„Аз на грък гръб не давам” – с тези думи ще остане в историята Константин Каварналиев, един от най-смелите командири в българската армия. Роден е през 1866 г. в Шумен. Произхожда от търговско семейство. Завършва седми випуск на Военното училище през 1885 г. В Сръбско-българската война е юнкер и командир на 13 рота от 56-ти пехотен Дунавски полк. Участва в боевете при Банкя, Сливница, Цариброд и Пирот. Проявява се в боя при Алдомировци. Произведен е в чин подпоручик. По-късно завършва военната академия в Белгия.
Бил е началник-щаб на Втора бригада от 6-та пехотна дивизия. В Балканската война 1912-1913 г. е началник-щаб на 4-та Преславска дивизия, а след това на 5-та пехотна Дунавска дивизия.
В Междусъюзническата война командва 3-та бригада от 3-та пехотна дивизия. Шест дивизии, лично командвани от гръцкия крал Константинос I атакуват Кукуш, отбраняван от два български полка. Сражават се три дни, целта е населението да може да се изтегли без жертви към вътрешността на България. Българите се изтеглят на север, гръцката армия срива Кукуш до основи и се устремява към Дойран. Полк. Каварналиев командва защитата на Дойран като разполага само с 32-и и 42-и полк, които при това са непълни. Двата полка разполагат едва с 3000 бойци. А гърците атакуват с 42 000! Когато на 18 юни войниците на полк. Каварналиев влизат в жестока битка, всеки се оказал срещу четиринадесет души. На 23 юни полк. Каварналиев напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Врагът е отблъснат, българските войни удържат позицията и гърците се отказват да настъпват към България. По време на сражението, полк. Каварналиев е ранен в крака. Смятайки, че раната е лека, той продължава да се сражава. Но куршумът се оказва, че е засегнал важна артерия и полк. Каварналиев умира няколко часа по-късно от кръвозагуба. Произведен е посмъртно в чин генерал-майор.
“Паметникът на полк. Каварналиев”, худ. Иван Патарев
Молебен пред паметника на полк. Каварналиев, 06.07.1917 г.
Първоначално е погребан в близкото село, но през нощта неговите офицери го препогребват на друго, по-значимо, според тях място. Намира се на малък хълм непосредствено до пътя за Валандово, на 3-4 км от Дойран. Паметникът на полк. Каварналиев, който днес е разрушен, е построен през 1917 г. от Девета Плевенска дивизия. Около 50 години след построяването му, паметникът е взривен като отломките му са разхвърляни наоколо. През 2000 г. гробът е осквернен от мародери. По инициатива на сдружение „Плиска” паметникът е възстановен, но не получава разрешение от македонските власти за поставянето му. По-късно е взето решение паметникът да бъде преместен в родния град на полк. Каварналиев – Шумен. Паметникът е монтиран и открит тържествено през ноември 2009 г. и се намира западно от парковата зона на хотел „Шумен”. Паметникът край Дойран все пак е възстановен, като е открит повторно на първоначалното си място на 1 август 2019 г.
Роден е на 30 януари 1876 г. в Шумен. Първоначалното си образование той получава в Долномахлянското училище в родния си град.През 1936 г. по повод неговата 60 годишнина и 40 годишна художествена дейност, Общинският съвет в Шумен предлага да се назове улица с неговото име. В знак на благодарност Никола Михайлов пише писмо до кмета на града, в което разказва за ученическите си години и първия си допир с изкуството. Това писмо е една хубава, но недовършена автобиография на великия художник: „Било е в началото на Руско-турската война – на 17 януари 1876 г. (кога съм се родил в Шумен). Детинството съм прекарал в родния си град и следвах там училището до моята 14-годишна възраст. Имам най-ясни спомени от тия времена. Учителят ми по рисуване беше един висок елегантен човек – голям шегаджия – г-н Петков (от Габрово). При него забелязах, че ме влечеше нещо; обикнах рисуването – защо – това сам не знаях. Не знаях, че в света има нещо, което се казва „изкуство”. Тая дума тогава в Шумен не съществуваше…. Вече 14-годишен, научих че в Русе имало един добър рисувач – учител. Тук следвах 4 клас – за съжаление тоя рисувач не ми хареса – някой си г. Шпулак. На следната година в Пловдив се откри първата българска промишлена изложба. Аз изпратих от рисунките направени тогава в Шумен и сам заминах за Пловдив и оттам за София. Тук свърших гимназия при моя добър учител по рисуване– Иван Мърквичка….След една успешна изложба в София, тогавашния княз Фердинанд ми отпусна лична стипендия за Мюнхенската академия на изкуството. Завърших Мюнхенската академия на изкуствата, заминах за една година за Париж и Лондон, връщам се пак обратно в Мюнхен, гдето основах частно рисувателно училище. През 1901 г. се завърнах в София, ставам учител по рисуване в Първа мъжка гимназия, после в рисувалното училище, после ставам подначалник – художник при Министерството на Народната просвета.
През 1910 г. напуснах отечеството си и заминах за Германия, гдето и досега живея в Берлин.
През 1915 г. ми се даде титлата Придворен художник на Н. В. Царя. Обиколих целия цивилизован свят, правех навсякъде мои изложби, рисувах царе, президенти, знатни и исторически личности, хубави дами и пр. и пр. Моите картини са разпръснати из целия свят.
Това е в кратко историята ми.
Художникът Никола Михайлов в ателието му с негов автограф-Германия, 01.01. 1941
Господин Кмете,
Макар отдавна да съм напуснал България, мога да кажа, че си останах чист българин, ако има да ме влече нещо повече от изкуството, то е моето отечество…. С всички спомени аз живея с Шумен…Често, кога обикалям България, аз на първо място посещавам родния си град Шумен…
Ето защо много уважаеми, г-н Кмете, назоваването на мое име улицата, в която съм роден, ме радва не толкова затуй, дали заслужавам или не заслужавам тая висока чест – но затуй, че не съм забравен в родния си град, когото тъй много обичам, гдето съм прекарал детинството си, гдето блеснаха първите искри на моето творчество”.
Никола Михайлов е автор на най-добрите портрети на Петко Р. Славейков, Пенчо Славейков, Андрей Протич, П. Ю. Тодоров, Иван Вазов, Христо Данов, Драган Цанков, на цар Фердинанд Кобурготски и др.
Пенчо Славейков
Нанчо Попович
Иван Вазов
Посвещава и голяма част от изкуството си на женския образ, който през целия му творчески път е примамлива загадка – „Жената на художника Ида Муглер”, „Портрет на Катя Михайлова”, „Портрет на Зоя Хеджова” и др.
Ида Муглер -1907 г.
Фрау Ашингер
През 1911 г. Никола Михайлов заминава за Германия при съпругата си Ида Муглер, негова бивша ученичка в Мюнхен. Там заживява като художник на свободна практика и между двете световни войни се нарежда сред най-търсените и високо платени салонни портретисти.
Никола Михайлов обикаля света. През 20-те години на 20 век прави последователни изложби в Уругвай и Аржентина, в Чили, Аржентина и Бразилия. Експозицията му в Ню Йорк през 1924 г. преминава с голям успех.
По време на Втората световна война Никола Михайлов живее в Германия. През 1942 г. загубва съпругата си. Синът му, Никола Михайлов – младши, който също рисува, но по-модерно от баща си, загива като немски войник в битка край Белград. „Аз мъчно понесох тази загуба…” – пише бащата. Когато започват големите бомбардировки над Берлин, бомба улучва къщата му, разрушава я и всичко изгаря. Двамата с дъщеря си търсят между тлеещите останки оцелели вещи, но намират само два албума. Част от картините му се запазват, тъй като се намирали на съхранение в кварталното кметство. Получава обратно 18 от тези картини.
С дъщеря си се установява в Хамбург, когато е на 76 години и с частично възстановено здраве.
Големият портретист умира през 1960 г. в Хамбург. През 1961 г. в София е организирана посмъртно негова изложба, на която присъства дъщеря му Олга Михайлова.
Руската емиграция, намерила убежище в Шумен, оставя трайни следи в духовния живот на града. Нейното влияние се усеща както в областта на просветното дело на шуменци, така и в музикалните традиции на града.
За да се придобие по-пълна представа за това положително влияние трябва да се вникне в творчеството на един от представителите на тази емиграция – Константин Могутин. Личният фонд на Могутин е едно неоценимо архивно богатство, благодарение на което днес може да се проследи влиянието на руските емигранти в българския културен процес.
Могутин е ученик в Крестовоздвиженската гимназия в Константинопол. След закриването ѝ учениците са изпратени в България да продължат образованието си. У нас Могутин завършва Руската гимназия в Пещера през 1926 г. със златен медал. След това завършва Свободния университет за политически и стопански науки. През 1933 г. се премества в Шумен.
Могутин е вторият седнал отляво надясно със своя оркестър
С музика Могутин се занимава още от ученическите си години. Изучава теория на музиката, аранжиране и дирижиране при тогавашния известен руски диригент Колчановски. Учи пиано, а самостоятелно дирижиране започва през 1932 г. Годините 1933 г. и 1934 г. той посвещава на своето музикално самообразование. През есента на 1935 г., Могутин създава в Шумен балалаечен оркестър от младежи ентусиасти, използвайки инструменти от бившата руска гимназия в града, от гимнастическо дружество „Хан Крум” и от частни лица. Главни инициатори и основатели на оркестъра са: Мария Бламберг – пианистка; Михаил Цанев – шофьор; Борис Иванов – печатар; Антон Хараланов – ученик, по-късно директор на БНБ; Лазар Младенов – землемер; Марин Кралев – счетоводител; Герчо Пачев – чиновник; Райна Цанева – домакиня; Христо Раев – чиновник; Митко Иванов – обущар; Ненко Чендов – студент; Александър Георгиев – ученик и др.
Сътрудничеството на Могутин с Мария Бламберг продължава дълги години. Тя е една от водещите фигури в балалаечния оркестър на Могутин. Отначало оркестърът съществува самостоятелно, а след това се влива в музикалното дружество „Родни звуци”. Репертоарът от музикални произведения, използвани от Могутин в неговата диригентска дейност, е изключително богат. Голяма част от музикалните творби са аранжирани от Могутин за балалаечен оркестър и руски народни инструменти.
В спомените си за шуменския период, за създаването на балалаечния оркестър в града и неговото утвърждаване в шуменските музикални среди, Могутин казва: „Първата репетиция беше в нашата малка кухня. Присъстваха 10-12 души. След големия оркестър в София, тоя малък състав звучеше слабичко и не ми вдъхваше особено доверие, но реших да опитам. Първата пиеса, която започнахме да разучаваме, беше „Музикален момент” от Шуберт. Намерих я за подходяща за малък състав. Мелодията е много нежна, технически не е трудна, но изискваше фино изпълнение…На втория ден на Коледа 8 януари 1936 г., бяхме поканени от Музикалното дружество „Родни звуци” да вземем участие в традиционния им концерт. Това беше за нас чест и признание от страна на това дружество, понеже то се ползваше с голям обществен и музикален престиж сред гражданството. Оправдахме доверието на дружеството. Успехът на нашето изпълнение беше пълен…На улицата ни поздравяваха познати и непознати. Започнаха да говорят за нас като за „Сензацията на Шумен.”
Репетициите на оркестъра заинтригуват шуменци: „Прозорците на стаята бяха към улицата и нашето свирене събираше под тях доста народ, който търпеливо ни слушаше. За местните младежи това беше нещо ново и интересно” – спомня си диригентът на оркестъра.
„Пред очите ми се нижат години на упорита, безкористна работа на шепа ентусиасти, събрани в малката стаичка на нашия другар Борис Иванов и със стари негодни инструменти „корита и тенекета”, както ги наричаха някои „капацитети”, със стоманена тел вместо корди, без всякакви удобства и помощ, разучаваха незабравими мелодии от „Иван Сусанин”, „Фауст”, „Кармен”, български и руски песни – пише Могутин в писмо до дружество „Родни звуци”.
Хор “Родни звуци”
Операта „Иван Сусанин” от Глинка става коронен номер на оркестъра. Специално за него Могутин кани барабанчика на 7-ми полк в Шумен Роман Иванов, който с инструментите си изобразява внушително камбанен звън на финала.
По-късно балалаечният оркестър на Могутин се влива в музикално дружество „Родни звуци” и става неразделна част от музикалните завоевания на шуменци. През 1937 г. балалаечният оркестър изнася концерти в Каспичан и Нови пазар. През 1939 г. „Родни звуци” празнува своя 40-годишен юбилей. По този случай Могутин е награден от ръководството му със златна диригентска значка и грамота.
На 16.03.1940 г. оркестърът изнася в читалище „Архангел Михаил” първия си самостоятелен концерт. За съжаление, след този концерт диригентът е преместен на работа в Горна Оряховица.
През 1943 г. отново се връща в Шумен и възстановява оркестъра, като съставът му е увеличен на 36 души.
Шуменската общественост остава признателна на Могутин за създаването на балалаечния оркестър в града, защото са малко градовете, които могат да се похвалят с подобни оркестри. До края на живота си Могутин поддържа връзки с шуменци и допринася много за музикалното израстване на града. Признанието, което шуменци отдават на Могутин, най-точно е изразено във в-к „Шуменска поща” от 1940 г.: „Диригентът г-н Могутин е постигнал твърде много със своя оркестър. Тоя скромен човек с вродена музикална интуиция твърде безшумно твори едно велико, благородно дело.”
Константин Могутин е музикален деец със свой собствен принос в създаването на балалаечни оркестри и оркестри за руски народни инструменти. До края на живота си през 1965 г. той непрестанно популяризира идеята за възраждането на тези оркестри.
Районът на Шумен със своето местоположение и физико-географски особености имал важна роля в развитието на въоръжените сили на България след Освобождението. През Средновековието ролята му се обуславяла от близостта му до политическите центрове на страната – Плиска и Преслав, а през Втората българска държава бранел направленията от изток и североизток към Велико Търново.
В Шуменско се събират пътищата от север и изток, а близостта на Шумен до проходите на източна Стара планина, през които водят най-късите направления до южните райони на страната и Източна Тракия, му придавала особена важност. Като врата към Добруджа и като първа стража за Лудогорието и Тузлука, военностратегическото значение на града било вярно оценено в древността, а по-късно и от турците. Поради това, за времето си той бил оборудван като първокласна крепост в системата на четириъгълника – Русе, Силистра, Варна, Шумен.
Шумен е оценен вярно от държавното и военностратегическо ръководство на освободена България и затова тук била съсредоточена една значителна част от въоръжените сили на Княжеството. До Сръбско-българската война, а и след нея, Шумен бил един от най-големите гарнизони в страната, по-голям и от Софийския.
Непосредствено след освобождението на града, както и в другите райони на страната, така и в Шумен, руското командване предприема съответните мерки за формиране в него на българско военно поделение, което местното българско население посреща с огромна радост. В края на юли и началото на август, шуменските младежи са призовани да тръгнат към наборните комисии за първи войници на нова България. Авторите на „История на 7-ий пехотний Преславский полк” от 1899 г. – свидетели на събитието, съобщават, че „идването на младежите за прегледване от наборната комисия, ставаше доста тържествено. Всеки общински кмет водеше своите засмени младежи, укичени с цветя по шапките и байряците, с гайди и кавали в града и възхитени от драгост за гдето ще бъдат първите български войници….”
Утвърдените от наборната комисия младежи за войници, до влизането в казармата се наричат „новобранци”. След завръщането си по домовете, тези новобранци започват трескаво да се подготвят за това да бъдат истински войници. Всеобщата радост, че в града ще се създава българска войска, намира художествен израз в сътворената още на 7/19 септември от учителя възрожденец Харалан Ангелов „Песен на шуменските войници”, първа по рода си у нас.
В различни дни на месец октомври в Шумен пристигат Върховният комисар на Княжество България княз Дондуков-Корсаков, а след това и Главнокомандващият руската армия на Балканите, героят на Балканите, ген. Тотлебен. Техният престой в града е от решаващо значение за ускореното създаване на българска войска в Шумен.
Шуменци посрещат формирането на първата българска войска с две театрални постановки, специално подбрани за случая: „Смъртта на княз Потемкин”, в превод от В. А. Шопов, „Възцаряването на Крума Страшний” от Д. Войников. Инициативата и изпълнението на театралните постановки идват от младежите-новобранци. Пиесите се играят пред публика на читалищната сцена на народно читалище „Добри Войников” в края на октомври и началото на ноември с. г. Никъде по това време в България раждането на българската войска не е отбелязано така оригинално и бляскаво. Това принадлежи само на шуменци. Така се ражда и първият военен театър у нас.
При такава обстановка по Военното ведомство излиза Приказ №22 от 7/19 декември 1878 г., чрез който се разпорежда: „Налага се своевременно да се привлече към отбиване на военна служба населението от Шуменски окръг и варненска губерния, като се привлекат младежите от християнска народност на възраст 20, 21 и 22 години, които да бъдат приети на служба в Българската войска, съгласно заповедта от 8 юли т.г., като се формират две нови пеши дружини: Шуменска №19 и Варненска №20.” В изпълнение на тази заповед, съответните органи в Шумен изпращат незабавно съобщения до новобранците да се явят в града за полагане на клетва по случай постъпване на служба в българската войска. Въодушевен от предстоящото ново събитие, учителят Харалан Ангелов пак грабва перото и завършва текста и музиката на своя „Завет”, написан, както сам казва, „При заклинанието на Първата Българска войска”. „Завет” на Х. Ангелов е единствено по рода си произведение, изразяващо патриотичния дух на времето сред шуменци.
Водени отново от своите кметове, с музика и веселие, новобранците от Шумен и областта се събират в града в средата на м. декември. Такова е писменото свидетелство, оставено от Стефан Железов: „1878 през декември 15, 16-17 (27, 28-29 – б.а.) стана събирането на българската войска в града ни и от селата.” В църковните храмове в града се стичат младежите новобранци, застават смирено пред Кръста и Евангелието и пред смълчания народ тържествено произнасят словата на първата българска военна клетва: „АЗ, ДОЛУПОДПИСАНИЯ, КЪЛНА СЕ ВЪВ ВСЕМОГЪЩИЯ БОГ, ЧЕ КАТО ПРИЗВАН ДА СЛУЖА В ЧАСТИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЗЕМСКА ВОЙСКА, ЩЕ СЛУЖА ЧЕСТНО И УСЪРДНО ЩЕ ИЗПЪЛНЯВАМ ЗАПОВЕДИТЕ НА НАЧАЛНИЦИТЕ И НЯМА ДА НАПУСНА СВОЯТА ЧАСТ, ДОКАТО НЕ ПОЛУЧА РАЗРЕШЕНИЕ ДА СЕ ЗАВЪРНА У ДОМА. В УВЕРЕНИЕ НА ТОВА, ЦЕЛУВАМ ЕВАНГЕЛИЕТО И КРЪСТА НА СВОЯ СПАСИТЕЛ. АМИН.”
Така 608 новобранци се вричат и получават признание, че са войници на България. Първата войнишка клетва в Шумен се провежда на 15, 16 и 17 декември 1878 г. Тогава клетва полагат войниците от 19-та Шуменска пехотна дружина с командир руският майор Медински.
Шуменци полагат грижи не само за създаване на първата военна дружина в града, но и за нейното по-нататъшно укрепване. По случай първата годишнина от освобождението на Шумен – 6/18 юли 1879 г., по решение на местната власт, млади шуменки ушиват възпоменателно знаме с надпис: „ЗА ВЪЗПОМЕНАНИЕ ВЛИЗАНЕТО НА РУСКИТЕ ВОЙСКИ В ГРАД ШУМЕН, 6 ЮЛИЙ 1878 г.” При подходяща тържествена обстановка то било връчено на дружината. С това 19-та Шуменска пехотна дружина завършва своята представителност: тя вече има бойна песен и знаме-символ на свободата!
Лекар хигиенист, един от основоположниците на научната хигиена в България. Роден е на 18 януари 1875 г. в Шумен. Завършва медицина в Тулуза (Франция) през 1900 г. Като студент чрез конкурс се сдобива с рядкото за чужденците във Франция отличие да стане екстерн (1897-1889) и интерн (1898-1900) в болниците и асистент по хистология. Написва и два научни труда на френски език.
От 1900 г. до 1910 г. е околийски лекар в Силистра. След това до 1913 г. е управител лекар на Силистренската второстепенна болница. Училищен лекар в мъжката гимназия в Силистра от 1913 до 1914 г. В София е назначен за лекар епидемиолог в Хигиенния институт. На тази длъжност работи от 1914 г. до 1922 г. Главен асистент в Института по хигиена към катедрата по хигиена при Медицинския факултет в София. От 1 декември 1922 г. е частен доцент в катедрата.
През Първата световна война е началник на инфекциозна болница към 4-та пехотна Преславска дивизия, по-късно на бактериологичната лаборатория при 89-та отделна армия на Добруджанския фронт.
Има 25 научни публикации с приноси към проблемите за водоснабдяването в България, към олигодинамичните (антисептичните) свойства на тежките метали и тяхното бактерицидно действие, към БЦЖ ваксината и към хранителната анафилаксия (тежка алергична реакция). Две публикации се отнасят за Силистренски окръг – водоснабдяването на Добруджа и санитарно-хигиенното състояние на училищата в Силистра.
Поставя научните основи на комуналната хигиена у нас. Лауреат на Медицинското дружество в Тулуза, член на неговата анатомично-клинична сесия и член основател на Дружеството за хигиена и предпазна медицина в България (1932).
„От първия летен ден на 1874 г., когато стъпих в тоя град, до Освобождението, не само аз, но и всички учители, учителки и ученици познавахме само едно : трудолюбие и добри взаимни обноски; отворени и засмени лица, чисти души и всеобща взаимна помощ в училището и вън от него – в града, от най-обикновения работник и еснафин до учителя и до градските първенци. Всички знаеха едно : че трябва да се просветят, че трябва да просветят децата си. Като поглеждам една стара обща снимка на учители, учителки и ученички с Добри Войникова и Джебарова начело, виждам като че ли пред мене стоят наредени не моите ученички, а виждам сърцето на подрастваща България. Всички до една те станаха просветители и най-добри майки на новите поколения, а много от тях – истински труженици на учебното ни дело…..
За мене, като българка от македонските области, сравнявайки живота на Шумен отпреди Освобождението с това, което ставаше четиридесет години наред в македонските области, и с положението, което сега цари там, ясно е, че Шумен към седемдесетте и осемдесетте години на миналия век, въпреки скромността на населението му, със своите училища и с духа, който се криеше в него, бе един от първостепенните просветни центрове и като такъв ще трябва да се вземе в историята на българския народ.
Преди Освобождението Шумен цъфтеше и бе град на доброто състояние и за занаятчията и работника, и за търговеца. В Шумен в широки размери се разви и мирна училищна дейност, и бунтовничеството….”
Спомени на Недко Попов: Главната улица
„Главната улица на всяко селище е особена улица……Тръгнала от гористите височини на Кьошковете някъде много далеч в миналото и стигнала до полето на Изток тя се налага като основен път на живота в града и на собственото си безсмъртие. От кален и прашен път край казармите тя става основната артерия на кръвоносната система на Шумен. Около старите турски казарми са се появили като гъби след дъжд работилничките за услуги и снабдяване на войската. Там гъмжи от гърлените смехове и заядливи викове на сарачи, обущари, дърводелци, шапкари, шивачи. Ражда се шареният и опияняващ космос на новата чаршия. Такава ни я завещават в спомените си нашите деди и бащи. Ние я завещаваме като красива приказка с две пътни платна и зелени алеи между тях, населени с магическото ухание на живота.
Стотици дървета, зелени площи, шадравани и красиви сгради, които стоят на стража с красотата си около тяхната тайнственост и неуморим живот през всички сезони на годината, са съставните части на уникалността на шуменската главна улица (сега булевард „Славянски”)…”
Из спомените на Стилиян Чилингиров за Шумен:
„Кьошковете” в Шумен преди не бяха такива, каквито са днес. Градинският характер в тях липсваше съвсем, но затуй пък неподправената природа царуваше по всичките им склонове и ущелия. Цар Крумовите порти още пазеха следите на някогашната старина, а достъпът в Зандана беше открит за всички. По неговите студени подземни води газеха с фенери в ръка и деца, и възрастни, провираха се през тесните проходи на пещерата и ловяха прилепи. Още от устието на Зандана тия води се разделяха с открит маслак на две. Едната струя – по-малката – беше отправена към изток, а другата се спущаше по стръмнината надолу, където образуваше два водоскока – двата Унгура. От запад, откъм Суллумара, се спущаше друга река. Тя течеше в подножието на северните възвишения, на места скрита за поглед от буйна зеленина. Над нея, по самия склон, беше прекарана изкуствена вада, чиито равни брегове образуваха естествена алея – влажно, сенчесто, но любимо място за разходки. На изток, гдето се открива главната площ на Кьошковете, тия реки се събираха наедно и с другите води от планинските гънки въртяха колелата на няколко воденици. Около тях, чак до старото теке, в съседство на което изпъкна отсетне монументалната сграда на днешната пивоварна фабрика, бяха разхвърляни няколко дървени кьошка, леки паянтови постройки. От тях си носи името тази местност, дивна по своята хубост, свежест и зеленина.”
Доктор Никола Блъсков е роден през 1880 г. в Шумен. Син е на писателя възрожденец Илия Блъсков. Надарен с богато въображение, още като ученик в класическата гимназия във Варна, Никола Блъсков започва да пише стихове. Със стихотворението си „Защо” определя философското си виждане за живота:
„Една връз друга блъскат се вълните и пръскат се на прах в морски бряг;
Един след другий отминават дните и никога не се завръщат пак;
Попитах морските вълни: Кажете, защо напразно бийте се без спир?
кога безцелните борби ще спрете? Кога ще поотдъхнете на мир ?
Една вълна избликна в редовете, повдигна се и ми отвърна тя: „А вий защо се раждате и мрете”
И блъсна се и в прах се разпиля”.
Първите литературни опити на Никола Блъсков са във втори клас (6 клас) и те са поетични. В пети гимназиален клас започва да сътрудничи на сп. „Праг” на Антон Страшимиров и то с превод от немски на стихотворения на Гьоте, с което загатва за своите полиглотски способности.
Ученическото му поетично творчество е събрано в единствената му отпечатана чак през 1908 г. стихосбирка в Шумен със заглавие „Стихотворна сбирка”.
Като студент по медицина в Петербург продължава да твори. Написва медицинската поема „Всред труповете”, медицински новели и др. Но като най-значително произведение остава поемата му „Мирова драма”, написано на руски език през 1905 г. в Санкт Петербург когато Никола Блъсков е все още студент. Може да се каже, че „Мировата драма” е върхът на литературното творчество на д-р Блъсков. Приема се и като явление в българската драматургия, както от философска, така и от художествена гледна точка.
През 1920 г. в Шумен пристига Грегор Шварц-Бостунич, професор в Петербургския университет. Запознава се с младия лекар и неговото произведение. Живо заинтересуван от темата, възприел критически философските виждания на автора, вдъхновен от тях, професорът изготвя реферат със заглавие „Един български Фауст”. В реферата е направено сравнение с Гьотевия Фауст. Очертан е философският мироглед на д-р Никола Блъсков – стремежът му да открие смисъла на създаването на света.
Още от ученическа възраст, Никола Блъсков се увлича по астрономията. Неслучайно съучениците му от гимназията го наричат „поетът – астроном”. Този интерес е провокиран от стремежа му да надникне в тайните на необятния Космос, в търсене на философско обяснение за възникването му. Заради силното му любопитство по небесната шир, баща му се принуждава да му купи малък телескоп. По-късно, вече като лекар в Шумен, поддържа кореспонденция с именития френски астроном Камил Фламарион – един от най-известните учени по това време. Основава в Шумен Любителско астрономическо общество на името на Фламарион.
След завършване на университета, Никола Блъсков се отдава на медицинска практика в родния си град. През 1920 г. е назначен за „окръжен лекар”. Продължава да се занимава с всички области на науката, в резултат на което изготвя „Класификация на науките”. Едновременно с това пише стихове: „Звездни трепети”, „Лебедови песни” – поеми, „Сатаната”, „Св. Цар Борис” – драма, „Порок”, „Неделни ловци” – комедия. Публикува статии в местния печат. Критикува недостатъците в благоустрояването, хигиената и чистотата на града. Постига значителен успех в борбата с епидемиите.
Активно участва в обществения живот с редица сказки и реферати по теми, свързани с медицината, изкуството и науката: „Еволюция на любовта – био-социален етюд”, „Генезис на творчеството”, „Пътят на познанието от Платон до Павлова”, „Езикът на музиката”, „Изкуството от медицинска гледна точка” и др.
През 1922 г. и 1926 г. за кратки периоди е болничен лекар в гр. Попово. Поради възникнали противоречия с общинската управа е освободен от работа през м. октомври 1934 г. Оттогава до м. март 1936 г. е кмет на село Върбица, след което се изселва в София.
Създава либрето на операта „Откраднатата невеста”, играна в Шумен с голям успех. Участва в нея като артист сполучливо. Не остава безучастен и към музикалния живот в Шумен. Той е един от основателите на хор „Добри Войников” през 1920 г. Сам съчинява романси и песни.
Д-р Блъсков се занимава и с геология. Като кмет на село Върбица има принос в откриването на върбишката минерална вода. Праща вода в лаборатории за изследване съдържанието на минерали, дори сключва договори със софийска фирма за експлоатация на извора. Подготвя специална брошура, отпечатана в Шумен, която започва така: „ И тъй, въпреки всички злоезичия, Върбишката вода се оказа не само минерална, но и лечебна, а не както някои се опитаха да я поставят на нивото на оная от Дългошевското изворче. Двата химически анализа в лабораториите на института на народното здраве и на Д-во „Лабор”, а също и бактериологичният анализ на Варненската противобясна станция показаха най-убедително, че водата не само не съдържа никакви следи от органически разложения и заразителни микроби, даже съдържа много непредвидени от по-рано лечебно действующи химически съединения.” По-нататък д-р Блъсков прави подробно описание на минералното съдържание на водата, съпоставка с другите познати минерални води в България и най-важното – лечебните ѝ свойства и начините на лечение. (в-к „Шуменски вести”, бр. 95, 25.11.1929 г.).
От спомените на д-р Борис Спиров – лекар-общественик от Преслав, личен приятел на д-р Блъсков, излиза наяве една любопитна подробност за неговите геологически увлечения. Д-р Блъсков бил твърдо убеден, че в околностите на Върбица има петрол. Тъй като му било трудно да убеди властите да предприемат проучвания, споделил с д-р Спиров, че смята да излее в скалите няколко тенекии с газ, с което да привлече вниманието на компетентните органи. Не е известно дали е направил това, но все пак е постигнал целта си – сондажи с такава цел наистина са направени. Но няма информация за съдбата на тези проучвания.
Голяма част от живота си, д-р Блъсков отдава на писане на басни. В писането на басни той намира, както сам казва, „отдушник”. През 1931 г. в шуменския печат се появяват много от тях, а през 1932 г. излизат в отделна книжка. Излиза и една книжка с басни в София през 1941 г. И двете са озаглавени „Съвременни басни”.
В архива му са намерени два свитъка с подготвени за печат басни – общо 61 бр. От едно негово писмо става ясно, че има необработени около 200 басни и че подготвя сборник за деца. За съжаление, те изгарят.
Пристрастието на д-р Блъсков към писането на басни не е случайно и от гледна точка на адекватността на характера му. Освен поетична дарба, за баснописеца са необходими и ред други качества, които той притежава – ерудиция, мъдрост, широк литературен и житейски кръгозор.
До пенсионирането си през 1938 г. работи в Кооперативната лечебна централа. А като пенсионер е кооперативен лекар в село Рила, Дупнишко, но за няколко месеца само, тъй като е върнат на същата позиция в София. Неизвестно кога точно е назначен за главен лекар на болницата в гр. Сер, тогава в пределите на България. Там през м. март 1943 г. умира от коремен тиф.
Като цяло творчеството му е разпиляно и недобре проучено. Голяма част от него е загубена по време на бомбардировките в София, където е пострадала и неговата къща. Но от това, което е останало, публикувано и рецензирано от негови съвременици, се очертава образът на съвестен гражданин, лекар, поет и писател.
Янаки Шамарджиев е роден в Шумен в многочленно будно възрожденско семейство на 11 май 1864 г. Най-големият му брат участва като опълченец в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. От малък остава без баща. Проявява настойчивост и амбиция и завършва с отличие Държавната реална гимназия във Варна през 1885 г. Работи известно време като калиграф, помагайки на майка си и на по-малките си братя и сестри. Изпратен е с държавна стипендия да учи медицина в гр. Ганд – Белгия. По щастлива случайност неговият приятел Марин Русев е изпратен да учи архитектура, а имал склонност към медицината. Двамата разменят факултетите си и израстват като известни специалисти в своите области. Шамарджиев се дипломира като инженер-архитект през 1889 г. Творческият му път преминава през редица административни длъжности на завеждащ русенските държавни постройки, директор на Софийското градско общинско управление, архитект на училищните сгради към Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията и началник на архитектурното отделение към същото министерство. Той има заслуги при провеждането на национални и международни конкурси – международния конкурс за сграда на СУ от 1907 г., за музей-библиотека и Царски дворец в София – 1914 г., трите конкурса за съдебна палата в София – 1906, 1907, 1914 г., за Окръжната палата във Велико Търново – 1924 г. Признание за заслугите му е избирането му за председател на комисията от български архитекти за изграждането на храм-паметника „Александър Невски” – София. Арх. Шамарджиев е сред 13-те архитекти, основатели на БИАД (Българско инжeнерно-архитектурно дружество) през 1893 г. Той е един от много активните му членове. Близък е с изявените български архитекти. Проявява богата обща култура и ерудиция, владее свободно френски, руски, немски и турски. Ценител на хубавата музика и живописта. Дарбите му определят място в столичния елит в началото на 20 век. На страниците на списанието на БИАД прокарва свои мисли за ролята на архитектурния конкурс и избиране на терени за обществени постройки. Той е противник на сляпото преклонение пред чужди архитектурни школи и влияния. Трудът на арх. Шамарджиев „Архитектурата на България” на френски език е първият опит за история на българската архитектура за Световното изложение в Сен Луис през 1904 г.
Като архитект работи в Русе, Варна, София, Шумен, Ямбол и Пловдив. Създава и типовите проекти за 4-и класните училища, които са построени в Североизточна България и в много селища в района, проектира здравни и санаториални постройки и хотели. Той проектира хигиеничния детски санаториум за костно-ставна туберкулоза „Св. св. Константин и Елена” във Варна. Първата минерална баня, изградена в България – старата баня във Вършец, е построена през 1910 г. също по проект на Я. Шамарджиев.
Първата минерална баня във Вършец
По време на настаняването на бежанците от Македония през втората половина на 20-те години, макар и в напреднала възраст, той ръководи изграждането на отделни постройки и квартали в Мичурин, Бяла, Поморие и др. Шамарджиев откликва на искането на читалищното настоятелство за поправка на плана на И. М. Мерсие за уширяване на сградата на читалище „Архангел Михаил” (дн. „Добри Войников”) с 1 м и удължаването ѝ с 4,5 м и надстрояване на кафенето и сцената. Другата придобивка за Шумен е сградата на Шуменската мъжка гимназия, на която той е автор на проекта и е ръководител на строежа през 1906-1910 г. По негови типови проекти са построени начални училища с 4 класни стаи в града и окръга.
Мъжката гимназия “Васил Друмев”
Читалище “Архангел Михаил”(дн. “Добри Войников”)
В София оставя сгради, които днес са архитектурни паметници на културата. По негов проект е построен театър „Ренесанс” (1900 г.), преименуван след това на Профсъюзен дом на културата „Георги Димитров”на площад „Възраждане”в София. През 1898-1899 г. изработва ситуационен план на новото езеро в Борисовата градина. Идеите му за хотел и минерални бани в София (1893 г.) се използват 20 години по-късно при строежа на минерална баня.
Янаки Шамарджиев получава заслужено признание още приживе. Носител е на най-високите ордени: „Св. Александър” – кавалерски кръст (1906 г.), „Св. Александър” – офицерски кръст (1922 г.). Почетен гражданин е на София, Шумен и Русе.
Димитър Бояров е роден през 1858 г. в Шумен. Произхожда от шуменската патриотична фамилия Боярови. Първоначално най-вероятно учи в шуменското класно училище. Завършва Роберт колеж в Цариград през 1878 г., след което постъпва във Военното училище и е от първия випуск от 165 български офицери от 1879 г., подпоручик артилерист. Димитър Бояров служи 19 години като офицер на различни длъжности. Най-напред е назначен за началник на артилерийския склад в Разград. По време на Сръбско-българската война през 1885 г. е командир на Четвърта батарея от Втори артилерийски (шуменски) полк, на който през 1889-1890 г. е командир. От март 1890 г. е назначен за началник на артилерийския полигон във Военното министерство в София. От 1 ян. 1892 г. до ранната си смърт на 13 септ. 1898 г. като подполковник и полковник – 1896 г., е и началник на Техническия отдел и началник на Артилерийското управление със съответните технически и строеви отдели и артилерийски полигон. От подпоручик до полковник, като строеви командир или началник на артилерийско управление и на Техническия отдел във Военното министерство, се изявява като активен строител на българската армия – в частност на българската артилерия.
Група офицери, участвали през 1885 г. в щурма при Драгоман. Последните двама вляво, прави – вторият е кап. Димитър Бояров.
На 3 дек. 1891 г. Народното събрание приема нов закон за изграждане на съвременната българска армия. В резултат на това на полковник Д. Бояров се възлага усилена работа по превъоръжаване на българската артилерия с най-съвременни артилерийски системи. Първоначално той има двама помощници: капитаните Цветков и Калин Найденов, а през 1896 г. те са вече пет.
В тази своя дейност, полковник Бояров изявява качества на виден военен деец – творец и ръководител. Владеенето на чужди езици му помага да следи развитието на военното дело не само на Балканите, но и в цяла Европа. Той формира свое виждане за развитие на военното дело у нас, както и за мястото на артилерията в него. А като математик и човек с техническа мисъл, той чертае и създава редица свои детайли, които внедрява във въоръжението. Тези качества му отреждат място като специалист в правителствените делегации за проучване, закупуване и доставяне на най-нова модерна артилерийска материална част за българската армия от Германия.
По отношение на прякото участие в преустройството, превъоръжаването на българската армия, респ. на артилерията, дейността на полковник Бояров е от общоармейски национален мащаб.
Умира от тежко заболяване на 13 септ. 1898 г. във Виена, едва 40-годишен.
Къщата на семейство Боярови в Шумен
Днес е запазена значимата, в архитектурно отношение, къща на ул. „Васил Левски” № 32, известна като Къщата на майор Бояров. Архитект Венелин Иванов я включва в своята книга „Шуменски значими сгради 1882 – 1950 година”, в която пише, че тя е „особена къща, известна като къщата на майор Бояров, която понастоящем се обитава от семейство на д-р Чилингиров…състои се от две тела, едното правоъгълно, лежащо, а другото шестоъгълна призма, действаща като кула…Липсват белези, по които да се определи проектантът”. Състои се от общо 12 стаи. В Шумен тя е единствен веществен, при това архитектурен паметник, който е построен и ползван от местни жители – герои от Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световни войни. Не е известно кога е строена, но се знае, че е била собственост на многолюдното семейство Боярови, в което се раждат и израстват трима братя: Димитър, Иван и Панайот. Техни наследници в Шумен вече няма.
