Author: kraeznanie1

Учен с международна известност, Димитър Димитров Каданов е роден на (30 март – стар стил) 12 април 1900 г. в Шумен, в семейството на полк. Димитър Каданов и Василка Костова Дюкмеджиева. Семейството е заможно и високообразовано. Бащата, роден в с. Шипка, завършва Военно училище в Русия, служи в Шумен и през Балканската война – 1912-1913 г. – е командващ артилерията на Трета българска армия. Майката Василка Дюкмеджиева е една от първите три шуменски девойки, завършили гимназия в Русия и завърнали се в България, поели пътя на учителската професия.

Димитър Каданов завършва Шуменската мъжка гимназия с пълно отличие и записва медицина в Пражкия университет. През следващата година се прехвърля в университета във Вюрцбург, Германия. Проявява се като амбициозен студент и още през 1925 г. полага с пълно отличие държавен изпит за лекар и получава докторат за представена дисертация върху експериментално-морфологични проучвания. Същата година новозавършилият лекар е назначен за аспирант към Института по анатомия и хистология във Вюрцбургския университет.

В Германия, д-р Каданов работи в продължение на 8 години – 4 години изнася лекции по анатомия, самостоятелно ръководи упражнения по топографска анатомия, участва в международни конгреси със собствени проучвания.

В края на 20-те години, д-р Каданов получава известност като учен с оригинален, собствен принос в анатомията и хистологията на крайните нервни окончания. Направените от него снимки на микроскопски препарати, оцветени по негова технология на рецепторните прибори в носната кухина, гръкляна и др., пораждат всред учените от цял свят голям интерес. Постиженията му са цитирани и препечатвани в повече от 480 публикации в специалната научна литература в чужбина. Д-р Каданов има оригинален принос и научно признание и в научните си разработки, отнасящи се до възстановяването на нервните влакна след присаждане на кожа и по отношение на особеностите, които настъпват с нервните органели при случаите на тежки изгаряния, при дълбоки и обширни по площ наранявания, както и при грубите кожни ръбци (келоиди).

След завръщането си в България, д-р Димитър Каданов е избран за редовен доцент, а през 1945 г. е редовен професор и титуляр на Катедрата по анатомия при медицинския факултет в София.

Проф. д-р Каданов работи и в областта на макроскопската анатомия и разработва също антропологични проблеми. Под негово ръководство са проведени масови измервания върху 63 000 души и е извършена статистическа разработка на получените данни. Този огромен труд е и първата антропологическа стандартизация в нашата страна, ползвана и за нуждите на промишлеността.

За българските студенти медици, проф. Каданов съставя и издава 9 университетски учебника, 4 учебни помагала, отпечатва на български език и първия цветен анатомичен атлас. Освен това публикува 220 научни труда, 60 обзорни научни статии и над 300 доклада и рецензии.

 За големите му заслуги в областта на анатомията и морфологията, проф. Каданов е избран за член-кореспондент на БАН, за почетен член на Унгарското анатомично дружество и на Полското анатомично дружество. От 1965 г. е член на немската академия на науките „Леополдина”.

На 6 октомври 1982 г., проф. Каданов умира на 82-годишна възраст.

В развоя на българското изобразително изкуство, жените художнички са проявявали значителна творческа дейност. Макар и малцинство, в първите курсове още при откриване на Рисувалното училище в София през 1896 г., са отбелязани имената на няколко девойки, някои от които след време преуспяват в областта на изкуството.

По-късно, след войните, е обособено дружество на българките с висше образование, към което през 1928 г. е създадена секция на жените художнички. Тази група устройва редовно всяка година изложби, а постиженията на художничките са на голяма висота. Много от тях не издържат на тежките житейски условия и прекъсват творческия си път. Други продължават ревностно да рисуват. Една от тях е художничката Елена Карамихайлова. Тя е една от най-изтъкнатите български художнички от следосвобожденската ни епоха. Нейното творчество е дълбоко осмислено от естетиката на импресионизма, от любовта към българската природа, към българската жена, към човека.

Елена Карамихайлова е родена в Шумен на 6/19 декември 1875 г. в семейството на родолюбивия търговец Кара Михаил Янев и съпругата му Жечка Хаджиласкова – и двамата по произход болградски българи. На ул. „Цар Освободител” № 45 в град Шумен се е намирал ханът с гостилницата и бакалницата на Кара Михаил Янев. Той бил виден търговец-бакалин. Разполагал с коне и файтони – единственото превозно средство за пренасяне на пощата и за поддържане на пътната връзка между Шумен и Каспичан и обратно с Барон Хиршовата железница Варна – Русе. Майката, Жечка Хаджиласкова, е петото от седемте деца на Иван Хаджиласков, по професия кожухар. Нейн вуйчо е Димитър Хаджистанчов, обесен от турците като участник в четата на Хаджи Димитър.

Карамихайлови имат 4 деца. След като получават основното си образование в известното тогава в Шумен Нанчово училище, доброто материално състояние на бащата позволява те да продължат да учат в Робърт колеж в Цариград.

След като завършва прогимназиалното си образование, Елена Карамихайлова продължава обучението си в Американския колеж в Цариград. Същината на обучението в колежа е насочена към изучаването на английски език, а останалите предмети са били допълващи. Рисуването е преподавано по съвсем отживял метод. За това художническото дарование на Елена преминава през петгодишен застой – точно колкото трае следването ѝ в колежа.

 През 1895 г., Елена Карамихайлова завършва колежа и се връща в Шумен, като решава веднага да замине в чужбина да учи пиано. През есента на 1895 г. тя пристига във Виена. Но влечението ѝ към живописта е по-силно. Изоставя музиката и през 1896 г. постъпва като ученичка в частното рисувално училище на словенеца проф. Треблов, в т.нар. „Дамска академия”, защото тогава в Държавната академия не са допускани жени. Скоро след това се връща в Шумен, където остава две години. Получава покана да отиде в Цариград като преподавателка в първоначалните класове на колежа, чиято възпитаница е. По-късно е поканена да ръководи курса по рисуване в по-горните класове, като е предпочетена пред тогавашния преподавател, италиански художник, който е бил и художник при двора на Абдул Хамид. През 1899 г., Карамихайлова се прибира в Шумен, където не се задържа дълго – решава да замине в Мюнхен, за да продължи образованието си. Две години Елена Карамихайлова учи при проф. Книр, а след това две години – при проф. Християн Ланденбергер – прочут колорист. След това продължава обучението си при проф. Анжело Янк, при когото усвоява законите на живописта на открито, влиянието на въздуха и светлината върху човешкия образ, взаимоотношенията между фигурата и пейзажа. Усвоява принципите на известната по онова време Мюнхенска школа. През 1908 г., Елена Карамихайлова се връща в Шумен и започва самостоятелна дейност. Изпраща картината „Сестра ми” в Загреб за участие в Южнославянска изложба – отзивите за творбата ѝ са повече от ласкави. Зарадвана от успеха си, Елена се връща в Мюнхен и наема частно ателие и започва упорито да работи. От 1909 до 1910 г. е в Мюнхен, рисувайки предимно портрети. През 1910 г. се завръща в родината си и се установява в София. След избухването на Балканската война и с надеждата за по-спокойни дни, тя решава да замине за Франция. Двете със сестра си тръгват за Париж през 1914 г. Но размириците, причинени от военните действия, принуждават двете сестри да заминат за Мюнхен, а оттам, след труден път през Виена, те се връщат обратно в София. Още с пристигането си, Карамихайлова започва усилена работа.

По време на Първата световна война, младата художничка продължава да рисува своите близки, създава и много картини с цветя и натюрморти. Забележителното е, че тя никога не е натрапвала своето изкуство – рисува тихо и неуморно и създава творба след творба. Участва и в живота на дружество „Съвременно изкуство”, основано през 1903 г., което продължава да организира изложби и по време на войната. През 1920 г., когато се създава дружество „Родно изкуство”, Карамихайлова е една от основателките му и взема участие в организираните изложби. Насочва се и към сюжети от живота на българското село. В продължение на близо две десетилетия, художничката редовно всяка година през пролетта и есента разнася от София до Земен своите платна, за да създаде редица образи на майки и деца от местния край. Установява се в земенски дом, сближава се с домакинята, която е и неин модел. Карамихайлова навлиза в нов етап на своето творчество. От този период са картините „Деца от Земен”, „Овчарка”, „Две сестри”, „Из дефилето на Струма” и др.

Цветята са една от любимите теми на Елена Карамихайлова. За онова време, това е нов жанр в българската живопис. Осмислени духовно и поетически, картините ѝ с цветя „Хризантеми”, „Слънчогледи”, „Рози”, също търсят лирични внушения.Самопортретуването също не е чуждо на художничката. Тя оставя два свои автопортрета – от 1908 и от 1916 г.

• 

• 

• 

През 1955 г. Елена Карамихайлова е удостоена със званието „Заслужил художник”.

Умира през 1961 г.

Малка част от богатото творчество на Елена Карамихайлова се съхранява и излага в Художествената галерия в Шумен. Част от картините са закупени през 1979 г. от нейни наследници, а други – подарени от самата нея и от Олга Коларова. Може би най-голямата признателност на шуменци към тази талантлива художничка се изразява в приемане на името ѝ от галерията в града. През 1984 г. по предложение на ръководството на галерията и най-вече на Деян Евтимов, Художествената галерия в града получава името „Елена Карамихайлова”.

• 

• 

Изгонените през 1492 г. от Испания евреи, се разселват в големите градове на Османската империя. Първите еврейски семейства идват от Одрин в Шумен. За ранното настаняване на евреите в града говори фактът, че еврейската махала се намира непосредствено под Стария град. А по местоположението на една махала може да се съди за времето, по което става заселването на хората, живеещи в нея.

В края на 17 в. и началото на 18 в. в града вече има значителен брой евреи. Още от времето на заселването си, те заемат западната част на града. През 1810 г. са преброени 38 къщи с еврейски семейства. Н. Бозвели намира 40 еврейски фамилии, а според официалното преброяване на Княжество България от 1880 г. в града живеят 738 евреи. За съществуването на еврейски молитвен дом /синагога/ съществуват оскъдни данни. Сградата е известна сред населението като „Къщата с часовника” поради наличието на такъв вдясно от входа на синагогата. Данни около построяването на храма липсват. Знае се, че преди него е съществувал друг – дървен храм, който се оказва негоден за извършване на култа и през 1848 г. е построена последната сграда. От старата синагога остават само 7 книги на староеврейски, написани върху пергамент. Част от архива е също унищожен поради наводнение. Синагогата е обявена за паметник на културата, но през 90-те години на 20 век е съборена.

Еврейската махала е разположена в края на града до местността „Кьошковете”. Чрез своите малки бакалници, сладкарници, тенекиджийски работилници и кафенета са се препитавали много еврейски семейства. Редом с тях е имало и магазини на турци, арменци, българи, с които евреите поддържали приятелски отношения. През 1870 г. откриват първото в България мъжко еврейско училище. През 1874 г. е открито и първото еврейско девическо училище в страната. Двадесет години по-късно, евреите в града основават и читалище „Агодат Иладим”.

Характерна черта на евреите е тяхната благотворителност. Още през 1870 г. те създават дружество „Милосърдие”. Принадлежността си към България евреите показват, когато трябва да се събират средства за построяване на паметник на бележития шуменец Панайот Волов. А в годините на Закона за защита на нацията, въпреки че са им отнети граждански и човешки права, над 40 шуменски семейства евреи даряват средства във фонд „Зимна помощ”.

След създаването на държавата Израел, през 1948 г., в Шумен остават малко евреи, които съхраняват традициите си и продължават да работят за доброто на града.

През 1880 г., татарите са 336 души в Шумен, а през 1893 г. те са вече 648. Татарите идват в града на два пъти. Първата вълна е около 50-те години на 19 век, вероятно след Кримската война. Заселват се в своя махала, която наричат Меджидие, по името на тогавашния турски султан Абдул Меджид. Около 1864 г. идва втората група татари в града. Те заемат съседни територии и си наричат отново своя махала по името на тогавашния султан Абдул Азис. Двете махали по-късно се обединяват в една, наброяваща около 200 къщи. През 1869 г. татарите изграждат своя джамия, известна като Татарска джамия. Джамията е известна с още две имена – Рифат паша и Трите моми.

В Шумен освен компактни етнически общности живеят и представители на различни европейски националности: унгарци, поляци, чехи, французи, немци, руснаци, украинци и др., които съдействат за европеизирането на града и за социалния и културния му облик.

Връзките между Шумен и Русия са дълголетни. Много наши съграждани са се обучавали в руски учебни заведения, пренасяли са руската култура, участвали са в отряди за освобождението на България. Шумен става седалище на повече от 700 руски емигранти през 1920 г. Руснаците, които се установяват в града, строят живота си и историята си в Шумен. Тук, както и в други градове на страната, от 1949 г. до 1990 г. съществува Клуб за българо-съветска дружба. През този период много специалисти от Русия оказват помощ при изграждането на най-големите заводи в града, поддържат се тесни връзки и отношения с побратимения град Херсон.

Шумен е пример за град, който обединява общности с различни религии. Хората живеят в единство, мир и разбирателство. Организират се симпозиуми, конференции, посветени на толерантността, етнофестивали. За тази толерантност бележитият шуменец Стилиян Чилингиров е оставил чудесно описание: „Посещавайки през всяко време на годината, през всеки час на деня, Кьошковете бяха особено многолюдни в петъчни, съботни и неделни дни – седмичните празници на трите вероизповедания в града: мохамеданско, израилтянско и християнско…”

Векове наред Шумен е населяван с хора от различни общности и религии. Наслагването и преплитането на техните традиции и вяра е довело до огромно богатство от религиозни празници, богатство от културни събития. Векове наред тези различни по народностен състав групи, живеят в мир и разбирателство, живеят в съседни улици, общуват помежду си, празнуват заедно, живеят в една магия на единство и многообразие.

Какво е историята на един град без неговите хора? Хората изграждат лицето на града, което е многолико. С взаимна толерантност и разбирателство съжителстват българи, роми, турци, арменци, евреи и по-малобройни представители на други етноси – руси, чехи, поляци, украинци, татари и др.

От Освобождението до днес българите са в основата на административната, стопанската и политическата власт, изграждат новия архитектурен облик на града, строят фабрики и заводи, училища и читалища, основават благотворителни дружества, разкриват висши учебни заведения и театри.

С представители на другите общности създават пивоварна фабрика, организират първата българска оперета, произвеждат първите български камиони, работят в най-големия завод за обработка на алуминий.

Турската общност води началото си от годините, когато България е част от Османската империя. Първоначално е господстващ етнос, а след Освобождението е равноправен. Неговите представители са се занимавали със занаяти, строили са сгради, които и до днес представляват архитектурна забележителност, имали са свой културен живот.

Важна информация за устойчивото присъствие на турската етнокултура в общата картина на град Шумен се открива в наследството на видния шуменец Христо Герчев.

В спомените си Христо Герчев пише: „Аз заварих Шумен през втората половина на 80-те години с някогашния му характерен турски изглед и ориенталски вид. Турското население беше мнозинство, турският език се чуваше навред и множество джамии почти във всички махали, извишавах към небесата своите островърхи минарета”.

В спомените на Герчев градът запазва архитектурното наследство от турско време. Това са: останките от голямата крепостна табия Беш тепе, Илдъз табия, Москов табия, многобройните джамии, солидните каменни магазини по Казанджийската чаршия и по улицата към площад „Араста”. Към детайлизирания портрет на града се изтъкват: „кривите и тесни калдаръмени улици”, „турските ханища”, „типични турски дюкяни, ниски, с дълги стрехи”, „типични турски абаджийски дюкянчета, тенекеджийници, тюфекчийници, дръндари, а към „Бит пазар” и еменджии, памукчии, ахчийници. Герчев пише за Кълека като оживен турски занаятчийски и търговски център с напълно екзотичен ориенталски облик. А кратките му бележки за турското читалище го представят като средище на турската духовност и култура.

През 1837 г. в Шумен се открива първата в България турска военна болница от съвременен тип. От средата на 19 в. в болницата работят и българи, завършили медицина в Цариград и в Европа.

След Освобождението турците се включват активно в цялостния обществено-политически и културен живот на града. Те са занаятчии, депутати, педагози и др. Като равноправни граждани много турци участват в защитата на Родината по време на Сръбско-българската война от 1885 г. и във войните за национално обединение – 1912/1918 г.

За подобряване на качеството на живот на местното турско население в различни години са открити училища включително и Средно мохамеданско духовно училище, което съществува и днес. През 1948 г. е основано турското народно читалище „Назъм Хикмет”. Културно-просветна дейност извършват и редица благотворителни дружества. Най-големи успехи постига Държавният турски естраден театър с танцов състав, който става носител на престижни международни и национални награди.

Известно е, че ромите се класифицират в зависимост от религията, която изповядват и от занаятите, които упражняват. В шуменска област най-многобройна е групата на кошничарите, но има от „дръндарите” (музиканти) и от бакърджиите. Едни от най-популярните ромски занаяти за града са: медникарството, ковачеството, тенекеджийството и кошничарството. Така например, през 18 и 19 век град Шумен се оформя като един от най-големите медникарски центрове. Това е свързано с превръщането на града в стратегически важна крепост на Османската империя. Според пътните бележки на пътешественици от 18 век, в Шумен са били най-прочутите в Турската империя роми-бакърджии, които снабдявали Цариград с медни изделия. Медникарският занаят отдавна вече не съществува, но в паметта на шуменци остава Казанджийската улица с многобройните медникарски работилници.

Първите преброявания сочат, че ромите в Шумен са били много малко. Резултати от преброяване през 2011 г. показват, че те са вече една трета от населението на града.

Ромите в Шумен спазват обичаите си. Те са организирани в редица културно-просветни дружества и фондации и участват в театрални и самодейни състави.

През епохата на турското владичество в редица градове в българските земи е имало малки арменски колонии. Обикновено те се заселвали в добре развити в икономическо отношение градове. Поминъкът им били различните занаяти и отчасти търговията.

Началото на арменската колония в Шумен е поставено през 1605 г. По това време са се образували и колониите в Русе, Търново и Разград. За установяване на времето на заселване на арменците в Шумен, косвено помага „Хронографията” на арменския хронист Крикор Таранахци. В нея той пише, че през 1605 г. вследствие на глад, многобройна маса арменци се изселили от гр. Кафа и минавайки Черно море с кораби, през Варна се пръснали до Белград и Полша. На този път е стоял и град Шумен.

През 1640 г. католическият епископ Петър Богдан, обикаляйки българските земи, споменава за 19 арменски къщи и около 40 души арменци, които нямали църква и се молели в една стая. Първите арменци живеят в покрайнините на града и съжителстват мирно с местното население. През 1800 г. арменците се групират около сегашната арменска църква. След пожара от 1830 г. те изграждат по-голяма, вече каменна църква, осветена през 1834 г.

Заслугите на арменците за развитието на града през следващите години са много. През 1867 г. откриват първото в България арменско училище, а през 1880 г. създават първото арменско Дружество на любителите на театъра. Една от най-големите заслуги на арменската общност за културния живот в Шумен е създаването през 1954 г. на Ансамбъла за арменски танци и песни „Ереван”.

Днес арменската общност продължава да развива арменската култура, да съхранява традициите си и да допринася за етническото разнообразие на Шумен.

Следва продължение….

Началото на Осмомартенското автомобилно рали за жени в Шумен, което се провежда в чест на Международния ден на жената, се поставя на 7 март 1970 г. Дванадесет екипажа участват в изпитанието за майсторско управление и изминават определен маршрут, като пет автомобила са Москвич, три – ЗАЗ, два – Волга, по един – Вартбург и Трабант.

На 7 март 1970 г. в 10 часа е даден официално стартът на състезанието. Маршрутът е следният: Шумен – Плиска – с. Калугерица – с. Мадара – Велики Преслав – Шумен. При финиширането на всички екипажи в Шумен, е поставен стартът на специалния етап, даващ възможност на всеки да покаже своето майсторско управление на автомобил. Специалният етап се състои от „змейка”, включваща преодоляването на седем колчета, разположени на еднакво разстояние едно от друго. Следващото изпитание е влизане на преден и на заден ход в гараж, с което приключва етапът на майсторското управление. Условието е всички тези задачи да се извършат максимално бързо. Победител е екипажът Стаматка Казакова – Марина Филипова с Вартбург.

През 1971 г. стартират четири женски отбора от 15 екипажа със собствени коли. Маршрутът е с дължина 101 км с две специални изпитания за майсторско управление. Предходната купа на окръжния съвет на БАТК се връчва на Цветанка Каинова – Валентина Рашкова с Москвич 408 от МЗ „Мадара”, отборно – МЗ „Мадара”.

През 1972 г. в надпреварата се включват 14 екипажа от четири отбора: Окръжен съвет на БАТК, ДСО „Мототехника”, ДАТ, ЗТА „Мадара”. Оценката за представянето се оформя от три елемента: преминаване на определен маршрут при спазване на всички изисквания на Правилника за движение по пътищата, майсторско управление (става в центъра на Шумен) и пробег от 53 км. Индивидуален първенец е екипажът Геновева Енчева – Маринка Хараланова.

Четвъртото поред рали „Осми март” вече носи белезите на голямо окръжно състезание и е крачка напред в масовизирането на автомобилния спорт сред жените. То се провежда на 7 март 1973 г. със старт на пл. „Девети септември”, където е и изпитанието за майсторско управление на автомобила. Надпреварата се води от 21 екипажа, които изминават 65-километров затворен маршрут с пет часови контроли. Организаторите обезпечават състезателките с гориво за проявата и прехода от местодомуването на автомобилите до Шумен и обратно. Всички участнички получават по един комплект предпазни колани. На първо място в генералното класиране е екипажът Стефанка Петрова – Стоянка Сланева с ВАЗ 2101.

През следващите две години ралито продължава да се провежда на същата дата. На 7 март 1976 г. стартират едновременно традиционното мартенско рали и окръжно рали (мъже) за лиценз. При жените участват 12 екипажа, които се състезават по маршрут с дължина 46 км.

Женските осмомартенски ралита продължават да се провеждат с известни прекъсвания през годините до 1981 г., когато е проведено последното.

Малцина знаят, че в протоколите на Учредителното събрание от 22 март 1879 г. е записано: „Тодор Джебаров предложи щото столица на княжеството да бъде София.” На него, почти неизвестния възрожденски учител, столичани дължат почит и признателност за оценката, дадена на София като сърце на българските земи.

Роден е на 6 март 1850 г. в Шумен. Баща му, Иван Джабаров, се препитава с абаджийство, търговия и златарство. Замогнал се бързо, бащата успява да изучи и шестте си деца. Тодор е вторият син в семейството. Родът му са все трудолюбиви хора и оттам и прякорът им – „джебар” – от арабски – бърз, трудолюбив, могъщ.

Тодор Джебаров учи първо в българското училище в Цариград. Тамошните български първенци му издействат стипендия за английския колеж Сейнт Джулиън на остров Малта. Джебаров завършва образованието си в прочутия Робърт колеж със степен „бакалавър”. Деветнадесетгодишен той се завръща в родния Шумен, където веднага е назначен за главен учител в местната гимназия. Получил много добра подготовка във френския колеж, той води обучение по редица предмети: френски език, история, аритметика, геометрия, физика. Като главен учител често присъства на годишните изпити в края на учебната година, следейки за опитността и умението на учителите, за успеха на учениците.

В периода 1870-1876 г., Тодор Джебаров е подпредседател и председател на шуменското читалище „Архангел Михаил”, режисьор на читалищната театрална трупа, която представя „Криворазбраната цивилизация” от Д. Войников. Участва в подготовката и на други пиеси. През 1875 г. заедно с Панайот Волов и други членове на Шуменския революционен комитет Джебаров е хвърлен в затвора, където престоява пет месеца. Освободен е от турските власти под гаранция и отново се изявява на учителското поприще. През 1876 г. се жени за младата учителка Жечка Патоева.

По време на Руско-турската освободителна война, Т. Джебаров извършва разузнавателна дейност в полза на руснаците. Справя се отлично. След като руските войски влизат в Шумен, гражданите единодушно го избират за председател на Шуменския окръжен съвет. На следващата година Т. Джебаров е избран и за народен представител в Учредителното събрание в Търново и се включва дейно при приемането на Търновската конституция. На 3 април 1879 г. депутатите в Учредителното събрание единодушно избират за столица на Княжество България град София. Въпросът се обсъжда на 13-то заседание по предложение на шуменския учител и общественик Тодор Джебаров. Той предлага София да бъде столица, тъй като „тя е сърцето на българските земи”. В град София, Район „Триадица”, квартал „Манастирски ливади“, има улица, носеща днес името на Тодор Джебаров.

От 1879 г. до 1885 г. последователно заема постовете окръжен управител в Свищов, Плевен, Варна и Разград. Пръв в България той урежда междуселска поща. След 1885 г. е секретар, инспектор и член на техническата комисия по построяване на железниците и пристанищата. Между 1903 г. и 1906 г., Т. Джебаров е директор на Държавната печатница в София.

Умира през 1945 г. на 95-годишна възраст в София.

Като личност и революционер Левски е уникално историческо явление. У него намират щастливо съчетание множество най-прекрасни човешки качества, които го извисяват като професионален майстор на революцията, като идол и ръководител от най-голям мащаб. Ако трябва да се степенуват неговите заслуги с оглед делото на българското освобождение, най-напред трябва да се посочи изключителният му принос за формирането и утвърждаването на революционната стратегия, осъществена чрез изграждането на вътрешна революционна организация.

Той има стотици занаяти – търговец на жито, на кожи и на добитък, въглищар, манастирски просяк…

Той бива навсякъде в България. Необикновен човек, обвит с легендарна светлина образ, който в нашето съзнание побира в едно обикновеното с изключителното, реалното с измисленото, простото с великото… Предан до всеотдайност на революцията и свободата, Левски печели доверието на хората, които убедено вярват в правотата на народното дело. Те му вярват, защото той съумява да намери най-пряката пътека до народната душа, да надникне в нея с прозорливи очи, да си послужи с простички думи, с които да обясни на жадните за човешки живот и справедливост българи какво значат неговите идеи за равенство, демократична република, за братство с другите, без да се гледа на вяра и народност.

Дякона успява да обедини хора без никакъв революционен опит, да им вдъхне надежда, че България може да бъде свободна, да ги приобщи към голямата идея за национална независимост.

Първият таен революционен комитет в Шумен е създаден от Васил Левски през 1869 г. Като се има предвид, че поначало Шумен е турски град и една от най-могъщите крепости на турската империя, създаването на комитет е безспорен успех. По-късно, при други посещения в града и при срещи с други революционни дейци в Шумен, Апостола винаги се интересува как вървят нещата, помага със съвети.

С кого се среща Левски в Шумен? Имената на основателите на шуменския комитет са уточнени. Те са шест души. Тодор Байчев и В. Куцаров преди това членуват в комитета, съставен от М. Бенли, а Ил. Маджаров – в ТЦБК. Н. Българов е търговец, разкрил кантора в Шумен през 1869 г. Той идва от Търново. За него се знае още, че в хана на родителите му в Търново е отсядал Левски. П. Вълнаров е бивш сливенски учител, назначен през 1868 г. в Шуменското класно училище. Сава Райнов, Ив. П. Тодоров се сочат като основатели на Сливенския комитет през 1869 г. Приема се, че при посещението на Левски в Сливен, Сава Райнов е препоръчал своя съмишленик П. Вълнаров, работещ в Шумен. Изхождайки от метода на работа на Левски, се приема, че посочената сигурна връзка в Шумен е сериозно основание за идването на Апостола в града.

Според редица изследователи, сред учредителите на шуменския комитет, има още едно лице, което би могло да бъде препоръчано на Левски. Това е шуменецът Тодор Байчев. Неговата съдба се преплита и го свързва тясно с тази на шуменеца Христо Бояров. Имената на Бояров и Левски са записани сред спомагателните членове на Българското книжовно дружество (БКД). Относно Хр. Бояров и Т. Байчев съществува един любопитен факт – те са в близки отношения с Васил Друмев, чиято дружба с Васил Левски е документално освидетелствана. В. Друмев се завръща за кратко в Шумен през лятото на 1869 г.

Учредяването на революционния комитет в Шумен се предполага, че става през втората половина на август 1869 г. Известно е също, че спомените на революционните дейци лягат в основата за възстановяване дейността на Левски по изграждане на Вътрешната революционна организация. За това, че комитетът е основан от самия Левски, казва Ат. Стойков – комитетски деец от ян. 1873 г. и председател на комитета от ян. 1875 г. За това говори и В. Харизанов, член на комитета от ян. 1873 г. до септ. 1875 г. Изрично подчертава, че за по-стария комитет, основан от Левски, е слушал от самите първооснователи В. Куцаров и Т. Байчев. Н. Обретенов казва: „Аз знаех, че в Шумен има революционен комитет, основан от Левски още през 1869 г., затова отидох там. Успях да го възобновя, заедно с шуменските младежи…”

След Освобождението, в гр. Нови пазар много се говори за посещенията на Дякона. Години по-късно, учителят Никола Вълнаров заедно с обществениците Иван Илиев и Георги Гроздев събират сведения, според които Апостола е посещавал два пъти Нови пазар. Той записва разказа на дядо Митьо Колев за това събитие. Случва се в дома на Коджа Пеню – ръководителят на местния революционен комитет. Самият Митьо Колев – по това време 16-17-годишен младеж, другарува със сина на Коджа Пеню Балчо. Бащата ги вика и им казва, че очаква вечерта гости, за които турците не бива да научават. Нарежда им да охраняват къщата и улицата и да не пускат никого.

Било началото на зимата. Обикаляйки наоколо, Митьо Колев забелязва, че идващите са все възрастни хора и всеки носи нещо завито. Събират се 10-15 души. Късно вечерта гостите си тръгват както дошли – един по един. Коджа Пеню повиква младежите да се стоплят и вечерят – в стаята те виждат двама непознати с ямурлуци, готови за път. Единият бил по-нисък, рус, а другият по-висок, с голяма брада. Коджа Пеню взема голяма тояга, ножа и брадвичката си и повежда гостите си по пътя за Силистра. На другия ден пак повикал момчетата и ги предупредил да не казват никому нищо за снощното събрание, защото тук бил „баш комитата-Дякона”.

За посещението на Левски във Велики Преслав, Стоян Дончев разказва, че преди доста години покойният вече служител в Районният съд в града – Васил Добрев Попов, е разказвал неведнъж спомени за живота на дядо си Васил, който бил свещеник. Дядото разказва на внука си, че Дякона е посещавал Нови пазар и е отсядал тайно в къщата му. Васил Левски се укривал в едно малко помещение на еднокатната му къща. Няма данни да е създаван революционен комитет в града.

Легенда или истина е идването на Левски и в Дивдядово? До нас не са достигнали архивни материали. Не са записани спомените на революционните дейци в Дивдядово. Запазено е само преданието, с времето лишено от подробности. А оттогава са изминали повече от сто години. Според спомените на отец Захари Димов и други негови съселяни, през месец май 1870 г. в Дивдядово идва Васил Левски, представящ се за богат букурещки търговец. Привечер откъм Осмар по Тракийската пътека, през лозята в местността „Разбой”, той пристига с още двама свои спътници, смесвайки се с връщащите се от лозята копачи. Среща ги по тъмно в една от килиите на местното училище селският свещеник Захари Димов, който повиква и първенците Тодор Рахнев, Митьо Чакъров, Марин Хашлянов, Стефан Русев и Върбан Попов. Без да им се обяснява кой е „богаташът”, било хвърлено семето на бунта. На Дякона предали 2000 турски лири, почерпили се и на сутринта тихо тримата спътници напуснали Дивдядово.

Името на Левски в Дивдядово винаги се свързва с името на поп Захари Димов. Кой е поп Захари? Захари Димов е роден около 1820 г. в Дивдядово. Завършва шуменското килийно училище. Учителства в родното си село. През 1857 г. даскал Захари приема свещеническо звание. Взема дейно участие в черковната борба. Обявява се против гръцкия владика Вениамин и не го допуска в енорията си. Заподозрян от турските власти, непокорният свещеник е хвърлен в шуменската тъмница, освободен оттам след застъпничеството на митрополит Симеон. Поп Захари се включва активно и в революционните борби преди Освобождението. Застава начело на комитета в Дивдядово. За революционната дейност на отец Захари Димов може да се съди и от негова приписка в една черковна книга: „За общо народно дело гроша 2 000. Май 1870 г.”

Стилиян Чилингиров в книгата си „Васил Левски : Живот и революционна дейност” пише: „Да се опишат неговите обиколки, ще каже да се нашари до неузнаваемост картата на България. Няма кът, дето да не е стъпил неговия крак, няма премеждие, което да не е налитало на главата му. Но Левски винаги се е отървавал благодарение на своя кураж и чутовна съобразителност.”

Харалан Ангелов е роден в Шумен на 10.02.1845 г. По бащина линия произхожда от стар преславски род, преселен в града около началото на 19 век. Любознателният му отец стига до Букурещ, за да дири добро училище, но безуспешно, тъй като не открива роднината си, който трябвало да го подкрепи материално. Залавя се с терзийски занаят и щом се връща в Шумен, отваря дюкян. После търгува с жито, става кръчмар, но и с това не сполучва. Обеднелият баща трудно изхранва голямото си семейство със седем деца.

Сиромашко е детството на малкия Харалан, нерадостни са ученическите му години. Слаб физически и болнав, често пъти ходи на училище скромно облечен и недохранен. По-късно в стихотворението си „Тъга” той пише, че „орисницата му не му е изпрела жица от злато и бяла коприна”. В училище Харалан Ангелов се проявява като способен ученик, любимец на учителите си. Неговата любознателност събуждат Добри Войников и Ан. Гранитски. Още тогава Харалан Ангелов е привлечен от Войников за помощник учител с 25 гроша месечна заплата. Свири известно време и в неговия оркестър. Четвъртият клас обаче е закрит, след като Войников напуска Шумен. Така образованието на Харалан Ангелов завършва. Единствената му възможност остава самообразованието – така научава руски, френски, италиански; ползва старогръцки и латински. За да изкарва прехраната си, Х. Ангелов е принуден да работи на различни места: Каспичан, Варна. Във Варна започва да пише стихове.

През есента на 1870 г. е вече учител в Жеравна и е инициатор за откриване на читалище „Единство”. Продължава да се самообразова. Чете Гьоте, Шилер, Молиер и др. Продължава да пише. Първите му стихове излизат в сп. „Читалище”, издавано в Цариград. В Жеравна Харалан Ангелов се среща с Левски и Ангел Кънчев. Техните революционни идеи отекват в съзнанието му, вълнуват го и намират място в стиховете му от този период.

Учителства във Варна и две години в Шумен (1875-1877), където ръководи за кратко и местния театър. Преподава музика, сътрудничи на редица списания, в които публикува свои стихове. Известно време е член на Окръжния училищен съвет в Шумен. Грижи се за училищата в целия окръг. Той е и сред най-преданите и ревностни читалищни дейци. Сред имената на най-добрите сказчици стои и неговото име. Няколко години е избиран за председател на читалище „Архангел Михаил”.

По примера на древна Атина, където всички големи събития били съпровождани с театрални представления, шуменци честват по същия начин създаването на българската войска. Това става с постановките на драмите „Смъртта на княз Потьомкин” в превод на А. П. Шопов и „Възцаряването на Крума Страшний” от Добри Войников. Пиесите се играят от новобранци. От протокол на настоятелството на читалище „Добри Войников” от октомври 1878 г. е видно, че инициативата е както на самите новообранци, така и на техния бивш вече учител Харалан Ангелов, председател на читалището. Той ръководи и подготовката на представленията, поставени на читалищната сцена през втората половина на октомври и началото на месец ноември 1878 г.

След това е секретар на общинския кмет и практически изпълнява неговите задължения.

Обществената дейност на Харалан Ангелов се проявява предимно след Освобождението. Уважаван от населението, по време на изборите за Учредително събрание той е избран за депутат, но поради либералните си възгледи, не е снабден с необходимите книжа за избора. Бил е окръжен управител в Разград, Лом и Стара Загора. На 13 февруари 1882 г. е назначен за секретар на Варненската община, а от май 1884 г. е заместник-кмет.

Харалан Ангелов е кмет на Варна от 20 май 1885 г. до 12 ян. 1888 г. и от 27 февруари 1888 г. до 15 април 1888 г. Той продължава политиката на предшествениците си и особено на кмета Михаил Колони за модернизирането на града в европейски дух. Закърмен с възрожденските идеали, Харалан Ангелов се опитва да направи всичко по силите си за издигане на културно-просветния живот в града.

Харалан Ангелов е автор на повече от сто стихотворения. Част от тях са печатани в сп. „Читалище”, „Градинка”, „Звездица” и в някои вестници, но повечето остават в ръкопис. Пише елегии, сонети, кантати, басни, детски стихове, използвани в учебната му работа.

Последните години от живота си изживява в родния Шумен. Забравен и самотен, умира от туберкулоза на 59-годишна възраст на 25 юли 1904 г.

Първият българин, който пробива в крепостта Холивуд и американското кино е Пери Н. Векров. Роден през 1881 г. в Шумен. Още като малък заминава с родителите си за Александрия – Египет, където като ученик влиза в една френска драматична трупа. Учи в „Роберт колеж” в Цариград. В началото на 20 в. се връща в България и следва право в Софийския университет. Посещава и лекциите на първата българска драматическа школа.

Едва 20-годишен заминава за САЩ. Влиза в трупата на Аугустин Дели, където се опитва като драматичен актьор, изпълнител във водевили и поставя театрални пиеси съвместно с известния в онези години театрален режисьор Дос Рейли.

Макар и за кратко, учи в школата на Томас Х. Инс на Кълвър сити и изпълнява малки творчески задачи, посветени му от „супервайзера” на американското нямо кино.

По препоръка на Томас Инс, фирмата „American Kinemacolor” го ангажира и му поверява постановката на някои от първите си филми. Оттук започва кариерата му като актьор и режисьор в полето на кинематографията. След това работи последователно във „Вайтаграф” и „Метро”, където режисира „Из превъзходния път” с Анита Стюарт и Чарлз Ричман и „Чарлз медното сърце”. С този филм, според някои, Пери Векров се проявява като голям режисьор, а във филма „Нейните тайни” Алис Тери получава достъп до големите павилиони на филмовите компании. По-късно Пери Векров работи в „Парамаунт”, „Фърст нейшънъл” и „Юнайтед артистс”, като за последната фирма режисира филма „Господ от Тъндърчейт” с участието на известния актьор от нямото кино Оуен Мур – първият съпруг на Мери Пикфорд.

На върха на славата си, Пери Векров напуска Холивуд и заминава за Япония, откъдето по непотвърдени сведения, поставя серийни филми в японското нямо кино.

Българинът опитва да взема участие в някои филми и като актьор, но е изпълнявал малки роли, поради което е почти неизвестен.

Като се има предвид неговото участие като сценарист във филма „Биг бой”, това би означавало, че Пери Векров се връща в лоното на Холивуд в началото на 30-те години, когато киното става говорещо и започват да се търсят предимно мюзикъли. Важно е да се знае, че той се заема да екранизира за „Уорнър Брадърс” една вече станала известна музикална пиеса, като за целта привлича за съавтор Уилям Келс. Това е добър тактически ход от страна на българина, който познава вече нравствените порядки в Холивуд и знае, че бидейки едноличен автор, вече забравен в Америка, няма шанс за успех.

Той се опитва да намери сюжетно и смислово продължение на станалия вече известен мюзикъл „Съни бой”, екранизиран като „Лудия певец” от режисьора Алън Кросланд. Същият този филм, в продължение на една седмица, се прожектира в препълнения винаги салон с 1200 места на берлинския кинотеатър „Глория палас”, като събира 30 000 зрители –рекорд за времето си. В този филм двама души придобиват световна слава. Това били детето чудо на американското кино Дейви Ли и неповторимият Ал Джолсън. Поради това българинът се заема да напише литературния сценарий за „Голямото момче”, като през цялото време на пригаждането на бродуейския мюзикъл към изискванията на екрана се стреми да нагоди смислово и емоционално сюжета му като продължение на „Лудият певец”.

Свършеното от нашия сънародник в Холивуд било на високо професионално равнище, за което говорят следните неоспорими факти. На първо място е големият касов успех на филма „Голямото момче”. На второ – че авторитетното издание по история на киното „Leonard Maltin Review” му дава оценка 2,5 звезди при възможни 4, а „Katz Film Encyclopedia” го включва в списъка на най-добрите американски филми. И не на последно място – сътрудничеството на момчето от Шумен с едни от най-изявените американски кинотворци в онези години. Не кой да е друг, а режисьорът на първите най-сполучливи звукови филми Алън Кросланд, също и Ал Джолсон – един от най-популярните филмови артисти в началото на говорящата ера на американското кино, приемат и оценяват написаното от Пери Векров за филма „Big boy” като достатъчно добро, за да работят върху реализацията му на филм.

За жалост повечето творби, върху които Пери е работил се смятат за изгубени. Съществува обаче едно непълно копие на „Играчките на войника” (1930), режисиран от Майкъл Къртис и по сценарий на Векров. Музикална комедия, тематично свързана с Първата световна война. Режисирана е от същият Майкъл Къртис, който през 1942 г. ще заснеме „Казабланка” с Хъмфри Богард и Ингрид Бергман, и ще получи Оскар. Пери Векров не става свидетел на тази слава – твърде рано си отива от този свят, на 57 годишна възраст през 1937 г. от сърдечно заболяване.