Author: kraeznanie1

Шумен е може би единственият град в България, дал на страната пет души министър-председатели. По реда на хронологията, когато са изпълнявали тази отговорна функция те се подреждат както следва: епископ Климент Браницки (1879-1880) и (1886), но вече като митрополит Климент Търновски; д-р Стоян Данев (1901-1903 и 1913); генерал Рачо Петров(1901 и 1903-1906); Иван Багрянов (1944) и Васил Коларов (1949-1950). От тях само Иван Багрянов не е роден в Шумен, но толкова е тясно свързан с града, че наистина може да се смята и той за шуменец.

Генерал Рачо Петров се утвърждава повече като военен, отколкото като политически деец.

Рачо Петров Стоянов е роден на 12 февруари 1861 г. в гр. Шумен в семейството на сравнително заможни за времето си хора. Завършва гимназия в Шумен, след което за кратко работи като писар в Митрополията. Около две години учителства, а в началото на 1878 г. решава да се раздели с родния град. След кратко пребиваване при брат си в Разград, Рачо Петров заминава за Пловдив и постъпва в „Команда на волноопределящите”, която завършва с чин прапоршчик. Записан е в първия випуск на Военното училище в София (1879 г.) и Николаевската военна академия в Петербург (1880-1883). Служи в 5-а Тетевенска и 11-а Орханийска дружина. През март 1885 г. е причислен към Генералния щаб и назначен за бригаден адютант в щаба на 1-а пехотна бригада. Със Заповед №4 на военния министър от 9 септември 1885 г., Р. Петров заема поста началник-щаб на действащата армия.

Макар и твърде млад, едва 24-годишен, проявява голяма оперативност и има голяма заслуга за победите на българската армия през Сръбско-българската война. Взема активно участие в потушаването на бунтовете в Русе на офицерите русофили през 1887 г. като утвърждава присъдите на 9 офицери, разстреляни край Русе. Началник на Военното училище от януари до юли 1887 г. Началник-щаб на войската от 1887 г. до 1894 г. Като военен министър налага влиянието на Фердинанд в армията. Почетен адютант на княза. Заради афери при доставка на оръжие през 1896 г. подава оставка и напуска армията. Преди това е повишен в чин генерал-майор. По време на Балканската война е мобилизиран и назначен за комендант на укрепения пункт Търново – Сеймен, а след това остава на разположение на главната квартира. В Междусъюзническата война командва 3-а армия. На 2 август 1913 г. му е присъдено званието генерал-лейтенант. По време на Първата световна война е губернатор на Македония, а от 1916 г. е назначен в щаба на действащата армия. На 12 май 1917 г. по свое желание напуска армията. След войната е съден и прекарва 4 години в затвора. Излиза на свобода, след като е помилван от XXI Обикновено народно събрание. След маневрите в Паламарца (Поповско), му е присъдено званието генерал от пехотата (1936 г.)

Народен представител в XI-о (1901), XIII-о (1903-1908) Общо народно събрdние. Военен министър в първия кабинет на Константин Стоилов от 29 юни 1887 г. до 20 август 1887 г.; на същото министерство в правителството на Стефан Стамболов от 15 април 1894 г. до 19 май 1894 г. ; остава на този пост и при втория и при третия кабинет на Константин Стоилов от 19 май 1894 г. до 17 ноември 1896 г; на вътрешните работи в правителството на Тодор Иванчов от 27 ноември 1900 г. до 9 януари 1901 г.; министър-председател от 9 януари 1901 г. до 19 февруари 1901 г. като управлява и Министерствата на външните работи и изповеданията и вътрешните работи. Втори път министър-председател от 5 май 1903 г. до 22 октомври 1906 г. и в същия период външен министър и министър на изповеданията. Многократно е награждаван с различни ордени. Автор е на „Записки по военна топография” – 1888 г.; редактор на сп. „Военен журнал” от 1888 г. до 1891 г.

Умира на 22 януари 1942 г. в село Белово.

Шуменци не остават чужди на общоградските забавления. Още през 19 век те си организират представления, наречени „вечеринки”. За този тип увеселения пръв разказва Минас Пъжашкян – арменски етнограф и пътешественик.

През есента на 1850 г. под ръководството на Михай Шафран се сформира първият български оркестър за европейска музика, в който участват 11 шуменски младежи. За оркестъра на българите, разказва Шандор Вереш – унгарски емигрант – през 1849 г.: „Българите имат свой оркестър преди 1849 г. Емигрантите сформират свой оркестър, дават театрални представления, печатат вестник, отварят казина.” В репертоара на оркестъра са включени кадрил, полка, валс, мазурка, чардаш и др. Изпълняват се също и оперна и оперетна музика, маршове, звучи български фолклор.

Танцовата музика става популярна сред населението. Това от своя страна допринася за промени в културните обноски на шуменци. Домакин на това събитие става Анастас  Хаджистоянов, в чийто дом се стичат шуменските младежи, водени от желанието да слушат новата – европейска музика или да направят плахи стъпки в танцовото изкуство.

През 1851 г. шуменските търговци братя Дюкмеджиеви изграждат в своята къща специална естрада за оркестър. Това е единствената къща в Шумен с две оркестрини и два салона за танци, които са внушителни по своите размери и богато оформени. Подът на салоните е покрит с дърво, а на тавана е изработена кръгла розета във формата на слънце. В този дом, в определени дни от седмицата, се организират приеми и гостува оркестър. Навлизането на танца като форма на развлечение предизвиква различни реакции у шуменци. Повечето от тях с желание се включват в организираните вечеринки, докато други остават по-скептично настроени и стоят настрани.

След Кримската война, домът на Добри Войников става център за разпространението на музика и танците сред жителите на града.

Много често преминаващите през Шумен пътешественици оставят своите впечатления, някои с удовлетворение от видяното, а други с насмешка описват как шуменци бързат към своето „европейско развитие”.

Постепенно, в началото на 20 век увеселенията започват да се организират не в къщи, а в по-големи салони – салоните на читалище „Добри Войников”, в салона на читалище „Напредък”, в салона на хотел „Сан Стефано”, казиното в Градската градина, както и в танцувалния салон на Военния клуб.

В началото на 20 век, шуменци имат възможността да получават танцувални умения чрез организиране на такива курсове. През 1902 г. шуменското гимнастическо дружество „Юнак Крум” организира танцувален отдел, целта на който е обучение на шуменските граждани в магията на танца. Предвидено е това обучение да се провежда в салона на читалище „Добри Войников”.

Поради своята етническа пъстрота, в Шумен увеселения организират и другите етнически общности. Често техните мероприятия са с благотворителна насоченост. Еврейските дружества в града „Микра” и „Макаби” организират веселие за празника „Ханка”, за чиято цел изработват и специална програма.

Увеселения организират и турското музикално дружество „Шен-юртъ”, турското културно-просветно дружество „Туранъ”, както и арменското дружество в града.

Защо се нарича Добруджански квартал, не е трудно да се отгатне – както и квартал „Тракия”, където първо се заселват българи бежанци от Тракия, така и името на Добруджанския квартал идва от заселването на бежанци от Добруджа в Шумен след военния погром на България в Междусъюзническата война от 1913 г.

Разкази за бежанците от онова време и настаняването им в България, историята познава достатъчно. Много от тези разкази са пропити с тъга и нескрито чувство за безизходица. Сам Йовков описва прокудените добруджанци след Междусъюзническата война, като самият той е един от тях. Седейки в едно столично кафене, той обича да се среща и отпочива със земляците си: „Какво виждаха тия тъжни, замечтани очи? Може би широките, изкласили ниви, леко полюлявани от вятъра като широко смарагдово море. Виждаха родната степ, излегната под грейналите лъчи на слънцето като засмяна, девствена хубавица, раздиплила до безкрайните хоризонти зелената си атлазена дреха с разкошни, причудливи бродерии от жълт синап, ясно синя метличина и огнено червени макове. И над всичко това, едно необятно, лазурно море, изпълнено с блясък, с дъх на билки и с песните на трепетни чучулиги.” (в. „Слово”, 21 ян. 1914 г.)

Бежанци в Шумен започват да пристигат още в началото на 1921 г. Според историка Ангел Маджаров, който проучва задълбочено миналото и документира застрояването на Добруджанския квартал, първите заселници са от 31-ви Пехотен силистренски полк. Той пише: „След присъединяването на добруджанските земи към Румъния, полкът се премества в Търговище и уволнените военнослужещи са въдворени като бежанци в Шумен.”

С Протокол №50 на Шуменски градско-общински съвет, от където е видно взетото на 11 август 1923 г. решение, се инициализира и узаконява началото на създаването на Добруджански квартал. Така в Протокола четем: „Кметът докладва, че околийската комисия за заселване на бежанците е поискала да се определят за отпущане на живущите в Шумен бежанци тракийци и добруджанци, места за къщи и то: за първите 60, а за последните 40. Тракийците искали да останат на местата, където вече са си направили къщички и коптори източно от Индустриалния квартал, а за добруджанците смята да им се даде мястото, граничещо с индустриалната линия и арсенала, южно от последния, съседно на отпуснатите вече места за бежанците добруджанци.”

Бежанците пускат дълбоки корени в югоизточното предградие на Шумен. Намират не само подслон, прехрана, но и свое място в духовното развитие на града, стават част от него.

Първите заселници са Тодор Жендов, Александър Филев, Ганчо Семерджиев, Стефан Краев, Димитър Мазаджиев, Георги Воларов, Стойчо Ковачев, Атанас Драганов, Иван Атанасов, Васил Попов и Кръстьо Георгиев.

Първата обществена сграда с нестопанска цел в квартала е училищната сграда, наречена „Интернат” (1910 г.). Проектирана е от австрийски архитект. Тя дълго време приютява Мъжката гимназия и Педагогическия институт с базова прогимназия към него. Сега в сградата е настанена Хуманитарната гимназия „Йоан Екзарх Български”.

Дворните места на първите заселници добруджанци са между улиците „Калиакра” и „Тутракан” (сега бул. „Мадара”). След настаняването на добруджанските семейства, общината започва да разпределя дворни места на бедни и бездомни шуменски семейства. Безплатно са раздадени места и на инвалиди от войните, а също и от македонските български краища. Кварталът постепенно придобива градски вид. Засаждат се по улиците декоративни и плодни дръвчета, правят се първите бордюри и тротоари. През 1929 г. кварталът е вече водоснабден, а електричество има от по-рано.

Всички улици носят имена, свързани с Добруджа: Тулча, Кубадън, Силистра, Тутракан, Чернавода и др. Три от улиците носят имена на генерали от Първата световна война. Активно работи кварталното културно – просветно дружество „Добруджа”. То поддържа любовта към родния край и към всичко българско. От Отчета на дружеството за 1937 г. ясно се вижда какви цели и задачи си поставя то, а именно: „…нашата дейност се изразява в културното и духовно издигане на добруджанци, оземляване, обзавеждане и подпомагане, насаждане на единност и любов към Родина и общото ни отечество България, заставайки винаги на фронта на държавата, която ни е приютила” и още: „Една от най-големите задачи на управата, още от настъпването й беше, да може да се справи с настаняването и оземляването на маса нови бежанци от Добруджа – жертва на цинцарски издевателства”.

С доброволен труд и лични средства, добруджанци построяват през 1938 г. паметник на Стефан Караджа. След три премествания, каменната скулптура, поставена на пиедестал, е позиционирана в една от кварталните градинки в близост до читалището.

Обликът на квартала се мени непрекъснато. Извършват се канализация и топлофициране, израстват високи блокове. Бързо се развива и индустриална зона, която започва непосредствено от крайните къщи – Мебелният завод, Тютюневият завод, заводът за тежкотоварни автомобили „Мадара”, шивашко предприятие и много други.

Според историците, червените фенери са окачени първо в Шумен.

В средата на 19 в. Шумен е един от големите градове на Османската империя. Важен стратегически център и един от най-големите военни гарнизони на Високата порта.

Според френския пътешественик Ами Буе, към 1837 г. Шумен има около 20 000 души население. Силното турско присъствие не пречи в Шумен да намерят място западните нрави и привички. Бурният възрожденски дух ражда в Шумен първото театрално представление у нас, първото читалище, първият симфоничен оркестър и др.

През 1851 г. Михай Шафран сформирал в Шумен първия в страната инструментален оркестър. Създава и хор, в който освен млади мъже,  участвали и девойки. За тогавашните патриархални нрави това било нечувано. Няколко години изнася концерти симфоничният оркестър на Михай Шафран. На дамите, които се престрашават да се качат на сцената им казвали “шафрантии”, но на напредничавите шуменки не им пукало много.

По време на Кримската война – 1853-1856 г., в града се установяват голям брой английски офицери и войници. Техните държави са съюзници на Турция във войната срещу Русия. За нуждите на офицерския корпус се създава казино в дома на шуменския търговец Иванчо Сяров. На втория етаж в дома му имало нещо „по-така”. Тръгнала и мълвата за платените женски ласки.

Чужденците водели със себе си „един по-особен тип“ жени. Вечер те танцували разголени пред офицерите, а това шокирало местните. Шуменската община обаче се отърсила от шока и съумяла да прибере тази дейност от улиците, да я регламентира и да печели от нея.

И така, през 1856 г., официалната проституция у нас вече е факт. Отначало персоналът и клиентите били чужденци. Ако и да е имало възмущение сред патриархалните нрави, било е за кратко. Млади мъже демонстрирали открито свободомислие и явен интерес към Френското казино. Така славата на цивилизован Шумен плъзнала из страната.

За будните жители на града, древният занаят не бил кой знае колко ново нещо. „Селото  Мадара, населено някога с циганки и проститутки, е било разрушено през последната война и Шумен е онаследил тази измет”, пише френският пътешественик Ами Буе, минал през града през 1837 г. Има сведения, че и други села около Шумен са се обзавели с публични домове за аскера от огромния турски гарнизон. Откога датират тези бардаци за турските  войници, не се знае.

По сведения на унгарския пътешественик  Феликс Каниц, през 1874 г. проститутки в Шумен е имало и по улиците. Те били местни, изпитани кадри. Според унгареца, шуменци активно се възползвали от услугите им. След Освобождението, червените фенери на Шумен се организират и на други места в страната, най-вече на хотелски принцип.

*******

На 20 август 1892 г., градският кмет на Шумен, Е. Друмев, подписва Приказ №76,  с който урежда задълженията на съдържателите на публични домове и на проститутките в града в 15 параграфа, които можете да видите на следния линк :

http://search.libshumen.org/abeuropeana/ABDKFram.htm?SearchParam=109407&ABFond=0&WSend=Search

Всяко време си има своите културни паметници. Всеки квартал, всяка махала се е очертавала със своите бани, кафенета, занаятчийски работилници, сергии, дюкяни. Те са негови символи.

Едни от първите паметници и предвестници на Възраждането, свързани с настъпването на стопанско оживление по българските земи към средата на XVIII в. са часовниковите кули. От една страна те са олицетворение на икономическата мощ на българските занаятчии. От друга – необходимост да регулират работното време за избягване на конкуренцията, което е изисквало едновременното „вдигане и спускане на кепенците” в цялата чаршия под ударите на „сахата”.

Измежду всички часовникови кули в България от XVIII в. часовниковата кула в Шумен е една от най-старите. Тя се свързва с настъпилото към средата на XVIII в. стопанско оживление на града. Намира се в югозападната му част. Била е издигната в оживения някога квартал „Ортамахле” и записана в списъка на разхвърляне на ханета авариз („хане” – от тур. дом, къща, е облагателна единица в Османската империя; „данъкът авариз” е от категорията на извънредните данъци). Затова се смята, че в тази махала са живели заможни български еснафи, дали средства за построяване на часовника.

Кулата се състои от две части. Долната част е квадратна, с размери 4.20/4.20 м белокаменна кула, с височина 5.40 м, която завършва с леко наддаден каменен корниз покрит със стари керемиди. Над каменния постамент е изградена призмена постройка наподобяваща минаре с дъсчена обшивка, която завършва с малка ажурна част с шапковиден покрив. В нея е поместен, ръчно изработен, часовников механизъм. Времето се е отчитало посредством чукчета върху две камбани, които са отброявали часовете със 156 удара в денонощие.

Като символ на времето, в основата на часовниковата кула е вградена богато украсена чешма, а над нея – мраморна плоча с надпис на османотурски език. В него е упомената годината на строежа – 1740. За неизвестния майстор часовникар има само няколко думи, без да се споменава името му: „Майсторът постави в нея (в кулата) един великолепен и безподобен часовник и си остави такова име, че няма подобни нему.” По предание този архитектурен паметник е дело на български майстори. 

Надписът върху мраморната плоча, над корниза на зазиданата в основата на кулата чешма, прави най-силно впечатление сред всички стихове върху часовникови кули у нас. Той е в стихотворна форма и представлява поема от 24 стиха – колкото са и часовете в денонощието. В тях поетът каменоделец проследява движението на живота, призовава за повече справедливост, човешко равенство и душевна красота.