Author: kraeznanie1

Роден на 3 февруари 1875 г. в Шумен. Родът на д-р Стефан Смядовски произхожда от с. Байрям дерe (с. Веселиново). Около 1840 г. баща му – Петър Димов е слуга в Дивдядово, а по-късно се премества в с. Смядово на работа при закупчици на добитък за турската армия. Около 20-годишен започнал да се занимава с търговия самостоятелно – отворил магазин и конак.

През 1860 г. Петър Димов се премества в Шумен. Тук получава прозвището си ”Смядовлията”. По неписана традиция, този прякор се превръща във фамилното име Смядовски, така както фамилиите Джумалиев, Преславски, Добруджалиев и др.

Бащата на Стефан Смядовски го записва ученик в първо отделение на основното училище още шест годишен. Завършва Окръжното шестокласно училище през 1891 г. Негови съученици са известните шуменски интелектуалци като Павел Байнов, Еньо Марковски, Жеко Димов и др.

От есента на 1892 г. Стефан Смядовски следва медицина в швейцарския град Женева. Изборът на лекарска професия не е случаен. Тя е негова мечта, много силна, която го кара да пренебрегне волята на баща си, който настоявал Стефан да учи право, а не медицина. След първата година се прехвърля от Женева в Лионския университет. Този университет е един от малкото, чиито дипломи дават право да се практикува лекарска професия във всички европейски държави. Но въпреки това, дипломираният вече д-р Смядовски полага изпит пред комисия в София, за да може да практикува.

Поканен да остане във Франция, да работи в София и Плевен впоследствие, Стефан Смядовски категорично отхвърля направените предложения с формалната причина „болнави родители”. Всъщност негова цел и желание били да вложи всичките си сили за развитието на медицината в родния си град. Такива добри предложения продължава да получава и по-късно като утвърден вече лекар.

Д-р Смядовски се завръща в Шумен през месец август 1897 г. С назначаването му за ординатор в Шуменската болница започва неговата изключително полезна за града, но свързана с много трудности и огорчения професионална реализация и обществена дейност. Въпреки това, завръщането му е за цял живот – до смъртта му през 1862 г. Уволняван многократно, както сам пише ”в интерес на работата” и като градски, и като окръжен, и като болничен лекар, дори и като лекар управител на шуменската болница, той не напуска Шумен. Не го напуска най-вече заради своя лекарски дълг към съгражданите си, за които като истински родолюбец в самия край на своето „Животоописание” по възрожденски казва: „Доволен съм, че дадох скромна дан на собствения си народ, който тъй много обичам.” Така дългата му професионална биография става част от историята на медицината в Шумен.

Църквата „Свето Възнесение Господне и Свети Георги” е най-старата църква в Шумен от епохата на Възраждането. Свидетелства за нейното съществуване са открити след поредния основен ремонт на храма през 1933 г. Под пода ѝ са намерени основите на църкви, вписани една в друга, които са датирани от времето на българското средновековие. Западно от нея е намерен надгробен камък, на който е изписана годината 1656, което доказва, че храмът е съществувал още през XVII век.

Църквата „Свето Възнесение” представлява трикорабна псевдобазилика с една полукръгла абсида в източната част. От надписа върху мраморната плоча, вградена до входа на черквата, се вижда годината на построяването ѝ – 1829. Издигната е в българската Горна /Черковна/ махала, която в миналото турците наричали „Клисе махалеси”.

Най-ранното писмено сведение, че на това място е имало по-стара малка църква, вкопана в земята, носеща същото име се намира в летописа на Хаджи Велико от XVIII в., в който се казва: „На ляту 1774 май 19 да са знай кату са заправи черквата, прави се десет дни фатре на единайстию сториха света литургия”. Тази бележка се отнася за старата църква „Св. Възнесение Господне”, която била основно поправена.

По време на Руско-турската война, през 1828 г., черквата е била използвана от турците като склад за храни, вследствие на което е доста повредена. Българското население изпраща молба до Султана с искане да бъде ремонтирана. През следващата година – 1829, след завършилата война, се получава разрешение храмът да бъде възобновен върху старите основи. В султанския ферман изрично било упоменато, без да се „увеличава било с педя или пръст…”. От тази година датира и надписът, върху мраморната плоча, вградена до входа на църквата. На нея е изписано, че ремонтът ѝ е направен с помощта на шуменските еснафи. Новият храм бил украсен с нови икони, а някои от старите са пренесени и поставени в новия иконостас. От запазените документи се вижда, че иконостасът е изработен от тревненския майстор Костадин Витанов. През 1831 г. църквата е осветена от тогавашния владика Григорий.

В храма „Свето Възнесение” се съхранява една златотъкана плащаница с маргарит, везана през 1776 г. в Дубровник, която била поръчана и изработена специално за църквата от шуменските занаятчии.

Тук е осветена и съхранена иконата на светите братя Кирил и Методий, подарена от генерал Белокопитов при победното влизане на руските войски в града. На нея е изписано: „Тази икона посвещава за спомен на черквата „Св. Възнесение Господне” Сергей Димитриевич Белокопитов – Началник на втора пехотна дивизия, която влезе в Шумен на 06 юли 1878 г.”.

В двора на църквата „Свето Възнесение” е погребан Димитър Марузи, преводач и секретар на турския представител за мирните преговори след Руско-турската война (1806-1812), който бил публично екзекутиран. Той подарява на храма потир с надпис: „Помени Господи раба своево Димитър Мурузи, 1812 година.”

Погребан в двора на църквата е и княз Валериан Григориевич Мадатов – генерал от руската армия, участвал в сраженията на територията на Шумен (1828 – 1829). Там от 1878 г. се намира и гробът на капитан Колесников.

През XVII – XIX в., храмът „Свето Възнесение” е епископска катедра на Преславската епископия, където са служили наложените им от Цариград епископи. След 1860 г. шуменци не допускат да им бъде наложен повече нов митрополит, до 1872 г., когато за свой духовен водач приемат митрополит Симеон, който остава в града до 1882 г.

До 1905 г. църквата е била със запазен автентичен външен вид. Тогава при извършения ремонт до голяма степен се заличава възрожденският ѝ облик. При друг ремонт, извършен през 1940 г. се премахват окончателно дървените колони и тавана, като се заменят с нови бетонови, измазани. Днес от старата сграда са запазени единствено околовръстните зидове, надписът за строежа и някои икони. Храмът е обявен за паметник на културата през 1975 г

Арменската Апостолическа църква е една от най-древните християнски църкви. Наречена е апостолическа, защото християнството е пренесено в Армения от апостолите на Исус Христос – Тадей и Вартоломей. Армения е държава, която през 301 г. приема християнството като държавна религия.

Църквата „Сурп Аствадзадзин” („Св. Богородица”) в Шумен е една от водещите от общо дванайсет действащи арменски църкви в България. Намира се в арменската махала. Изградена е върху останките на стара дървена постройка, която е опожарена по време на Руско-турската война от 1828 – 1829 г. Така на нейно място, през следващите години с общи усилия и дарения, арменците от града построяват новата голяма каменна сграда на църквата. От надписа над входа се вижда датата на построяването ѝ – 25 октомври 1834 г.

За съществуването на арменската църква „Сурп Аствадзадзин” („Св. Богородица”) в Шумен има доста ранни сведения. Още през 1804 г. отец Хугас Инджеджиян пише, че арменската колония в Шумен има своя църква, а в „Политическа география” от 1851 г. на отец Х. Алишан четем: „Шуменските арменци са 150 семейства и имат една църква с училище”. Запазените документи свидетелстват, че още през 1759 г. в Шумен, като първи свещеник в скромната дървена арменска църквичка „Св. Богородица” се ръкополага отец Таниел.

Шуменската църква „Сурп Аствадзадзин” („Св. Богородица”) не е строена в типичен арменски стил. В днешния си вид тя представлява еднокорабна базилика, без вътрешни подпорни колони. Има голямо предверие и островърха камбанария, подарена от арменеца Хага Чоглу още през 1834 г. Таванът на църквата е сводест, направен от дървен материал. Прозорците също са сводести, разположени от северната и южната страна на храма. Олтарът е открит, издигнат върху каменен подиум, облицован с дебели мраморни плочи. На централния олтар е поставена иконата на Св. Богородица с Младенеца. На олтарната стена има надпис: „Поискайте и ще ви се даде”. Много от иконите са от XIX в. и са подарени от богомолци. Тук се намира и иконата на църковните покровители св. Каприел и Микаел. За празник на църквата е обявен денят на „Св. Богородица”.

Над входната врата на храма е вградена каменна плоча с надпис на арменски език: „Аз съм врата, който влезе чрез мен ще има вечен живот”. В двора му има множество надгробни плочи, върху които се четат имената на местни дарители и първенци от миналите два века. Най-ранната от тях е от 1757 г.

През 1928 г. по време на голямото земетресение, по стените на църквата се получават пукнатини и частични срутвания. Тогава тя е възстановена с помощта на благодетеля Мурад Мьотемедян, роден в Шумен, но живеещ в Египет. В близост до централния ѝ вход има поставена плоча с описание на благородния жест.

По-късно през 2001 г. църквата отново е ремонтирана и обновена с нова камбанария. През 2005 г. в двора ѝ е открит паметник (хачкар), посветен на геноцида над арменския народ.

Службите през последните години се извършват от свещеници и висши духовници, някои от които идват от други градове на България.

За шуменските арменци църквата винаги е била свято място, превърнала се е в стожер за съхранение на арменската общност в града.

През 1975 г. е обявена за паметник на културата.

Роден на 29 ноември 1870 г. в Шумен като седмо, най-малко дете в бедно семейство. Остава от малък сирак – умира майка му. От дете е инвалид с дясната си ръка – самоук лечител поврежда сухожилието му. През целия си живот работи с лявата си ръка. Успява да завърши средно образование в Шумен, като през лятото чупи камъни по пътищата, за да спечели пари за учебници. Има наклонност към изобразителното изкуство и през ученическите си години рисува портрет на Нанчо Попович, за което получава и парична награда.

След завършване на средното си образование, Павел Байнов учителства пет години във Велики Преслав и в с. Драгоево. Скоро е уволнен заради социалистическите си идеи. От 1897 г. започва да се занимава с книжарска дейност и книгоиздателство. Той е и първият издател у нас на съчиненията на Максим Горки. Наред с литература, в малката му книжарница се продава тебешир, бои за рисуване. Но тъй като доставката на вносните тебешири и пастели е затруднена, той започва да прави опити сам да ги произвежда. Така още през 1904 г. създава малка работилничка, а през 1905 г. наема стара къща, която хората нарекли „Боичкената фабрика”. Пастелното и тебеширеното производство се увеличава, но не може да надхвърли ограничените си възможности. През 1912 г. Павел Байнов отива в Германия и доставя машини, които подобряват и увеличават производството. Покрай традиционните тебешири, цветни креди и пастели, се въвежда постепенно изработката на мастила, водни бои и др.

През 1931 г. във фабриката постъпва синът му Веселин, завършил химия в Софийския университет и специализирал в Германия. Той внася подобрения и въвежда производството на течни лепила, бои за яйца, пасти за обувки и др. След 2-3 г. идва на работа и вторият син – Никола, завършил електроинженерство в Германия. Въвеждат се нови производства – ученически гуми за триене, червен восък и др. През 1943 г. постъпва на работа и най –малкият му син Миленко Байнов, завършил машинно инженерство в Братислава. Увеличава се производството на първите моливи, което съвпада с връщането на Добруджа към България и моливите били наречени ”Добруджа”; започват опити за изработване и на цветни моливи за учениците. Част от производството се пренася в наетата под наем съседна сграда на бирената фабрика.

Павел Байнов е един от коректните работодатели в града. Работниците получават есенно възнаграждение за закупуване на дърва, възнаграждения за Нова година и за първи май в пари и подаръци, безплатна храна, а също и безплатна баня.

Павел Байнов е и благодетел. Той е основател на няколко фонда : към читалище ”Архангел Михаил”, фонд на името на Тодор Скорчев, от лихвите на който се купуват книги със социална насоченост за нуждите на читалището, фонд „Димка и Павел Байнови”- за подпомагане на бедни ученици с добър успех.

Павел Байнов умира на 2 октомври 1943 г., оставяйки след себе си многобройни благодетелни прояви и начинания, както и добра материална база – основа за развитието на химическия завод „Панайот Волов” в Шумен.

Синагогата е еврейска култова сграда, строена през XIX век в еврейската махала. Строежът ѝ е завършен през 1860 г., когато е и осветена. Думата „синагога” има гръцки произход и означава „събрание, център на поклонничество на евреите”.

Според най-ранните сведения, заселването на еврейската общност в Шумен става около 1780 г. По данни на пътешественика Барбие дьо Бокаж за населението в Шумен, през 1810 г. в града живеят 38 еврейски семейства, населяващи Чифут махалеси /квартал на евреите, разположен на брега на р. Поройна/. За наличието на синагога в Шумен, в своите пътни бележки, пишат учени като Феликс Каниц, Константин Иречек и др. Първата еврейска синагога в Шумен е малка дървена постройка, изградена непосредствено след като в града се заселват първите евреи.

С нарастването на еврейската община малката синагога, служеща и за „мелдар” /вид училище/, не само че не можела да побира всички отиващи на молитва, но постепенно се съборила, което наложило и изграждането на нова масивна сграда. През 1855 г. евреите в Шумен решават да построят нов духовен храм. Новата синагога е издигната на мястото на старата дървена постройка.

В архитектурно отношение тя е масивна, двуетажна каменна сграда, с дебелина на зидовете 0,80 см. Първият етаж е със застроена площ с дължина 21,40 м и ширина 16,68 м, където се намира и молитвената зала. На втория етаж е така наречената галерия. Към нея се отива посредством вита стълба. В продължение на години в синагогата са се извършвали ежедневно религиозни служби, тъй като евреите са били силно религиозни. Посещавана е три пъти дневно: на сутрешната молитва – „шахарит”, следобедната – „минха” и вечерната – „арвит”.

След закриване на шуменската еврейска община през 1964 г., два от парокетите /богато извезани завеси/ са предадени на софийската синагога, където се пазят и досега. С един от тях е бил покрит свещен шкаф, където са се държали свитъците от Тората.

Службите, в продължение на години са извършвани от равин. Първият равин в Шумен /от 1790 до 1809 г./ е бил Насим Хаим Шалом Сарагоса. Последният е служил до 1884 г. След тази година службите са се извършвали от хазан.

Върху южната страна, вдясно от входа на синагогата, през 1943 г. инж. Митрани изработва слънчев часовник, предизвикващ интереса на всички преминаващи край сградата. И до днес сградата е останала в паметта на шуменци, като „къщата със слънчевия часовник”.

Еврейската синагога се превръща в място не само за служби, но и за концерти, сватби, религиозни ритуали и други празници.

През 70-те години на ХХ век се е предвиждало тя да бъде реконструирана като зала за камерни концерти, но поради липса на средства проектът не се осъществява. Изоставена, без да се охранява, тя е подложена на разрушение и ограбване. Нейното срутване става на 5 януари 1995 г.

През 1902 г. в двора на синагогата е построена чешма, върху която е вграден надпис с годината на изграждането ѝ. След срутването на еврейския дом през 1995 г., организацията на евреите в града премества чешмата в Историческия музей. При преместването една част от надписа е унищожена.

Поради своето архитектурно и историческо значение, синагогата е обявена за паметник на културата през 1975 г.

Шумен е може би единственият град в България, дал на страната пет души министър-председатели. По реда на хронологията, когато са изпълнявали тази отговорна функция те се подреждат както следва: епископ Климент Браницки (1879-1880) и (1886), но вече като митрополит Климент Търновски; д-р Стоян Данев (1901-1903 и 1913); генерал Рачо Петров(1901 и 1903-1906); Иван Багрянов (1944) и Васил Коларов (1949-1950). От тях само Иван Багрянов не е роден в Шумен, но толкова е тясно свързан с града, че наистина може да се смята и той за шуменец.

Генерал Рачо Петров се утвърждава повече като военен, отколкото като политически деец.

Рачо Петров Стоянов е роден на 12 февруари 1861 г. в гр. Шумен в семейството на сравнително заможни за времето си хора. Завършва гимназия в Шумен, след което за кратко работи като писар в Митрополията. Около две години учителства, а в началото на 1878 г. решава да се раздели с родния град. След кратко пребиваване при брат си в Разград, Рачо Петров заминава за Пловдив и постъпва в „Команда на волноопределящите”, която завършва с чин прапоршчик. Записан е в първия випуск на Военното училище в София (1879 г.) и Николаевската военна академия в Петербург (1880-1883). Служи в 5-а Тетевенска и 11-а Орханийска дружина. През март 1885 г. е причислен към Генералния щаб и назначен за бригаден адютант в щаба на 1-а пехотна бригада. Със Заповед №4 на военния министър от 9 септември 1885 г., Р. Петров заема поста началник-щаб на действащата армия.

Макар и твърде млад, едва 24-годишен, проявява голяма оперативност и има голяма заслуга за победите на българската армия през Сръбско-българската война. Взема активно участие в потушаването на бунтовете в Русе на офицерите русофили през 1887 г. като утвърждава присъдите на 9 офицери, разстреляни край Русе. Началник на Военното училище от януари до юли 1887 г. Началник-щаб на войската от 1887 г. до 1894 г. Като военен министър налага влиянието на Фердинанд в армията. Почетен адютант на княза. Заради афери при доставка на оръжие през 1896 г. подава оставка и напуска армията. Преди това е повишен в чин генерал-майор. По време на Балканската война е мобилизиран и назначен за комендант на укрепения пункт Търново – Сеймен, а след това остава на разположение на главната квартира. В Междусъюзническата война командва 3-а армия. На 2 август 1913 г. му е присъдено званието генерал-лейтенант. По време на Първата световна война е губернатор на Македония, а от 1916 г. е назначен в щаба на действащата армия. На 12 май 1917 г. по свое желание напуска армията. След войната е съден и прекарва 4 години в затвора. Излиза на свобода, след като е помилван от XXI Обикновено народно събрание. След маневрите в Паламарца (Поповско), му е присъдено званието генерал от пехотата (1936 г.)

Народен представител в XI-о (1901), XIII-о (1903-1908) Общо народно събрdние. Военен министър в първия кабинет на Константин Стоилов от 29 юни 1887 г. до 20 август 1887 г.; на същото министерство в правителството на Стефан Стамболов от 15 април 1894 г. до 19 май 1894 г. ; остава на този пост и при втория и при третия кабинет на Константин Стоилов от 19 май 1894 г. до 17 ноември 1896 г; на вътрешните работи в правителството на Тодор Иванчов от 27 ноември 1900 г. до 9 януари 1901 г.; министър-председател от 9 януари 1901 г. до 19 февруари 1901 г. като управлява и Министерствата на външните работи и изповеданията и вътрешните работи. Втори път министър-председател от 5 май 1903 г. до 22 октомври 1906 г. и в същия период външен министър и министър на изповеданията. Многократно е награждаван с различни ордени. Автор е на „Записки по военна топография” – 1888 г.; редактор на сп. „Военен журнал” от 1888 г. до 1891 г.

Умира на 22 януари 1942 г. в село Белово.

Шуменци не остават чужди на общоградските забавления. Още през 19 век те си организират представления, наречени „вечеринки”. За този тип увеселения пръв разказва Минас Пъжашкян – арменски етнограф и пътешественик.

През есента на 1850 г. под ръководството на Михай Шафран се сформира първият български оркестър за европейска музика, в който участват 11 шуменски младежи. За оркестъра на българите, разказва Шандор Вереш – унгарски емигрант – през 1849 г.: „Българите имат свой оркестър преди 1849 г. Емигрантите сформират свой оркестър, дават театрални представления, печатат вестник, отварят казина.” В репертоара на оркестъра са включени кадрил, полка, валс, мазурка, чардаш и др. Изпълняват се също и оперна и оперетна музика, маршове, звучи български фолклор.

Танцовата музика става популярна сред населението. Това от своя страна допринася за промени в културните обноски на шуменци. Домакин на това събитие става Анастас  Хаджистоянов, в чийто дом се стичат шуменските младежи, водени от желанието да слушат новата – европейска музика или да направят плахи стъпки в танцовото изкуство.

През 1851 г. шуменските търговци братя Дюкмеджиеви изграждат в своята къща специална естрада за оркестър. Това е единствената къща в Шумен с две оркестрини и два салона за танци, които са внушителни по своите размери и богато оформени. Подът на салоните е покрит с дърво, а на тавана е изработена кръгла розета във формата на слънце. В този дом, в определени дни от седмицата, се организират приеми и гостува оркестър. Навлизането на танца като форма на развлечение предизвиква различни реакции у шуменци. Повечето от тях с желание се включват в организираните вечеринки, докато други остават по-скептично настроени и стоят настрани.

След Кримската война, домът на Добри Войников става център за разпространението на музика и танците сред жителите на града.

Много често преминаващите през Шумен пътешественици оставят своите впечатления, някои с удовлетворение от видяното, а други с насмешка описват как шуменци бързат към своето „европейско развитие”.

Постепенно, в началото на 20 век увеселенията започват да се организират не в къщи, а в по-големи салони – салоните на читалище „Добри Войников”, в салона на читалище „Напредък”, в салона на хотел „Сан Стефано”, казиното в Градската градина, както и в танцувалния салон на Военния клуб.

В началото на 20 век, шуменци имат възможността да получават танцувални умения чрез организиране на такива курсове. През 1902 г. шуменското гимнастическо дружество „Юнак Крум” организира танцувален отдел, целта на който е обучение на шуменските граждани в магията на танца. Предвидено е това обучение да се провежда в салона на читалище „Добри Войников”.

Поради своята етническа пъстрота, в Шумен увеселения организират и другите етнически общности. Често техните мероприятия са с благотворителна насоченост. Еврейските дружества в града „Микра” и „Макаби” организират веселие за празника „Ханка”, за чиято цел изработват и специална програма.

Увеселения организират и турското музикално дружество „Шен-юртъ”, турското културно-просветно дружество „Туранъ”, както и арменското дружество в града.

Защо се нарича Добруджански квартал, не е трудно да се отгатне – както и квартал „Тракия”, където първо се заселват българи бежанци от Тракия, така и името на Добруджанския квартал идва от заселването на бежанци от Добруджа в Шумен след военния погром на България в Междусъюзническата война от 1913 г.

Разкази за бежанците от онова време и настаняването им в България, историята познава достатъчно. Много от тези разкази са пропити с тъга и нескрито чувство за безизходица. Сам Йовков описва прокудените добруджанци след Междусъюзническата война, като самият той е един от тях. Седейки в едно столично кафене, той обича да се среща и отпочива със земляците си: „Какво виждаха тия тъжни, замечтани очи? Може би широките, изкласили ниви, леко полюлявани от вятъра като широко смарагдово море. Виждаха родната степ, излегната под грейналите лъчи на слънцето като засмяна, девствена хубавица, раздиплила до безкрайните хоризонти зелената си атлазена дреха с разкошни, причудливи бродерии от жълт синап, ясно синя метличина и огнено червени макове. И над всичко това, едно необятно, лазурно море, изпълнено с блясък, с дъх на билки и с песните на трепетни чучулиги.” (в. „Слово”, 21 ян. 1914 г.)

Бежанци в Шумен започват да пристигат още в началото на 1921 г. Според историка Ангел Маджаров, който проучва задълбочено миналото и документира застрояването на Добруджанския квартал, първите заселници са от 31-ви Пехотен силистренски полк. Той пише: „След присъединяването на добруджанските земи към Румъния, полкът се премества в Търговище и уволнените военнослужещи са въдворени като бежанци в Шумен.”

С Протокол №50 на Шуменски градско-общински съвет, от където е видно взетото на 11 август 1923 г. решение, се инициализира и узаконява началото на създаването на Добруджански квартал. Така в Протокола четем: „Кметът докладва, че околийската комисия за заселване на бежанците е поискала да се определят за отпущане на живущите в Шумен бежанци тракийци и добруджанци, места за къщи и то: за първите 60, а за последните 40. Тракийците искали да останат на местата, където вече са си направили къщички и коптори източно от Индустриалния квартал, а за добруджанците смята да им се даде мястото, граничещо с индустриалната линия и арсенала, южно от последния, съседно на отпуснатите вече места за бежанците добруджанци.”

Бежанците пускат дълбоки корени в югоизточното предградие на Шумен. Намират не само подслон, прехрана, но и свое място в духовното развитие на града, стават част от него.

Първите заселници са Тодор Жендов, Александър Филев, Ганчо Семерджиев, Стефан Краев, Димитър Мазаджиев, Георги Воларов, Стойчо Ковачев, Атанас Драганов, Иван Атанасов, Васил Попов и Кръстьо Георгиев.

Първата обществена сграда с нестопанска цел в квартала е училищната сграда, наречена „Интернат” (1910 г.). Проектирана е от австрийски архитект. Тя дълго време приютява Мъжката гимназия и Педагогическия институт с базова прогимназия към него. Сега в сградата е настанена Хуманитарната гимназия „Йоан Екзарх Български”.

Дворните места на първите заселници добруджанци са между улиците „Калиакра” и „Тутракан” (сега бул. „Мадара”). След настаняването на добруджанските семейства, общината започва да разпределя дворни места на бедни и бездомни шуменски семейства. Безплатно са раздадени места и на инвалиди от войните, а също и от македонските български краища. Кварталът постепенно придобива градски вид. Засаждат се по улиците декоративни и плодни дръвчета, правят се първите бордюри и тротоари. През 1929 г. кварталът е вече водоснабден, а електричество има от по-рано.

Всички улици носят имена, свързани с Добруджа: Тулча, Кубадън, Силистра, Тутракан, Чернавода и др. Три от улиците носят имена на генерали от Първата световна война. Активно работи кварталното културно – просветно дружество „Добруджа”. То поддържа любовта към родния край и към всичко българско. От Отчета на дружеството за 1937 г. ясно се вижда какви цели и задачи си поставя то, а именно: „…нашата дейност се изразява в културното и духовно издигане на добруджанци, оземляване, обзавеждане и подпомагане, насаждане на единност и любов към Родина и общото ни отечество България, заставайки винаги на фронта на държавата, която ни е приютила” и още: „Една от най-големите задачи на управата, още от настъпването й беше, да може да се справи с настаняването и оземляването на маса нови бежанци от Добруджа – жертва на цинцарски издевателства”.

С доброволен труд и лични средства, добруджанци построяват през 1938 г. паметник на Стефан Караджа. След три премествания, каменната скулптура, поставена на пиедестал, е позиционирана в една от кварталните градинки в близост до читалището.

Обликът на квартала се мени непрекъснато. Извършват се канализация и топлофициране, израстват високи блокове. Бързо се развива и индустриална зона, която започва непосредствено от крайните къщи – Мебелният завод, Тютюневият завод, заводът за тежкотоварни автомобили „Мадара”, шивашко предприятие и много други.

Според историците, червените фенери са окачени първо в Шумен.

В средата на 19 в. Шумен е един от големите градове на Османската империя. Важен стратегически център и един от най-големите военни гарнизони на Високата порта.

Според френския пътешественик Ами Буе, към 1837 г. Шумен има около 20 000 души население. Силното турско присъствие не пречи в Шумен да намерят място западните нрави и привички. Бурният възрожденски дух ражда в Шумен първото театрално представление у нас, първото читалище, първият симфоничен оркестър и др.

През 1851 г. Михай Шафран сформирал в Шумен първия в страната инструментален оркестър. Създава и хор, в който освен млади мъже,  участвали и девойки. За тогавашните патриархални нрави това било нечувано. Няколко години изнася концерти симфоничният оркестър на Михай Шафран. На дамите, които се престрашават да се качат на сцената им казвали “шафрантии”, но на напредничавите шуменки не им пукало много.

По време на Кримската война – 1853-1856 г., в града се установяват голям брой английски офицери и войници. Техните държави са съюзници на Турция във войната срещу Русия. За нуждите на офицерския корпус се създава казино в дома на шуменския търговец Иванчо Сяров. На втория етаж в дома му имало нещо „по-така”. Тръгнала и мълвата за платените женски ласки.

Чужденците водели със себе си „един по-особен тип“ жени. Вечер те танцували разголени пред офицерите, а това шокирало местните. Шуменската община обаче се отърсила от шока и съумяла да прибере тази дейност от улиците, да я регламентира и да печели от нея.

И така, през 1856 г., официалната проституция у нас вече е факт. Отначало персоналът и клиентите били чужденци. Ако и да е имало възмущение сред патриархалните нрави, било е за кратко. Млади мъже демонстрирали открито свободомислие и явен интерес към Френското казино. Така славата на цивилизован Шумен плъзнала из страната.

За будните жители на града, древният занаят не бил кой знае колко ново нещо. „Селото  Мадара, населено някога с циганки и проститутки, е било разрушено през последната война и Шумен е онаследил тази измет”, пише френският пътешественик Ами Буе, минал през града през 1837 г. Има сведения, че и други села около Шумен са се обзавели с публични домове за аскера от огромния турски гарнизон. Откога датират тези бардаци за турските  войници, не се знае.

По сведения на унгарския пътешественик  Феликс Каниц, през 1874 г. проститутки в Шумен е имало и по улиците. Те били местни, изпитани кадри. Според унгареца, шуменци активно се възползвали от услугите им. След Освобождението, червените фенери на Шумен се организират и на други места в страната, най-вече на хотелски принцип.

*******

На 20 август 1892 г., градският кмет на Шумен, Е. Друмев, подписва Приказ №76,  с който урежда задълженията на съдържателите на публични домове и на проститутките в града в 15 параграфа, които можете да видите на следния линк :

http://search.libshumen.org/abeuropeana/ABDKFram.htm?SearchParam=109407&ABFond=0&WSend=Search