агроном, Иван Стойчев, вече покойник и от Тодор Лазаров – страстен природолюбител, дългогодишен любител, също покойник.
Било е след Първата световна война. Някакъв шуменски капитан на далечно плаване, или просто моряк, дълго пътувал по далечни страни, решил да остави оригинален подарък на своя роден град. При едно от редките си завръщания в Шумен е донесъл три бройки невиждано дотогава дърво. Много грижи са били необходими, за да ги пренесе от дадения край, мисля че от Индонезия. Още при качване в парахода му е направена сериозна бележка от митническите власти, а по време на дългия път се е наложило да ги държи в кофа с вода или да ги увива в мокри парцали.
Едното от дръвчетата посадил пред казиното, където местните първенци идвали с дамите си да се почерпят с халба студена бира. Засаждайки го, дарителят казал: „Шумен заслужава къде-къде по-голям подарък, но аз искам подаръкът ми да се помни години напред.”
Другото дръвче било предназначено за морската градина във Варна, откъдето всъщност тръгнал морякът за опознаване на широкия божи свят. Третото е трябвало да бъде в ботаническата градина на Балчик. Било е по-слабичко и се колебаели с изпращането му. Опасявайки се от изсъхване след известно време също го засаждат в шуменската градина – там, където сега е детският кът с отделните уреди. То, както и първото, се е прихванало, но засенчено от околните дървета, се е развивало по-бавно.
Адаптацията на Гинко билоба, или както накратко го нарекли „Гинко”, се е оказала сполучлива. То е преходен вид между иглолистните и широколистните дървета. Височината му днес е колкото средно голямо кестеново дърво. Листата му са симетрично изрязани и наподобяват малко ветрило. Цветът и плодът представляват една малка пъпка в средната част на листа.
Гинко билоба е добре разклонено дърво и поради своя уникален характер, представлява интересен вид, малко познат у нас. По-късно научих, че подобни дървета се появили и на други места в страната. Нещо повече: на отделни терени се опитвали да засаждат повече бройки. Шуменското дърво обаче е първото в България. Ценният подарък на родолюбивия шуменски моряк вече над 70 години стои в градската градина, за да напомни една красива постъпка. Жалкото е само това, че не ми беше казано името на моряка.”
„През
септември 1948 по предложение на художника Димитър Тодоров-Жарава,
ръководството на кинематографията прие да се започне производството на рисувани
и куклени филми у нас. Димитър Тодоров-Жарава с оператор Севдалин Кулев,
експериментираше в областта на анимацията вече няколко години…”
Димитър Хаджиев, „Кино и време”, 1975 г.
„През 1927
– 1930 г. по нашите екрани с голям успех се прожектират към игралните филми и
трик – филми на Уолт Дисни. Голямото майсторство на пластичната гротеска,
богатството на изразните средства и характерните герои на тези филми ме
завладяха и аз реших да опитам силите си в създаване на рисувани филми у нас.
Заех се да правя уред, подобен на детска играчка, с рисувани фигури в движение. Но опитът ми излезе несполучлив. Апаратът размазваше движенията на рисунките….
Няколко
години по-късно – вече като сътрудник на списанията „Светулка” и „Детски свят”,
отново се върнах към някогашната си идея, но в по-нов вариант: да създам апарат
за прожектиране на движещи се рисунки, отпечатани на книжна лента. Те трябваше
да станат приложения на тези две списания от които децата сами щяха да
приготвят малки книжни „филмчета”. Успях дори да регистрирам патент за „нова
кинематографска книжна лента”, тъй като редакторите на тези списания Александър
Спасов и Добромир Чилингиров, бяха възприели моята идея….”
Така в
спомените си Димитър Тодоров-Жарава
разказва за това как се създава мултипликационният филм у нас. Но кой е
всъщност той?
Роден е на 21 септември 1901 г. в Шумен. През 1925 г. завършва Художествената академия в София – специалност живопис. Учителства в Бяла Слатина, Ботевград и София. От 1931 г. до 1940 г. е сътрудник на сп. „Светулка” и „Детски свят”. Негови рисунки се съхраняват и се излагат в галерии в Швеция, Англия, Франция и др. През 1937 г. прави обиколка в Америка – Ню Йорк, Буфало, Ниагара, Чикаго с цел да се запознае с анимационното кино. През 1945-46 г. в собствения си дом устройва „ателие” и започва да прави опити за анимация. Считан е за баща на българската анимация. През 1948 г. по негово настояване се създава отдел за анимационни филми към Българска кинематография. От 1952 г. е редовен режисьор в отдела за трик-филми. През 1967 г. е първата му изложба в София, а 1977 г. – последната. Създава първите анимационни филми – „Така му се пада” – 1949 г., „Вълк и агне” – 1954 г., „Горска република” – 1955 г. Умира в София през 1988 г.
През последната
четвърт на 18 в. и първата половина на 19 в., Турция води много войни срещу
Русия, при които търпи редица поражения. За да спре разрушаването на държавата,
султан Махмуд II предприема военни и административни реформи,
унищожава еничарите и поставя началото на редовна турска армия, устроена и
въоръжена по европейски образец. За обучаване на войските, в които са
съсредоточени по-големи гарнизони, започва изграждане на казармени сгради, а в
околностите им се създават нови укрепителни съоръжения под ръководството на
пруски и френски офицери.
През годините на
Руско-турската война през 1769-1774 г., върху
левия бряг на р. Енчова, непосредствено под „Силистренската” врата, в североизточния
ъгъл на крепостната ограда е изградена кавалерийска казарма (аткъшласъ). На нея
се отдава високо отбранително значение в случай на проникване на неприятеля в
района на затворената от крепостната ограда площ, като трябва да играе роля и на
цитадела. По план казармата е с форма на четириъгълник с обширен вътрешен двор.
Вътрешният двор е достъпен през входа, разположен в средата на дългите страни:
главен от южната страна и заден от северната. Казармата е със сравнително нисък
първи етаж (2,50 – 2,75 м) и е с функция
на склад за артилерийските полкове. Горният етаж е с
височина 3,50 – 4,00 м.
В северозападния ъгъл е лазарета, състоящ се от две по-малки и едно по-голямо
помещение. В средата на южния блок са разположени две стълбища за третия етаж,
където се намира щабът на войските, квартируващи в казармата. На външния горен
край се чете похвален надпис на турски, изписан върху мраморна плоча. От
надписа става ясно, че казармата е построена през 1774 г. Вторият етаж е с 4
спални помещения, на всяка страна по едно, всяко от които побира по 120
войници. Вътре в помещенията са оформени малки стаи като канцелария и
подофицерска стая. Около казармата е образуван обширен плац, който позволява да
се обучават едновременно 7-8 батареи. След Освобождението тази казарма се заема
от 2-ри артилерийски и 5-ти артилерийски полк.
Друга стара
казарма, строена в периода 1769-1774 г., отново по време на Руско-турската война, е Топхане – артилерийска казарма.
Разположена e в местността „Чашка” до крепостната стена откъм Илдъзтабия
в Шумен. Тя има две казармени помещения, всяко с по две противоположни врати,
извеждащи директно към двора и към централно разположен салон. През салона е
пътят към две канцеларии. Общите габарити на корпуса са 75 м на 12 м. Тази
казарма представлява част от комплекс, застроен около централния двор, включващ
по периферията освен казармените помещения, още и конюшня, складове, кухня но
всички те рухват през 1899 г. Постройките на Топхането образували
четириъгълник, състоящ се от 4 отделни сгради. Северната по-голяма сграда,
съдържа две спални помещения, а успоредната на нея от юг – едно казармено
помещение. На запад дворът е затворен от дълъг ред помещения за складове и
кухня. В Топхане квартирува прислугата на крепостната артилерия и се съхранява нейната
материална база: оръдия, ядра, заряди. Източната постройка е реконструирана в
жилищни помещения. След Освобождението в Топхане е настанен 19-пехотен полк, а
след преместването му в Разград – пионерите и интендантството на Шуменския
гарнизон до Балканската война. След Първата световна война помещенията на
казармата се ползват за складове на оръдия и бойни припаси. Само в източната
постройка е настанен конен полицейски участък. През 1920 г. на това място е
планувано да се построят казарми за трудовите войски, но медицинска комисия
открива, че водата е негодна за пиене и идеята не се осъществява.
Друга стара
турска казарма е известната пехотна казарма Пияде къшласъ, построена преди 1728
г. и съборена през 1956 г. Казармените постройки на Пияде къшласъ представляват
цял ансамбъл от сгради, затварящи четириъгълен двор с входове от север и
югоизток. Още преди Освобождението част от северното крило е опожарено и
разрушено, по-късно е изградено по различен начин. Преди Кримската война
западната част на казармата е преустроена в затвор. Сградите на Пияде имат
внушителни размери – външно 159/109 м. По отношение на строителната техника,
употребените материали и ширина на сградата, се открива пълно сходство със
старата турска болница. При Пияде не са правени несполучливи ремонти, като се
изключат няколко подобрения, както и двата пожара и последното събаряне на
сградата.
Западно от
казармите Пияде, по-късно са построени други военни учреждения за квартируващия
в града Втори армейски корпус, чиято численост в мирно време достигала до
10 000 души. Тези постройки са двуетажни сгради с добро архитектурно
членение. Една част от тези помещения се използва за пехотна казарма. В техния
район били построени по същото време и интендантски постройки, фурна и
складове. Всички те биват съборени около 1904-1906 г. и на тяхно място се
изграждат новите казарми на 7-ми пехотен полк. Строежът вероятно се е случил
около 1858/60 г. когато турското правителство започва строенето на нови
хигиенични казарми, канцеларии за Втори военен корпус и жилища за висшите военни
чиновници и „харемлъци” (отделения за жените). Тази казарма е известна под
името „Сараят”.
В района на
Шуменската крепост много от отделните укрепления са с казиметровани помещения,
безопасни от навесна артилерийска стрелба, за закрития на техните гарнизони. Така
в разположението на големия модерен форт Илдъз табия, е разположена казарма за
200 души; фортът Баш тепе табия разполага с две казармени помещения общо за 120
души, конюшна и барутен погреб, намиращи се скрити дълбоко в земята.
В обширното
пространство, което заемала Шуменската крепост, имало и други сгради с военно
предназначение, които обслужвали военния гарнизон. Особено голямо значение
имала сградата на старата турска военна болница, застроена във формата на
затворен четириъгълник. Лекувани са ранените и заболели военни, а в мирно време
и гражданското население.
От различни данни, списания, чертежи и снимки се установява, че построяването на казармите и болницата във формата на затворен четириъгълник е типичен строеж, употребяван при военни сгради до средата на 19 в.
Създаването и дейността на
българската община е една от най-важните изяви на българския народ през
Възраждането. Общините в нашите земи, в това число и в Шумен, стават основни
фактори за развитието на просветното дело, за укрепване и запазване на
народностното съзнание и традиции, както и в борбата за църковно-национална
независимост.
Като град с голямо стратегическо значение за целостта и неуязвимостта на турската империя, с войска почти колкото е броят на войските в Цариград и Одрин, тук са налице доста благоприятни условия за развитие на занаятите, а успоредно с това и за повишаване благосъстоянието на населението. Земеделието, занаятите и търговията постепенно преминават в ръцете на българското население, което се изявява тогава като по-пригодно за производителен труд. Този процес е подпомогнат от султан Мустафа III, който през 1773 г. с декрет дава право на занаятчиите да образуват свои самостоятелни организации. Това окуражава българското население да уреди по-добре своите общински управи и да положи по-големи грижи за образованието и възпитанието.
В Шумен за първи път се открива със
султански декрет, през 1831 г. българска община, състояща се от 12-членна
комисия от занаятчии, известна като Съвет на „оникилиите”, която издава първата
закононаредба в България. Съветът на „оникилиите” може да се оприличи на местно
българско правителство. Издават се наредби, които имат силата на закон за
българите в Шумен и Шуменско. Първата българска закононаредба е издадена на 21
ноември 1835 г. след икономическата криза, настъпила след Руско-турската война
през 1828-29 г.
Начело на Общинския съвет застава
Хаджи Сава Хаджи Илиев като „баш чорбаджия”. Общината бива подкрепяна финансово
от еснафите, придобива голям авторитет и взема в свои ръце ръководството на
обществения и културния живот на българите в града. Но не всичко върви гладко –
някои от членовете на общината поддържат тесни връзки с турските власти и
спъват нейната работа. Нейните 12 членове трудно се събират за разглеждане и
обсъждане на важни въпроси. Съветът няма свой постоянен представител, който да
се грижи за общинските работи и т.н. За преодоляване на тези трудности, през
май 1850 г. представителите на 12-те еснафа провеждат ново общо събрание.
Събранието избира пръв общ градоначалник Жеко Хаджи Василев. В задълженията на
градоначалника влизат: да се явява в определените дни в меджлиса; да събира
данъците, да се грижи за спазването на „гражданските редове”; да проявява
особена грижа за „сирмашките пари”; да вписва редовно всички дарения и сметки. При
поискване от страна на своите избиратели, той трябва незабавно да прави пълен
финансов отчет; той има право също от името на „обществото” да подписва и да
поставя печата си под изложенията, „които за граждански някои потреби” се
изпращат от съвета. Градоначалникът няма право да взема сам решение по който и
да е важен въпрос.
Общината е включена в турската административна система, което ограничава нейната работа. Независимо от това, шуменската община се ползва с известна автономия и решава самостоятелно много въпроси от обществен, семеен и частен характер. Тя запазва демократичността си, изборно начало и отговорност пред хората. Общината оказва помощ на бедни, възрастни хора и семейства, издирва затворници, полага грижи за опазване на традициите и културата на бита.
През 60-те години на века шуменската община се издига в ръководен център в цялата Преславска епархия, като поддържа връзки с общините Русе, Варна, Силистра, Тулча и др.
Една от главните грижи на общината е просветното дело. През 60-те и 70-те години на 19 век в Шумен има 4 взаимни и 2 класни училища, всяко в своя отделна сграда, с общо 14 учители и около 1 500 ученици. Имайки предвид, че българското население в града по това време е около 8 500 души, става ясно, че всеки пети или шести човек е учащ. Факт, който свидетелства за това колко успешно шуменската община е решавала просветните си задачи.
Дейността на училищата в града се ръководи и контролира от общината чрез училищното настоятелство, което се е състояло от няколко членове на общината, обикновено просветени граждани.
Настоятелствата са избирани и са
имали за задача „да наглядват шуменските училища…да бъдат в добър порядък и да
ги снабдяват с всичко що е нужно и потребно за доброто издържане и напредуване”.
През 1859 г. е приет Училищен закон (Правилник), който урежда всички въпроси относно устройството и ръководството на училищата в града. С това училищната дейност на шуменската община добива още по-завършена форма.
